Всички оригинални ръкописи, всички снимки, карикатури, рисунки, илюстрации към разкази и други текстове, колажи, коректорските страници, с чиято помощ можеше да се проследи – при необходимост или спор – кой как си бе свършил или недогледал работата.

Истински съкровища таяха тия наредени по рафтовете на документацията снопове от редакционната нива. Карикатури от Стоян Дуков, Милко Дуков /той правеше най-вече на външнополитически теми/, Иван Веселинов, Реме, Доньо Донев, Генчо Симеонов.

Шаржове от Слави Митев, саморъчно написани послания до читателите и автографи от Елисавета Багряна, Валери Петров, Йордан Радичоков, Дончо Цончев, Антон Дончев, Георги Мишев, Дамян Дамянов, Радой Ралин, фотографии на Иво Хаджимишев, снимки от миналото, които виждаха бял свят в рубриката „Публикува се за първи път”.

А имаше и рисунки за първа страница от Дечко Узунов и Александър Поплилов /от тях двамата – със сигурност, осигурявал съм аз за 24 май и за Нова година/, ръкописи на машина от Мирон Иванов, Ясен Антов, Йордан Попов, от Петър Станчев – колегата, и Светлин Русев – художника.

Това са само имената, за които се сещам, без въобще и да погледна към старите броеве, камо ли да прелиствам течението на изданието. Тогава

 изреденото би трябвало да се умножи по 10, по 100

От всеки текст личеше кой как работи, как се отнася с думите: кой е по-грижлив, кой как се саморедактира, след като е свалил листа от валяка, как поправя допусната грешка, кой е по-безгрижен.

Светлин Русев пък се сърдеше като малко дете, когато му се променеше пунктоацията, но коректорката ни не си поплюваше и не се поддаваше на уговорки. Карикатуристите и художниците пък с помощта на белия коректор понякога също пипваха тук и там нарисуваното, за да сложат с радост и без притеснение името си под или над него.

Все уроци, от които желаещите да се учат как да стават по-добри и по-добри във вестникарството, можеха „да купят” наистина много. До 1991-а всичко се пазеше на улица „11 август” № 6. Пренесохме го /бях сред отговарящите за преселението/ на площад „Славейков” – над кино „Култура”. Там вестникът живя до кончината си през 1996-а.

Компютрите вече заместваха пишещите машини и не знам в последните години какво са прибирали в секретариата. За 30 години „ПОГЛЕД” са излезли около 1500 броя. По 6 килограма архив всяка седмица – по-малко от 10 тона.

По-малко от два камиона. Които – най-вероятно – са отишли на боклука. За „вторични суровини”. Кило хартия май вървеше по 5 стотинки. Аритметиката е проста. 10 тона /10 000 килограма/ по 5 стотинки = 50 000 стотинки. 500 лева.

Толкоз струва най-доброто от сътвореното

от няколко поколения погледари и няколкостотин сътрудници. Няма никакъв архив от вестника ни в библиотеката на СБЖ, ни другаде. Всичко е изчезнало яко дим. Без в София да е имало ни катастрофален земетръс, ни опустошителен пожар, ни бомбардировки като през Втората световна война.

А е била нужна само една по-голяма стая. И прозорливост, която за мнозина е сякаш чужда дума, чието значение не могат да намерят и с помощта на най-оправните компютърни търсачки.

Обичам една картинна мисъл на Петър Увалиев: „Човек без памет е куха хралупа”. Съжалявам, че не мога да измисля по-ярка за хората, безгрижно погребали „ПОГЛЕД”, и за организацията, чието издание бе той.