Начало
 
 

Вартануш Топакбашян: СБЖ е наследник на една страхотна традиция в българската история - да я следваме

14.05.2019 /17:21 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Вартануш Топакбашян

Отдавна се бях „прицелила“ да разговарям с главния редактор на в. „Ереван“ Вартануш Топакбашян. И ето че събитие около вестника ни събра на разговор. Нашега или наистина, но вестник „Ереван“ вече е на 75 лета и е сред изданията, за които може да се каже, че в условията на демокрация у нас е дълголетник и успява да удържи на житейските бури.

Днес вестникът ни впечатлява със своята графика и с това, че не остава безразличен към всичко, случващо се у нас и извън страната. Той е сред изданията, които се посрещат с уважение и интерес в институциите и сред читателите. А всъщност екипът му не е многолюден, а са само две дами: главният редактор и издател Вартануш Топакбашян и управителят и издател Анахид Аждерян. Техен помощник в трудности и радости е и фоторепортерът Мари Къналян. Така че трите са бойци, които държат здраво журналистическия фронт. За сметка на това те имат безброй много сътрудници не само в София, но и в цялата страна, които пишат без хонорари и които не спират да изненадват читателите с темите, по които работят.

Но коя е Вартануш?! Тя наистина носи достойното излъчване на дама, което кара всички, които я срещнат и общуват с нея, да се респектират. Но когато срещнеш погледа й, разбираш, че носи у себе си онази така присъща за арменците топлота и сърдечност, които веднага те спечелват и се чувстваш неин приятел. Завършила българска филология в Софийския университет, тя работи във вестник „Ереван” от 1986 г. Главна редакторка на изданието е от 1997 година. Вартануш Топакбашян е и съпредседател на Комитета за арменски изследвания „Хай тад“ (Арменска кауза) в България. Това е международна структура, която се бори за признаване на Геноцида над арменците. 
Та ето какво сподели за своята работа, за вестника и журналистиката Вартануш пред сайта на СБЖ.
 

В началото на разговора ни, Вартануш, да ти честитя юбилея и поредното отличие, с което беше отличен от СБЖ в. „Ереван“. 75 години никак не са малко, за да се задържи вниманието в другоезична среда. Какво е да си главен редактор на едно 75-годишно издание и каква е формулата за дълголетието на вестника?

Формулата на дълголетието е в отдадеността и верността на каузата, която през всичките тези 75 години са имали хората, работещи във вестника. Имах късмет да попадна в 75-годишнината, но през всичките тези десетилетия в него са работили много трудолюбиви хора, които са разбирали значението на едно издание на малцинство в България и от създаването му до днес са полагали усилията да се популяризира на първо място арменското присъствие тук, приносът да се запази арменската традиция, култура, самобитност и всичко онова, което се случва с арменците по света.

А иначе що се отнася до това какво е днес да си главен редактор на един толкова дълголетен вестник, ако трябва с една дума да го обобщя, със сигурност това е отговорност. Не мога да си позволя да злепоставя нещо, което толкова години много хора са полагали усилия да го съхранят. Така че моята отговорност е двойно по-голяма от тази на моите колеги, които преди мен са работили във вестника.

Колко души правите вестника и необходим ли е голям екип, за да го има?

Благодаря ти за въпроса (смее се). Когато започнах работа във в. „Ереван“, а това беше през 1986 г., бяхме екип от десетина души. И аз винаги съм си мислила, че за такова едно издание е необходим такъв голям екип. Имахме главен редактор, зам.-главен редактор, отговорен секретар, фотограф, екип от редактори. А аз започнах като стилист и имах много дребна задачка. Днес във вестника сме трима души и мисля, че го правим в същия обем и достатъчно интересен. И тук пак идва въпросът за отговорността и отдадеността, защото в онези години изданието се издържаше от българската държава и се финансираха на друго ниво. Така можеше да се поддържа голям екип. Но от 90-те години финансирането легна изцяло върху нашите плещи,трябваше да съкратим екипа, и то без да уволняваме никой. Просто във времето хората се пенсионираха, оттеглиха се и ние с Ани и Мари Къналян продължаваме да дерзаем, колкото можем.

А как се оцелява в тези тежки за журналистиката времена? Имате ли спонсори или субсидии?  

