Иван Тодоров

За всекиго ще напиша по нещичко.

По игра на случайността на първата съм аз. Подир следването работих в „Поглед“, после – в седмичното списание „Вик“. От няколко години заедно с неколцина колеги списваме сайта на СБЖ.

Хубавицата  до мен е Мария Добрева Белчева. Родена е в София през август и чудесно знае/ше/ испански. Захвана се да работи първоначално в БНТ, но от много време не съм я чувал и виждал...

Даниела Иванова Григорова е следващата в редицата. Бе най-малката от всички в курса по години, жизнерадостна и засмяна. Живееше в блок срещу днешния пазар „Ситняково“, в тогавашния комплекс „Ленин“, до обръщателното колело на трамвая  – там, където сега е съградена една от малкото нови черкви в столицата.

Посвети се на редакторска и преводаческа работа в редакция „Кино“ на БНТ. Дълго сътрудничеше с анотации за филми на

„Екранът в нашия дом“ на „Поглед“ – страницата, изцяло посветена на телевизията.

Следва Веселина Тодорова Баракова. Не само ходеше, а се рееше и държеше – не без основание – със самочувствието на рядка красавица. Омъжи се за сина на професор Атанас Малеев, живя в чужбина, върна се, написа нашумяла навремето си книга, която бе отпечатана най-напред в списание „Съвременник“, а сега, стига да не греша, е в Англия...

Стефка Петрова Чинтулова е от Пловдив. За разлика от Снежана Попова и Светлана Божилова – по-нисичка, първа дружка с друга колежка от курса – Даринка Стоева. Ала как и накъде е продължил професионалният и семейният й път – безсилен съм да разкажа.

Лидия Бойчева се запомняше и с ръст, и с пищната си дълга коса. Когато отидох да „дослужа“ войниклъка си във вестник „Трудово дело“, се запознах с учтив и винаги безукорно облечен полковник – Софроний  Бойчев. Оказа се , че той е нейният баща.

Време е за мъж – ето го: Живко Иванов Желев. По онова време живееше и бе дошъл от Пловдив, но иначе е родом от Стара Загора. Общителен добър приятел. След дипломирането ни заработи в Пловдивския телевизионен център.  Там се прочу като водещ предавенето „За един милиард“. Никога не забрави студентските времена,  обаждал ми се е да ми честити празници и хубави събития, лудешки прелиташе с един стар „Москвич“ 120-те километра от Пловдив до София за час, а като дойдеше, все предпочиташе да се срещаме в кафенето на Съюза на писателите на улица „Ангел Кънчев„ № 5.

Пишеше и майсторска проза – отличен бе с наградата „Южна пролет“ за белетристика.

По-късно бе и водещ на „По света и у нас“.

След 1990-а стана собственик на радио „Канал ком“. Написа книга, в чието заглавие е вплетено името на Азис, върна се в родната Стара Загора, а има син – Иван, който се е изучил и може би живее в Германия...

Малко сърдито гледа от фотографията си Светослав Славчев. Но тоя поглед подвежда, мами – Светльо бе от най-хрисимите  и любезни съкурсисти. След като приключихме с академичното усвояване на науките, се прибра в Шумен. Но за стореното от него там няма кой да донесе ни вест, ни кост.

Чий ред е?

На Стефан Петков Джамбазов. През много преживелици премина той. Правеше документални филми, а мисля, че и участва в един игрален – като артист. Сетне води предавания за култура и в БНР, и в Радио Франс Интернасионал, а днес прави електронния портал „Въпреки“. Пак за култура.

Съпруга му е Зелма Алмалех, а тъст – Ешуа Алмалех: един от лъвовете на българската спортна журналистика през 60-те, 70-те, 80-те години на миналия век. А сега – 91-годишен доайен на колегите си с над

60-годишно членство в СБЖ.

Неотдавна бе рожденият ден на пловдивчанката Генка Маркова. Тя е момичето с „правия път“ на косите от поредната снимка. И с моминска фамилия – Базитова.

Доста години работи за вестник „Народна младеж“, още повече – за „24 часа“, където в редакционното каре може да бъде видяно  шеф на кой отдел е...

