Германците обичат да се шегуват, че във федералната република има пет годишни сезона – четирите, познати на всички и… сезон на карнавалите. Той по традиция стартира на 11 ноември в 11.11 часа в Майнц. Този сезон слага началото на пищни и разточителни карнавални вечери и шествия в (предимно) старите, западни провинции. В някои от тях дори дните на големите карнавални шествия и пиршества са обявени за неработни.
Както е в Северен Рейн-Вестфалия,например. А в Кьолн се събират милиони туристи и гости на града, които наблюдават народните веселби.
По традиция любимци за пародиране са съвременни политици – национални и световни. Някои от образите са доста сполучливи.
Тази година в малко градче във федерална провинция Баден-Вюртенберг една жена стана и разказа джентърски виц пред цялата зала, събрала се да празнува. За три тоалетни на една гара – мъжка, женска и такава, за мъжете, които не са се ориентирали дали ще ползват писоар или ще седят…. Нищо и никакъв виц, публиката (уж) се смее, всичко е на шега, хората са се събрали да се веселят.
Но дамата с веселяшко облекло не е коя да е, а самата Анегрет Крамп-Каренбауер, станала известна като АКК. Или като наследницата на канцлера Ангела Меркел на партийния връх на Християндемократическия съюз на ФРГ.
АКК беше избрана за партиен лидер в началото на декември миналата година. Това веднага привлече вниманието към нея и към евентуалната й кандидатура за канцлер на следващите избори. Засега тя учтиво мълчи по този въпрос и се опитва да бъде добра ученичка на канцлера Меркел.
Изцепката обаче на карнавала й донесе неочакван - вероятно за самата нея - трус. Медиите я попиляха с коментари и тиражиране на думите й. Защото в Германия еднополовите бракове са признати, както и третият пол. А когато един политик, вероятен кандидат-канцлер, се шегува с подобни теми – това може да предизвика не само скандал, но и да стане взривоопасно за обществото.
АКК все още не се съобразява с екип от медийни експерти, които да й дават съвети какво къде и как трябва да казва. Но ако иска да има политическо бъдеще и да не е с групата на онези, които „танцуват едно лято“ в голямата политика, ще се научи да не казва това, което мисли. Или поне – не по начин, който би подразнил потенциалните избиратели.
Странното в случая е, че медиите в Германия я попиляха не толкова заради думите ѝ, а заради насмешката в думите, с които го направи. Защото политическият и публичният живот не само не приемат, но и не търпят и не позволяват политическо двуличие или хамелионщина. И г-жа АКК ще трябва да направи своя избор.
Не така стоят нещата в България. Българският министър-председател Бойко Борисов си позволи изключително неподходящ жест към своя гост – руския премиер Дмитрий Медведев. По време на съвместните им изявления след разговорите в Министерски съвет Борисов много свойски потупа (по-скоро блъсна) Медведев по ръката.
Медведев не успя да скрие изненадата и учудването си.
Няма протокол по света, който би похвалил подобен опит за проява на „момчешка“ близост. Каквато всъщност няма между двамата премиери. А и не може да има. Защото Медведев – колкото и да е спорен като качества и морал, представлява една огромна държава, исторически и всякак свързана с България. И е вестителят на президента Путин за българските политици.
Вероятно повлиян от небрежно-уличния стил на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, Борисов се хвърля да прегръща и потупва всеки свой гост. Този номер обаче не винаги минава, не се харесва, а е и на светлинни години далеч от доброто възпитание и познаване на държавния протокол. На втория ден от посещението на Медведев руските медии пуснаха именно тази снимка с потупването, но и позицията на шефа на „Газпром“, че нямат интерес към изграждането на хъб „Балкан“.
Медиите в България или не разбраха какво всъщност се е случило, или са на нивото на възпитание и познания на министър-председателя за поведение на публично място. Но един жест понякога говори много повече от сто думи.
Жестът в стил „Давайте дружить дальше..“ сякаш никога нищо не се е случило в българо-руските отношения – няма как да мине. А и в политиката, особено в голямата политика, всеки трябва да си знае мястото. Особено, когато винаги трябва да чакаш „началникът“ да ти каже какво да направиш по-нататък…..
Срамно за чакащите указания политици и дремещите журналисти….