Субсидия няма никаква. Вестникът се издава от Издателска къща „Ереван“, т. е. стана частно издание. И това пак беше по принуда, за да го съхраним, защото след промените в България вестникът остана в ръцете на организация „Ереван“, която нямаше никакво финансиране. Но аз съм много благодарна на хората, които тогава ръководеха изданието. Те казаха, че ако мога, да го спася, защото те не могат да го издържат. През 2000 г. регистрирахме издателската къща и благодарение на арменци, които имат отношение към писаното слово и знаят значението на едно печатно издани (защото засега избягваме електронния вариант), откликнаха и помагат.

Кои са основните теми и проблеми, с които вестникът поддържа интереса и вниманието на читателите си?

Както казах преди малко, опитваме се диапазонът ни да е достатъчно широк и да обхваща и днес актуални теми. Важни са и историческите, да припомняме миналото на арменците, защото младите трябва да знаят историята ни, за събития, които са се случили преди 100 и повече години, какъвто е Геноцидът над арменците. Там също има различни аспекти и ние се опитваме да разказваме несамо за ужасяващите неща, които са се случили, а и за хората, които са надигнали глас. В последния ни брой написах статия за Ромен Ролан, за това как той е защитавал арменците. Разбира се, и нашият тукашен  живот намирамясто на страниците на вестника. Организираме интересни събития, а и всичко, което се случва и в духовния живот. Съвременният политически живот в Армения, както и събитията в Карабах са в центъра на нашето полезрение. Както и всичко онова, което засяга българските арменци. Както беше за закона за вероизповеданията.

Спомена за Геноцида. Ти си съпредседател на Комитета за арменски изследвания „Хай тад“ (Арменска кауза), структура, която се бори за признаването на Геноцида над арменците. В. „Ереван“ е свързан със съдбата на арменците след тези трагични събития и прогонването им от родината. България е тази, която посреща с дълбока съпричастност тези „изганици клети от винаги храбър народ мъченик“, ако използваме ненадминатите стихове на Яворов. Само на общата трагична историческа съдба ли се дължи тази съпричастност?

Вероятно да. Присъствла съм на много българо-арменски срещи, като се започне от тези на високо равнище. Миналата година бях включена в делегацията, която водеше президентът Радев по време на визитата си в Армения. Преди това също съм била в една такава делегация, тук съм присъствала на двустранни срещи, изключителен акцент в тези събития се поставя на общата ни съдба. Като манталитет и душевност сме два много близки народа. Културите ни са различни, традициите също, но пък сме извървяли един общ път. В крайна сметка осем века двете държави са били подвластни на една историческа територия – три века в рамките на Византия и още пет века в рамките на Османската империя. Арменците винаги са чувствали България много близка и когато оцелелите търсят спасение, тя е първата страна, която им отваря вратите си. А това не е случайно. България знае кои са арменците, тъй като те са живели по тези земи от V век насам. Контактите са били много близки. Така че България нямаше как да не е държавата, отворила първа врати и да не приеме тази огромна бежанска вълна, и то при положение, че и тогава тя не е била в кой знае колко цветущо икономическо състояние.

След промените политиците непрекъснато се хвалят с „българския етнически модел“, като имат предвид главно отношенията с турското население у нас. Но вписването на арменците в българското общество е също знаменателен пример. Как това намира място на страниците на вестника?

Най-вече с материалите, свързани с днешния ни ден. Има моменти, когато говорим за мултикултурния етнически модел в България. Той е факт и арменците са онази част от него, която не създава проблеми, които са се интегрирали и вписали. Причината е в това, че където и да са били пръснати по света, арменците са много адаптивни и понеже са лоялни, се вписват в общата картина. И не създават по никакъв начин проблеми на местната държава и власт. Но аз лично смятам, че този момент на вписване и интегриране понякога създава проблеми на нашия етнос. Ние като християни сме приети тук изключително добре, но това влияе на съхраняването на нашата идентичност и самобитност, защото ние чувстваме българите като братя и черпим много от тях, но това сливане води до загуба на специфичната идентичност, която трябва да съхраним. Много е важно всяко едно малцинство да бъде прието от мнозинството, но същевременно да не се обезличи. Затова, когато се приемаше Законът за вероизповеданията, който беше формулиран заради мюсюлманското население така, че да не създава проблеми, бяха игнорирани всичко останали. За това ние реагирахме. Ще си позволя да цитирам един млад човек, който каза по телевизията, че малцинствата се чувстват като гости в България. На въпрос за арменците той отвърна, че били добри граждани. За лоялността на арменците спомена и Валери Симеонов в парламента. Да, това е факт, но този факт не трябва да бъде забравян от българските власти. Ние може да сме лоялни, но искаме да се съхраним с идентичността си, със специфичния си облик, защото това е важно за нас и децата ни.