Най-възрастен в курса бе мустакатият като старовремски четнически войвода Георги (Жоро) Филчев. Той бе непресъхващ извор на шеги и анекдоти, на какви ли не истори, а продължи интереса си към киното и с писане за него след петте години на студентството. Най-трайни творчески връзки поддържаха с Антония Мечкова от времето, когато тя пък работеше на стария адрес на вестник „Новинар“ – на улица „Оборище“.

Ако Жоро бе най-възрастен,  най-загадъчно „потъна“ нейде в странство Магдалена Венкова. Родом е от Бургас, носеше очила, а потвърждение за рождения й град е изписаното в бялото поле под лика й – „Фото Енгибаров, Бургас“.

Останаха двамина.

Любен Иванов Николов е първият. Бе от малкото женени, имаше и дете още в първи курс и грижовно носеше храна всеки ден от студентския стол. Зиме – с балтон и бомбе, добродушен, но и честолюбив,  човек на жеста, милозлив приятел на какви ли не животинки, гъбар, нечовешки работлив и упорит. Бе научил и италиански и заедно със Светослав Терзиев отидоха в БТА.

След време стана кореспондент в Лондон, изкара с чест мандата си, върна се отново в БТА, а сега е представител на чуждестранна фирма у нас.

Споменатият Светослав пък проправи пъртината на първия кореспондентски пункт на агенцията в Ханой, а малко след 1990-а закри последния в Париж.

Бил съм на „арменско гости“ и на двамата:

за по две седмици. И благодарение на приятелството ни успях да видя тия два знаменити града.

След Франция  следващите спирки на Светослав бяха вестник „Континент“ и вестник „Сега“. Честичко може да бъде чут с коментарите си по БНР, да бъде видян в не едно и две предавания на БНТ...

Това са хората, чиито снимки съм опазил.

Заедно с публикуваните неотдавна в сайта други два мои текста – „Студентски спомен от конгрес“ и „Вестникарският кадетски легион: 1972-ра“, става дума в тях за около тридесет колеги от следването ни, почнало в началото на седемдесетте и продължило до 1977-ма.

А за повече подробности за едного или другиго – има интернет, насреща е „Гугъл“, аз писах това, което съм запомнил. Което само напираше към върха на перото ми, на химикалката.
 

Ще добавя имена на останалите, които не мога да ви покажа как изглеждаха.

Пък пропусна ли някого – сигурен съм, че ще ми прости. В курса ни бяха и Сергей Наков и бъдещата заместник-генерална директорка на БТА Мария Велковска. Снежана Попова (професор) и Светлана Божилова – доцентка, от днешния Факултет по журналистика и масова комуникация. Надя Йолева и Боряна Костова, която се труди за вестник „Софийска правда“, а после стана баш шеф на вестник „Земя“. Лили и Петър Маринкови. Лъчезар Вачков и пловдивчанинът Костадин Попов. Димитър Стойков от Плевен, Даринка Йорданова, Гинка Костова, Жени от Варна и Петя Ангелова от Елхово – сега в СБЖ. Още – бъдната дипломатка в Германия Венета Момчева и бъдещата главна редакторка на „Седмичен Труд“ – Зоя Деянова.

Бъдещият професор по социология Кольо Колев, писателят и преводач Любомир Николов от Казанлък, Валентин Даневски, Калин Тошев, Бойко Първанов, Димитър Кадийски, който от години пише и ръководи вестник „Банкеръ“... И още – първата любов и първото венчило на Кольо – Маргарита, още една Маргарита от букета – Шапкарова, която до пенсионирането си работи все в БНР и още една – освен Мечкова – Антоанета, която знаеше испански по-добре от много испанци...

Няма неразделни класове и курсове. Има по-дружни и по-нехайни. Ние бяхме от тия, дето могат да бъдат поставени нейде по средата. И, ако парафразирам песента на групата „Фактор“:

„Разпиля се курсът по вятъра...“ 

Посъбрах тук каквото можах. Ще е интересно някой да го стори след двадесет години. След тридесет вече надали  ще има живи герои.

... Когато съм  се родил, прабаба ми Гана рекла на майка: „Ганке, щом това детенце вече е дошло, време е аз вече да си отивам.“ Прабаба отдавна е на небето, майка е на годините й, към които се върнах, а моята дъщеря Гергана носи – освен името – гена на рода ни.

Идват нови хора, нови герои, нови истории... Важното е да се остави добра диря!

Сподели в