На библейска възраст – над 83 години – продължаваше да работи редом до младите не като достопочтен патриарх, който дава напътствия за праведен и успешен живот и се утешава със спомените си, а като техен неуморен, опитен и безкрайно инициативен връстник. Който води със същата страст и талант своите рубрики, влезли в живота на не едно поколение.

Беше мой приятел, макар да се виждахме рядко – разменяхме си писма, изпращаше ми всяка своя нова книга. И чрез тези книги навлизах в един нов, изумително богат, сърдечен свят, който ме спечели завинаги.

Нека само спомена заглавията, които говорят много: „Шаги по росе”, „Отечество”, „Путешествие с молодым месяцем”, „Война и люди”, „Дороги и тропы”, „По дорогам Америки”, „Край света”, „Белые сны”, „Зимовка”, „Таежный тупик” (излязла на български като „Отшелничката”), „Аляска больше, чем вы думаете”, „Проселски”, „Птицы на проводах”, „Как это было” и много други.

Сърдечни разговори и съпричастност с обикновените хора и нашумелите имена в космонавтиката и изкуството, подкрепени с окото на всевиждащия му фотообектив – не се забравяха.

На чаша чай в тясното му кабинетче в редакцията той сподели: „В голямото пътешествие винаги стават срещи, които не можеш да предвидиш... Не искам разказът ми за страната да прилича на човек в официален мундир, закопчан отгоре до долу...”

Тогава той се стягаше за неколкомесечно пътешествие из САЩ.

„Във всяка моя книга искам да повдигна някакъв важен проблем – сподели той. – Темата ми за САЩ е опазването, или по-скоро - унищожаването на природата, тая глобална заплаха за бъдещето на човека. У нас за това не може да се говори открито.

Затова реших да разкажа какви поражения се нанасят от необмислената индустриализация в Щатите – ние имаме същите проблеми...Всяка моя книга си има свой проблем. Върнах се от Африка, стягам се за Америка... Всяка пътешествие си планирам години предварително”.

...В заглавията на всички световни агенции за смъртта му четем: ”Пътешественик...”

Тогава употребих много усилия да го убедя да включи в наситената си програма и България. „А какви интересни неща мога да видя там?”

Разказах му за село Ясна поляна, където Лев Толстой се канел да идва след бягството си от дома, за Шипка, за прохладните вечери под асмата в селския двор, за родопското чудо и за още много други неща, които да го съблазнят.

Той все възкликваше: „Това е много интересно!”, а накрая ми заръча: „Купи една ученическа тетрадка, пиши отгоре: „За Песков” и в нея записвай интересни хора и обекти в България. Като дойда , ще ги обиколя...”

Тетрадката стои забутана някъде, обектите и хората са в главата ми, но Вася така и не успя да прескочи до България. Пък и такива събитие ни завъртяха...

Успях да го навия да участва във вестник „Поглед” (тогава бях зам.-главен там) със своя рубрика: „Пътешествие с Василий Песков” и тя продължи известно време. Но продължаваха – до последно – материалите му в „Окно в природу” във вестника и „В мире животных” по телевизията.

Сега, когато вече го няма, се изброяват наградите му – Ленинска, орден „За заслуги пред отечеството”, Златно перо и дори наградата „Легенда на отечествената журналистика”. Важни са, не ще и дума, но могат ли да се измерят с онова, което е оставил в сърцата и умовете на толкова хора?

Виждахме се рядко, но често ме е спохождала мисълта: „Колко е хубаво, дявол да го вземе, че има такъв човек като Василий Песков! Независимо къде се намира в този момент по грешната ни земя!”

Уви, той вече се отправи в поредното си, друго пътешествие. Но до болка ще ни липсва той и неговите открития там...
Книгата му „Как это было” („Как беше това”) е незавършена. Като живота.

Снимки Иван Василев и Архив

Сподели в