Иван Тодоров: Помня адресите на „Поглед”

  • 26.10.2011
  • СБЖ

Вестниците приличат на хората. Не само и единствено на тези, които ги правят. Едни са по-уседнали, по-имотни, по-големи традиционалисти.

Други вечно нямат свой собствен дом, бродят като провинциален студент в голям град от адрес на адрес, от квартира на квартира, чергарстват. В голяма степен „постоянното местожителство” се определя и от времето.

Преди 20 години съществуваха много редакции, за които се знаеше къде са и от стоящите най-далеч от вестникарството: „Работническо дело” и „Вечерни новини”, „Отечествен фронт” и „Народна младеж”, „Пулс” и „Стършел”, „Народен спорт”.

Всички те бяха в Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев” на някогашния булевард „Ленин”, върнал днес старото си име “Цариградско шосе”. „Труд” и списание „Театър” си бяха на булевард „Дондуков” 52, зад тях – „Земеделско знаме” на улица „Янко Забунов”, недалеч – и „Кооперативно село” на улица „11 август” № 18.

”Средношколско знаме” бе по-непопулярен сред столичани като редакция, но пишещите ученици бързо научаваха пътя до последния етаж на небостъргача, на чийто първи кат бе филмотечното кино „Дружба” /сега прекръстено на „Одеон”/.

Илюстрованият спортен седмичник „Старт” пък бе настанен в частта на стадион „Васил Левски” откъм Парка на свободата, днес – Борисова градина. Някой ден ще седна и ще начертая с думи

картата на софийското вестникарство
 
отпреди 50 години. Защото времето я заличава от паметта и на най-паметливите. Съдя по вестник  „Поглед”. Знае се от по-любопитните, че през 1965-а (всъщност редовното излизане на изданието започва през 1966-а) шепа колеги продължават започнатото от Димитър Найденов в началото на 30-те години в читалнята
 
пред днешната библиотека
 
на СБЖ. Били петима-шестима. Шум и върволяк – голям. Волю-неволю изкарали така 4-5 години. Около 1971-1972-а -това днес е забравено от всички по-млади от 80 - бил надстроен последният етаж на СБЖ – там, където днес са счетоводството и касата.

Целта била да се осигурят помещения за журналистите от седмичника. Поради много причини това тъй и не се осъществило. И през 1973-а редакцията и редакторите се озовават
 
на улица „Братя Миладинови”
 
– недалеч от пресечката й с булевард „Александър Стамболийски”, вдясно, вървейки на север – към булевард „Сливница”. Сградата бе стара и неугледна и като студент в началото на 70-те съм ходил няколко пъти – да чета в библиотеката на СБЖ, която тогава бе там.

Погледарите, научих от разговора си с работилата във вестника от август 1973-а до 1990-а Мария Бекярова, разполагали общо със 7 стаи и голям преходен хол – всички, разположени на втория етаж на постройката.

Година време карали през студените месеци на електрически печки, инсталацията и бушоните много често не издържали и викали на пожар електротехника на СБЖ от онова време Николай Събков да оправя положението. След това ги прикачили към централното парно отопление на квартала.

Там главен редактор бил Борис Петков (а негова секретарка – Катя Илиева), а след него – Ясен Антов. Там вестникът квартирува към 5 години. Благодарение на Веселин Йосифов през 1978-а „ПОГЛЕД” е преместен на много по-добро и лично място – в бившата резиденция на папския нунций
 
на улица „11 август” № 6.
 
На хвърлей от храма „Александър Невски” вестникът живя 12 години. Там му бе предоставен първият етаж на сградата, две паянтови стаи в двора и малка двуката къща в един от ъглите на парцела, където се помещаваха като в топла ръкавичка четири отдела: „Писма на читателите”, фоторепортерите, международниците и „Култура и изкуство”.

Около 1985-а съквартирантите от „Химимпорт” и „Български воин” се изнесоха и тогава цялата великолепна сграда на сегашната нунциатура на Ватикана – до тавана, стана погледарска. Тъй – до пролетта на 1991-а. Тогава тоя имот бе върнат на някогашните му собственици, а „Поглед” се озова

 на площад „Славейков”

– над някогашното кино „Култура” и съществувалата десетилетия до него голяма книжарница, на първия етаж. Тясно, тъмно, шумно, тягостно – така ще запомня това място.

Там догоря свещицата на последните славни дни на вестника. Докато склопиха очите му през лятото на 1996-а. А последвалата последна поява на фирмата малко по-късно за някоя и друга година бе пак на улица „Граф Игнатиев” № 4.

Заглавието бе почти същото, но вестникът – друг, и животът му приличаше на припукването на по чудо оцеляла суха съчка в изстиващата жарава от буен огън.

Последният „Поглед” сякаш потвърди и истината, че всичко на тоя свят е като колело – и хора, и вестници - и в края се връща там, откъдето някога е поело пътя.