Знаеш ли какво забелязвам аз, което от една страна стопля душата ми, а от друга ми е болно. Оказва се, арменската общност сте много по-български патриоти, отколкото нас. За мен това е уникално и не го правите само от едната лоялност. Откъде го черпите този български патриотизъм? Бих посочила за пример колегата ни Антон Хекимян, макар и да имам някои резерви към него като журналист, но пък му се възхищавам на патриотизма и дълбоката му любов към всичко българско. Как го правите?

Когато знаеш, че един народ те е приел, когато е помогнал на предците ти да оцелеят, дал им е възможност да получат образование, хляб, втори дом, не може да не си благодарен. И за това, когато ме попитат каква се чувствам, казвам, че съм арменка, но не бих напуснала никога България, защото тук е моето място и се чувствам силна, стабилна и уверена. Тук съм постигнала всичко, моите деца са постигнали всичко, към което са се стремили. Не може да не си благодарен и да не искаш да бъдеш част от този народ и неговата съдба и бъдеще.

Но и преди да се случат тези събития българите и арменците са били много тясно свързани, и то най-вече заради това, че и двата народа са били под подтисничество. Ще припомня за полковник Торкон. Пиер Лоти, виден туркофил, веднага след Руско-турската война пише статии срещу България. Та полковникът, завръщайки се ранен в България, заминава за Париж и му обявява дуел, защото той нарича българите боклуци и да защити тяхната чест. Един арменец, офицер от българската армия застава срещу професор, член на Френската академия. Ще припомня също и за Арменската доброволческа рота, създадена по време на Балканската война. Тези арменци не са български граждани, това е уникален случай в историята, и българи и арменци трябва да го знаят и зачитат. Те идватот други държави и създават рота от над 270 души и българското правителство разрешава с указ да има самостоятелна етническа рота към Македоноодринското опълчение. Те се бият като лъвове за България, защото каузата й се превръща в тяхна кауза. Така че ние сме закърмени с тези примери и с този патриотизъм.

И като си говорим за нашите общи корени ми се ще да кажа, че в Ереван, в музея на писмеността „Матенадаран“ има писмени документи за древните връзки на нашите народи. Сега има знакови арменски имена в културата и особено в медиите у нас. Те са по-големи български патриоти от много политици. Правят го искрено и непредубедено. А на страниците на „Ереван“появяват ли се имената на българоезични автори?

В миналото бяха много повече. Сега, за съжаление, все по-малко. Неотдавна получих материал от една учителка от Пловдив. Живяла е в арменската махала и с много приятели арменци. Тя разказва много сърдечно за Армения. Но тематиката на нашия вестник е такава, в него да го има повече арменският елемент. Българските неща могат да се прочетат навсякъде. Няма да критикувам българската преса,защото имам много забележки към  нея, защото предпочитат да пишат за неща, които най-меко казано те натъжават. Тук не се случват само лоши неща, а напротив – има и много добри. Ами вземете Двора на Кирилицата в Плиска, идея и дело на Карен Алексанян. Коя българска медия пусна голям материал за него? Но там ежедневно се случват български неща. Посещават го български деца, чужденци, за да се докоснат до българската азбука.

В цял свят свободата на словото, на печата е огромен проблем. При вас как е? Чувствате ли натиск от някъде или опити за влияние?

Категорично не, като, разбира се, изключа някои чисто политически моменти, когато се опитват да създават спънки. Но те не са толкова видими, а са подводни води. И то най-вече когато пишем за отношението между Армения и Азербайджан. Понякога именно тогава се усещат тези неща. Получавала съм заплашителни  писма и обаждания. Но от българска страна  - не.

В СБЖ вашият вестник е уважаван. Той чувства ли се равностойна българска медия?

Бих искала да е така. Като изключим малкия тираж, не се чувствам по-различна. Не можем да се конкурираме с многотиражните издания, но със сигурност нашият е по-голям, отколкото на някои по-малки български издания. Не мисля, че тиражът определя присъствието на едно издание. За значението на в. „Ереван“ съдя по интереса на българските читатели. Имам български абонати и с тях се гордея изключително много. Преди години един човек от Лом ми написа писмо, в което споделяше, че много се вълнува и интересува от арменците. От Плевен, Видин също имаме абонати. Все хора, които не познавам, българи. Обаждат ми се често и ми казват, че харесват вестника ни, защото пишел интересни неща и езикът ни бил прекрасен, български. Между другото аз държа изключително много на чистотата на българския език. За мен това е закон Божи. Дразня се много, когато виждам как колеги пишат безобразно. Така че не се чувствам по-незначителна о т другите медии. Търсят ни студенти, на които тема за дипломната работа или дисертация е вестникът ни. Единственият източник, от който черпят информация, е в. „Ереван“. А това ми дава самочувствие.

