Анна Заркова: Ако си журналист по призвание, не можеш никога да бъдеш “бивш”

  • 29.09.2022
  • frognews.bg
  • Джесика Вълчева
Анна Заркова

Известната журналистка даде интервю пред "ФрогНюз" по повод излизането на новата си книга "Свободни в словото".

"Журналистиката е самотна работа. Ако си журналист по призвание, не можеш никога да бъдеш “бивш”. Това е професия, която не може да се работи без призвание. А то е определено като това да си куче пазач на истината, на обществото, коректив на властта. Книгата ми ”Свободни в словото” е написана за журналистите, които следват пътеките на професията и ги обичат. Защото те са техни. Не е написана за другите, които не приличат на тях, и журналистиката за тях е просто копанка, пълна с черен хайвер или хляб."

Това заявява в интервю за "ФрогНюз" журналистката Анна Заркова. Повод за него е премиерата на книгата й "Свободни в словото", която разказва историите на седем разследващи журналисти в България - Асен Йорданов, Огнян Стефанов, Валя Ахчиева, Миролюба Бенатова, Генка Шекерова, Николай Стайков, Георги Тамбуев.

Госпожо Заркова, как и защо на бял свят се появи книгата “Свободни в словото”?

- Когато приветствах приятелите и колегите си на премиерата на тази книга, нарочно не я нарекох “моята книга”. Най-интересните разкази в нея не са написани, а записани от мен. В тях всички събития са истински, а хората говорят със своя глас и на своя език. Тези хора са журналисти - Асен Йорданов, Огнян Стефанов, Валя Ахчиева, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Николай Стайков, Георги Тамбуев. Всички те са забележителни телевизионни водещи, репортери, редактори… Най-забележителното в тях обаче е това, което те не са. 

Те не са просто някакви наемни работници във вестници, сайтове и телевизии. Не са някакви писари, глашатаи и съветници на разни големци. Те са майстори на онова суровото и непокорното говорене и писане - солта в професията на журналиста, без която тя е безвкусна. Онова различното - дивото говорене и писане, при което имаш дързостта да крещиш и понякога плащаш за тази своя дързост с години. От него стават най-интересните статии и филми, които привличат и задържат за няколко дни вниманието на читателите и зрителите. Но последствията могат да траят с години. 

На премиерата ме попитаха и какво е баналното писане. За такова се счита това, за което може и да не се съобщава. В колегията има една приказка: От репортажи за влакове, които пристигат навреме, няма смисъл. Има, имало е и ще има журналисти, които точно такива репортажи обичат да пишат. Или поне нямат нищо против да го правят непрекъснато - ден за ден и от заплата до заплата. 

Не искам да казвам нещо лошо за тези хора, които се изявяват само и единствено в този журналистически жанр. Но това не е съвсем безобидно и безопасно.

Защо?

- Крие риск да се откажеш. Да предадеш гордостта си от занаята, който иначе предполага смелост, честност, проницателност и талант. Риск да се предадеш или да се продадеш на някой от тия, които си купуват журналисти.

Това ли убива журналистиката в България? Жива ли е изобщо? Това, за което говорите сякаш е много симптоматично за средата у нас. Бунтарското писане сякаш е много нишово.

- Нишово е, да. Разказите на героите в книгата, пък и на много други журналисти, които приличат на тях, разкриват от първо лице механизмите, чрез които цензурата в медиите се освобождава от тези дръзките и неудобните - когато не успява да ги опитоми. Тези разкази показват как те успяват да продължат (някои дори с риск за живота си) да снимат, да пишат, да разказват за корумпираната власт, завладяната държава, купените медии, кривите огледала.

Търсенето на новини не е лесна работа. Лесно е вземането им - когато някой ти ги подава. Интервюирането също не е лесно, въпреки че изглежда елементарно отстрани - репортерът държи пред устата на някого микрофон, а онзи отговаря. Но по този начин какво интервю се получава? Лошо. Добро интервю се получава тогава, когато се разменят мисли и знания между питащия и отговарящия. Да си добър слушател е решаващо - да можеш да уловиш всяка дума като рибар и да изтеглиш следващата. За това трябва не само късмет, но и талант. 

Липсата на този талант е очевадна. Ще я познаете като гледате по телевизията как водещата се взира във въпросите, написани от редактора като млад поп в Евангелието - прекъсва отговорите, бърза да вмъкне своите собствени разсъждения, кокори се, възклицава, кима, разсейва събеседника и зрителите си. Не е проста работа журналистиката.

Определено не е. Но и написването на такава книга не е проста работа. Какво искахте да кажете с нея на своите читатели?

- Написах книгата от обич към занаята и хората, които му се отдават. Исках да послужи за веществено доказателство, че е има, имало е и ще има журналисти, които не се предават. Писах тази книга и от тревога, че журналистическата професия в последно време губи от своята привлекателност, смисленост и престиж. 

