Успява да намери онзи ключ към новината, който я прави атрактивна, в един кратък, стегнат, експресивен и добре написан текст.

Любен Генов е истинска школа за висококачествена журналистика, от която мнозина са се учили. И на която днес той учи студентите в УНСС.

Работилите с него познават невероятната му енергия и редкия му талант да следи едновременно информационния поток по радио, телевизия и сайтове, докато говори с колеги, редактира и пише, и то така, че нито един заслужаващ детайл да не бъде му убегне.

Роден на 28 юни 1936 г. в Пазарджик в семейство на гимназиални учители по български, още като студент във факултета по славянска филология в СУ участва в издаването на студентския вестник. През 1959 г. влиза в журналистиката като технически уредник на в. “Народна младеж”.

След това преминава през всички длъжности. Най-активните му години в професията са в “Поглед”, “Труд” , “Отечествен фронт”, на които е бил и главен редактор. Избиран е за секретар и главен секретар на СБЖ. След Десети ноември издава в. “Дайджест Седмицата”.

Има прекрасно семейство. Съпругата му Ваня дълги години е завеждащ международния отдел на в. ”Ехо”. Дъщеря му Екатерина е директор на сателитния канал на БНТ. Има трима внуци – Любен, Ивайло и Филип, само единият от които засега следва стъпките на дядо си.

В последната си книга “Играй честно 2” алармираш, че изпростяването, езиковата чалга и словесният СПИН ни заливат отвсякъде, а простащината в езика е по-страшна от цензурата.

Журналистиката в момента е на пазара като обезценена стока. Въпреки че всички началници в последните години искат да управляват чрез нея. Днес журналистиката ми прилича на побоя, който видяхме на мача “Литекс”- “Левски”.

И не само българската журналистика е такава, а и българската политика и парламентът. Ако има нужда да го илюстрирам, ще го илюстрирам с кадри от мача – когато се удряха, ритаха, късаха фланелките... Това е политическата картина днес. Държавата в момента се управлява чрез журналистиката, тя е отражение на политическия живот, на политиците.

Това е едно бедствие, което държи за гушата вестниците, радиото и телевизията и нанася непоправими беди на обществото и неговата цивилизованост. Тези, които са интелигентни, умни, са се скрили и са се дистанцирали от онези, които искат да закриват театри, филхармонии или да дават пари за издаването на книги.

Не искам да кажа, че държавата трябва да издържа културните институции, а че не трябва да абдикира от културата, от духовните ценности, сред които журналистиката е една от най-големите.

Проф. Дафин Тодоров от факултета по журналистика имаше една крилата фраза: Хората се делят на две – журналисти и други. А моето мото в журналистиката е това, което е казал великият книжовник и министър на просвещението проф. Иван Шишманов:

”Журналистиката е за високоинтелигентни хора, а не за помияри!”. Като министър той пращал писатели във Франция, Германия, Италия и пишел в заповедите за командировки като причина: ”За да се отракат!”

Просто и вярно. Така там е пращал Яворов, Елин Пелин, Кирил Христов – за да се отракат! Заставам зад това мото. За съжаление сега в журналистиката като че ли преобладават помиярите.

Високоинтелигентните хора просто не могат да съществуват в такива условия – сред помияри, където всеки овластен или с пари може да свирне днес да напишеш, че Х. е истински лидер, а утре - да му резнеш главата. Пишеш за личност, канонизираш го като светец, след ден-два-десет го натикваш в калта.

Така че аз стоя твърдо зад това мото, зад тази традиция на честта, захваната от Христо Ботев и Захарий Стоянов и продължена от Йосиф Хербст, Димо Казасов, Тодор Панов, Илия Бешков, Димитър Найденов, Стефан Продев, по-късно Павел Писарев, Тома Томов, Димитри Иванов...

Още през 1874 г. във в. “Знаме” Ботев писа, че едно нещо липсва на българския народ - солидарността. Клеветата е най-страшното морално убийство, добавя десетилетия по-късно Димо Казасов.

През 1914 г. в своята "Психология на българския народ" Тодор Панов бичува злословието и липсата на журналистическа етика на т. нар. независима преса. Днешната преса за съжаление свободно се предлага на оня, който заплати повече, и чиято завидна независимост се родее с тази на проститутките.

Вярно, журналистиката ни бе първата, която след 10 ноември 1989 г. предизвика радикална промяна на общественото мнение. Но не успя да се отърси от греха да натрапва на другите своите убеждения и начин на живот. За съжаление сегашната медийна агресивност намира утешение в неистините и клюките.

Една от причините е, че ония, които държат парите, нямат интерес от престижна журналистика. Медиите достатъчно добре ги обслужват. Изпростяването, езиковата чалга, словесният СПИН ни заливат отвсякъде. Оказва се, че 15-годишните в Румъния и България са най-неграмотните в Европа, според доклад на Еврокомисията. А за последните 20 години у нас са затворени над 1400 училища.

Словесната олелия, “мекането” и въпиещата неграмотност на политиците се пренасят и в медиите. Ако в цивилизованите държави политиците “мекат” така, бързо ще бъдат изритани от властта, у нас обаче – не! Само едно сравнение: лондонският “Таймс” се чете най-много заради прекрасния английски език, на който е списван.

Питам се често и задавам въпрос: защо няма журналистическа награда за добро владеене на задължителния, според конституцията, български книжовен език? Както и защо не въведем правила като в германското списание "Шпигел" например, гарантиращи действителна независимост на твореца?

Ако нещо зависи от теб, с какво би започнал промяната за доброто на журналистиката, на политиката?

Много неща трябва да се променят, но само един пример. Де Гол е правел всичко на всичко 2 пресконференции на година. А колко пъти се появяват днешните държавници в медиите? Пусни радиото, включи телевизора, дори консервена кутия да отвориш, буркан с кисели краставички - все е Цветан Цветанов. (Със съкращения)


 

Сподели в