По какво си приличаме и се различаваме като народопсихология и етноси? Имате ли предвид тези особености при правенето на вестника?

Винаги трябва да се вземат предвид различията, защото са ценни. Различието дава пъстрота, и то най-вече в традициите и културата. А що се отнася до народопсхилогията, със сигурност сме различни, но бих подчертала, че когато говорим за Армения, винаги е било за източната й част. Там хората са живяли по друг начин и има разлика между източните и западните арменци. Ние като арменци сме различни, а какво остава да се различаваме като народопсихология от българите. Но пък и много сме попили от нея, което е сигурно. Повлияни сме от атмосферата, която битува тук, и разбира се, и многото смесени бракове също оказват влияние. Но хубавото е, че в многото случаи на смесен брак хората искат децата им да познават и българската, и арменската част. Да научат добре български, но поне малко от малко да говорят и арменски. Така че ние сме много смесени, а в това е красотата на нашите добри отношения. А това е богатство!

Тази година за СБЖ е знакова и юбилейна. Отбелязваме 175 г. българска журналистика и 125 г. организирано журналистическо движение. Като главен редактор на в. „Ереван“ какво ще пожелание ще отправиш към Съюза и българските журналисти?

Изключително уважавам СБЖ, на който съм член много отдавна. Той е несамо най-старият, но и с доказано присъствие в него на добри професионалисти. Години наред тук са членували най-големите имена в българската  журналистика. Ние трябва да се гордеем не само с тези 175 години, а и с хората, които са създавали тези години. Днес дълбоко вярвам,че колегите, които работят тук, продължават тази патриотична и професионална традиция. Уважавам Снежана Тодорова, която е отдадена на своята работа като председател и се опитва да следва наследството, което е получила. А това също е въпрос на отговорност и самосъзнание. Радвам се на колегите, като вас, които работите тук и поддържате духа на СБЖ, защото едно подобно събирателно място е повече от важно в днешно време, когато виждаме как журналистиката понякога отива в едни други посоки и се превръща в място за разчистване на сметки. А това не трябва да е така. Пожелавам на   колегите да са все така отдадени, да са верни на мисията, на която служат, защото да си журналист е много значима мисия и остава във времето. Ето сега ще отбележим 175 години. Връщаме се назад, разгръщаме „Любословие“ и старите вестници и те ни дават поуките, които днес би трябвало да следваме. Трябва да се учим от всичко онова, което сме наследили. И СБЖ е наследник на една страхотна традиция в българската история и журналистика. Много ми се иска колегите да продължават да са все в този дух. Да се отнасят с уважение към колегите и медиите, които се опитват да отразяват днешната ни битност, но и да сме полезно критични.

Снимки Иван Василев и Мари Къналян

   

 

Сподели в
 

И тъй като след местните избори на новинарския хоризонт се очертава друга тема,ангажираща вниманието несамо на медиите, но и на драгия електорат - 30 години от старта на т. нар. преход, то приятно бяхме изненадани, че на 7 ноември по книжарниците ще се появи новата книга на колегата ни Калин Тодоров „Зад завесата на прехода”, която е своеобразно продължение на заслужилата голям интерес негова предишна книга „Зад завесата на соца”.

05.11.2019/10:54

Позволете ми да започна с едно отклонение… Казват, спомените са като броеница – всяко зърно води до друго. Навярно е така, щом едно вълнуващо събитие като представянето на книгата на Йосиф Давидов събуди много, а те се занизаха нататък…За достойнствата на автора й и представянето на „Репортер от Миналото време” сайтът на СБЖ разказа подробно, но то неочаквано събуди у мен, ярко и живо, една мадридска среща с десетилетна давност. Тя допълни казаното и чутото с нещо важно от личността на автора, което, мисля, си заслужава да споделя…

01.11.2019/01:00

В София в Меката на книгите „Гринуич“ се състоя премиерата на появилата се на български език книга "Мостът на тайните. Дипломатически роман" на известния руски журналист Сергей Гризунов, дело на издателство „Слънце“ и Надя Кабакчиева.