Медиите били огледалото на света… Казал го е някой човек, който е бил сигурно умен, но за България много малко важи. Представете си - събуждаш се с мисълта, че си свършил заплатата, не си платил парното, детето не е прието в яслата, защото няма места, сипваш си вчерашното студено кафе, включваш телевизора и гледаш някакво розово студио - с едни фризирани журналистки по къси ръкави и високи токчета и костюмирани министри, които ни уверяват, че по благоденствие държавата ни няма равна.

Професията ни традиционно би трябвало да събира хората с високо образование, гражданска смелост, авторитет и талант. Но напоследък доста често се пълни с дилетанти или дами, които обслужват званието “мисирки” или “баничарки”. Дами и господа, които се представят за водещи и разследващи журналисти, но говорят, без да слушат, пишат, без да четат и преписват, без да им мигне окото, някакви недодялани компромати, които минават за техни разкрития.

Кой е виновен за тази загуба на престиж и функция на журналистиката да бъде четвъртата власт - журналистите, обществото, че го толерира или политиците, които системно работят за подчиняване на медиите? Споделена ли е отговорността?

- Мисля, че е споделена. Цензурата и автоцензурата са болести, от които медиите и работещите в тях боледуват като от рак. Първите симптоми се изразяват в това, че се задраскват определени думи и изрази, които могат да причинят неудобство у силните на деня - или ти лично, или главният ти редактор. Болестта я има и в напреднал стадий - тотален контрол над определени медии, в които не се допуска никаква критика срещу властта. Това заболяване не е Божа работа. Причинено е от хора в съучастие. Лекува се. Но има и евтаназия, себепогубване. Когато сам се оставяш в редакцията жив да те умъртвят. Но не всички са такива.

Черногледо обаче изглежда бъдещето на журналистическата професия. Възпитават ни в университетите, че журналистиката е четвъртата власт, задава обществения ред, но в един момент се сблъскваш със средата в България и не можеш да направиш. Как младите журналисти да се справят с това чувство на безсилие?

- Познато ми е това чувство на безсилие от по-първите години в занаята. Познато ми е и друго чувство, което прилича на това - прегарянето, умората, изтощението, мигрената. Синдром на професионалното изчерпване - burnout. Ужасно е неприятно - с пристъпи на мудност, цинизъм, самокритика, стремеж към разрушение на постигнатото. Казваш си “Няма да ходя на работа, няма да ходя в редакцията, напускам я тая тежка и неблагодарна професия, ще си гледам децата, няма да чета нищо”. Да не четеш означава и да не пишеш. И ти става още по-гадно. Чувстваш се излишен. Друг е въпросът, че закъсваш за пари.

И по някое време някак излизаш от кризата. Как? С повече работа. Същата работа, напук на психиатрите и психолозите, които препоръчват смяна на заниманията. Не е трудно да се върнеш. Ние не сме шепа хора. На премиерата на книгата ми видях много колеги, които се разделиха с журналистиката - едни принудително, други напуснаха редакциите заради възрастта. Имаше и много, които продължават да работят. 

Ако си журналист по призвание, не можеш никога да бъдеш “бивш”. Журналистиката е професия, която винаги носиш със себе си, заедно с неутолимото любопитство и желанието да споделиш, където и да си - телефонът е винаги с теб, диктофонът е винаги в чантата. Това е професия, която не може да се работи без призвание. А то е определено като това да си куче пазач на истината, на обществото, коректив на властта. 

Има медии, в които журналистиката се използва обаче като куче пазач на властта. Но това са временни явления. Те не са пуснати свише, а са дело на хората. Те са тези, които могат да поправят това, което са развалили.

Колко трудно е това да се направи в България?

- Журналистиката е самотна работа. Написала съм го и в книгата. Журналистът, ако не е държан на каишка и не е на хранилка, е човек самотен и уязвим. Знам го, защото практикувам професията вече 30 години. Журналистът е сам в това, което прави, дори да е в многолюдна редакция. Още повече, ако е получил указания да го направи по начин, по който не би го направил иначе. Точно тогава се чувства най-самотен, най-объркан, понякога и най-отчаян.

Но когато обичаш журналистиката - все е спешна работата и няма много време за отчаяние. Едва докато пишех тази книга разбрах, че съм престояла в тази професия много години. Не разбираш кога минават годините - минали са неусетно, докато бързаш да следиш новините, да пишеш информация, коментари, да правиш разследвания и да се бориш да излязат всички черно на бяло. 

Минали са неусетно годините в непрестанното ми очакване, че с това, което пиша, ще променя поне частица от нашия свят и той ще стане по-хубав - ще изчезнат от политиката очевидните некадърници, крадльовци, лъжци. Още съм в очакване, не губя надежда. Може и да я губя, но продължавам да го правя това, защото е правилно. Знам как е правилно да се упражнява тази професия и го правя, каквото и да ми струва. Това е инстинкт. И не само у мен, а и от тези журналисти, чиито истории разказвам в тази книга. И на много други, които приличат на тях.

Тази книга е написана за журналистите, които следват пътеките на професията и ги обичат, защото те са техни. За тях е написана. Не е написана за другите, които не приличат на тях, и журналистиката за тях е просто копанка, пълна с черен хайвер или хляб.