В тези дни на непреживени досега изпитания, когато виждаме какво става в живота „по света и у нас” през прозореца или от екрана на телевизора, чуваме гласове на близки и приятели по телефона, абе една нежелана, но явно нужна изолация – човек, за да избегне неминуемото изостряне на атмосферата и отношенията вкъщи – какво му остава: да коментира последната информация от кризисния щаб или разните конспиративни версии откъде и как ни се стовари на главите този коронен вирус. Дори такива прочетени през годините мнения, че земята се опитва с всякакви средства да се освободи/спаси от нас и т.н.
Така се върнах, за кой ли път, към едни срещи, които си припомням винаги при поредната акция на защитниците на отиващата си природа.
Беше в началото на 70-те, „Поглед” беше абониран и за Служебния бюлетин на БТА (имаше и такъв) и в него попаднах на мнението на Арнолд Тойнби за опасните действия на човека към природата. С голяма тревога видният английски историк споделяше, че съвременното консуматорско общество с критично бързи темпове изчерпва ресурсите на планетата – енергия, вода, въздух, изкопаеми – и се обрича на гибел. И вижда единственото спасение властта да поемат тоталитарни правителства и със сила да наложат едно по-ниско, разумно ниво на потребление…
Прибрах тази лист от бюлетина и досега го пазя. А когато наскоро след това тръгнах да правя интервю с гостуващия голям руски писател Леонид Леонов, го взех със себе си. Известно е мнението на Горки за него: „Много талантлив за цял живот и - за големи дела”. Едно от тези „големи дела” беше опазването на природата. Не само в известния си роман „Руски лес”.Той беше напълно съгласен с Тойнби, но допълни: „Уви, мисля че границата вече е безвъзвратно премината, няма връщане назад”. И когато след петнайсетина години, вече в Москва, отново го потърсих, вече усещах колко е прав. Беше болен и не приемаше никого, но когато по телефона секретарят му разбра, че съм от България, ми разреши среща („Но само петнайсет минути и никакви интервюта”) Още от вратата Леонов ме посрещна с думите: „Видя ли се с Ванга преди да дойдеш? (беше я посещавал няколко пъти) Поръча ли ти нещо да ми предадеш?” Явно отговор на въпрос, който тревожно очакваше… И отново темата ни беше съдбата на природата и човека и разговорът продължи близо час. Гледах обширния кабинет: наполовина изписан лист в пишещата машина на бюрото (с кощунствено желание да надзърна в него!) и насреща върху проста дървена маса метална фигура на Дон Кихот в почти естествен ръст, дясната ръка е протегнала обнажен меч, но погледът на великия човеколюбец е вперен в книгата в лявата ръка…И слушах думите на стария писател: „Човечеството върви напред сякаш с мина на шията”. „В страшно опасно време живеем. В този труден период за народите, много е важно човечеството да успее да мине през здрачевините, които са се спуснали над него, да не стъпи в ямите, които е трудно да се видят в тъмното…”
Гледам сега пожълтелия лист на вестника, препрочитам текста с 35-годишна давност и сякаш сега чувам гласа му, който сякаш диктуваше заглавието: „Да опазим с добри и силни ръце зърното, което носи бъдещето”.
Е, дочакахме това време, за което ни предупреждаваха преди много десетилетия Тойнби и Леонов и други тревожни гласове.
Дочакахме го и отгоре.
А КЪДЕ БЯХА ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ МЕДИИТЕ, ЧЕТВЪРТАТА ВЛАСТ, ЖУРНАЛИСТИЧЕСКИЯТ ДЪЛГ?
Потърсих старите си дописки след една безсънна нощ, в която прочетох в последния брой на вестник „Уикенд” материалите, посветени на „Чумата на глобализацията” (едно от заглавията) - Кеворк Кеворкян, проф. Мирослава Кортенска, Георги Атанасов, Георги Неделчев. Направи ми впечатление колко много изводите им съвпадат с казаното от Тойнби и Леонов – значи двамата са били прави в тревогата си!
Да вземем някои от заглавията: „Природата ни отмъсти чрез коронвируса. Земята е болна и се съпротивлява на агресивната егоистична цивилизация с жажда, жега, студ и вируси. Животът коренно се променя”
„Чумата на цивилизацията. Коронвирусът е като бич за самодоволното потребителско и екскурзиантско общество”. „Коронвирусът е и стрес-тест, и генерална репетиция. Светът, подчинен на бясно консуматорство, в който ценностите са сгрешени, приключи”.
„Слободията свърши!” – така е озаглавила своя коментар Кортенска. Иска ми се да цитирам някои от акцентите. – „Но се оказваме изненадани, че във второто десетилетия на ХХІ век времето ни показва друго лице. Оказа се, че може да преобърне наложени наши практики, както и да постави под сериозна въпросителна извоюваната европейска демокрация”
„Природата ни наби една рязка спирачка, която дава възможност на всеки да се огледа, да смени ритъма си, досегашните си залисии с кариери, напредък, справяне с материалния свят”. „Сега излезе че уж тоталитарен, Китай на практика успя да осигури основното човешко право – на живот...”. „Ясно се разбра, че слободията свърши. Всеки не може да прави каквото е правил досега”…
Спрях се повечко на тези цитати, защото по свой начин те засягат и нелекия труд на оперативните журналисти, които при изключително трудната и сложна обстановка изпълняват професионалния си дълг. Доколко успешно и адекватно – това е въпрос на личен избор, от който ще зависи мястото му в утрешното коренно променено общество.
Защото днешната борба на живот и смърт с това коронно зло, което ни насмете, не свършва с него, а продължава - да опазим „с добри и силни ръце” зърното на бъдещето.
В едно ново общество, с променени ценности, критерии и приоритети. Да се надяваме, че в него Четвъртата власт ще има по-достойно място…