18.10.2019/19:36

През декември ще отбележим 110 г.от рождението на един от най-силно обичаните и най-силно „забравяни“ поети - Никола Вапцаров. Едно име, което кара мнозина да се гордеят, че в българската литература имаме такъв световен поет, а други, дали от незнание или от някакви други свои си съображения, да захвърлят стихосбирката му в кошчетата за боклук.

16.10.2019/19:34

От три години се бори с един текст и вероятно в най-скоро време ще имаме удоволствието да се сдобием с книга на Енчо Господинов, която отсега надушваме, че ще бъде интересна, защото и неговият живот не е по-малко интересен и достоен за филм.

13.10.2019/20:43

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

И тъй като след местните избори на новинарския хоризонт се очертава друга тема,ангажираща вниманието несамо на медиите, но и на драгия електорат - 30 години от старта на т. нар. преход, то приятно бяхме изненадани, че на 7 ноември по книжарниците ще се появи новата книга на колегата ни Калин Тодоров „Зад завесата на прехода”, която е своеобразно продължение на заслужилата голям интерес негова предишна книга „Зад завесата на соца”.

05.11.2019 /10:54 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Позволете ми да започна с едно отклонение… Казват, спомените са като броеница – всяко зърно води до друго. Навярно е така, щом едно вълнуващо събитие като представянето на книгата на Йосиф Давидов събуди много, а те се занизаха нататък…За достойнствата на автора й и представянето на „Репортер от Миналото време” сайтът на СБЖ разказа подробно, но то неочаквано събуди у мен, ярко и живо, една мадридска среща с десетилетна давност. Тя допълни казаното и чутото с нещо важно от личността на автора, което, мисля, си заслужава да споделя…

01.11.2019 /01:00 | Автор: Иван Василев | Източник: СБЖ

В София в Меката на книгите „Гринуич“ се състоя премиерата на появилата се на български език книга "Мостът на тайните. Дипломатически роман" на известния руски журналист Сергей Гризунов, дело на издателство „Слънце“ и Надя Кабакчиева.

18.10.2019 /19:36 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

През декември ще отбележим 110 г.от рождението на един от най-силно обичаните и най-силно „забравяни“ поети - Никола Вапцаров. Едно име, което кара мнозина да се гордеят, че в българската литература имаме такъв световен поет, а други, дали от незнание или от някакви други свои си съображения, да захвърлят стихосбирката му в кошчетата за боклук.

16.10.2019 /19:34 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Щрихи към портрета на журналиста с три очи и една акредитационна карта на „Дума“ - фотожурналиста Христо Събев Христов

04.11.2019 /20:26 | Автор: Денчо Владимиров | Източник: СБЖ

В Хасково излезе юбилеен вестник по случай 140-годишнината от рождението на Александър Паскалев (1879 - 1946) - основател на модерното книгоиздаване в България.

02.11.2019 /17:43 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

В свое поздравително писмо по повод Деня на будителите ръководството на МФЖ приветства усилията и инициативите на СБЖ в защита на професионалните и социални права на българските журналисти.

03.11.2019 /20:40

Традициите са за това, да се спазват – казват мъдрите хора. И СБЖ никога не им е изневерявал. Така стана и в Деня на народните будители и празника на българската журналистика. Верен на традицията, Съюзът връчи своите годишни награди на най-добрите в журналистическото войнство. Клуб „Журналист“ се оказа тесен за всички, които обичат своята професия и ценят колегите,които са отличени за своя труд.

02.11.2019 /22:36

Участниците в протеста „Не убивайте журналистиката в България!”, свикан от СБЖ навръх Деня на народните будители и Деня на българската журналистика, настояха в НС най-после да бъде даден ход на предложениаята на Съюза за законодателни промени в защита на свободата на словото и на правата на журналистите

01.11.2019 /16:28

 Мнения

Интерпретациите за българската промяна на 10 ноември три десетилетия по-късно може да са всякакви, но всичко все опира до разпределението на порциите на несвършващите тайни вечери. Където залог са и медиите. Когато самите медии са минали през мътна приватизация, естествено е, че посочените за техни собственици не са мотивирани да разобличават други подобни сделки в държавен и наддържавен мащаб.

10.11.2019 /20:06 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Мнение на един очевидец от „кухнята” на нашумялата футболна среща на стадион „Васил Левски”

17.10.2019 /20:41 | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 21 гости

Бързи връзки