Испанистът и изследовател Венцеслав Николов представи на семинар в БАН интересен обзор за писмените свидетелства на шестива испанци за страната ни в течение на около 60 години – между Руско-турската освободителна война и навечерието на Втората световна.

Посолството на Испания и Институтът за балканистика с Център по тракология към БАН проведоха на 8 ноември т. г. в БАН семинар под надслова „Опознаване на Балканите през погледа на журналисти, военни и дипломати“. 

В семинара, воден от журналиста Бойко Василев, участваха испански и български историци и политически анализатори. Сред тях бяха изтъкнатият испанист и изследовател на историята на българо-испанските връзки Венцеслав Николов, историкът от Висшата академия за национална отбрана (CESEDEN) полк. Хесус Мартинес де Мерло, политическият анализатор и историк Хосе Антонио Лисбона, автор на книгата „Отвъд границите на дълга“, генерал-майор Тодор Дочев,  началник на Военната академия „Г. С. Рковски” и др.

Приветствия поднесоха директорът на Института по балканистика проф. Румяна Пршленова и посланикът на Испания Н. Пр. Алехандро Поланко.

Проф. Венцеслав Николов представи важната роля на испанските журналисти и дипломати, установили първите културни и политически контакти между България и Испания, изтъквайки приноса на Хосе Луис Пелисер, Сатурнино Хименес, Хоакин де ла Яве и стойността на репортажите и подробните им рисунки, с които представят българската реалност от края на XIX в., обичаите, културата, кухнята и особеностите.

Полк. Хесус Мартинес де Мерло разказа подробно за испанската политическа реалност от средата на XIX в., изтъквайки слабо познатите от онова време военни връзки между страните ни в геополитическия и стратегическия контекст на Балканския полуостров в онзи исторически момент, обяснявайки мотивациятана испанците за опознаване на Балканите.

Политическият анализатор и историк Хосе Антонио Лисбона направи подробен анализ на ролята на дипломатическия корпус и представителите му в държавите от района по време на трагичните години от Втората световна война, изтъквайки героизма и хуманизма на посланика на Испания министър Хулио Паленсия, както и на зам. -ръководителя на мисията Едуардо Гасет, спасили от сигурна смърт стотици български и македонски евреи.

Ген.-майор Тодор Дочев, началник на Военната академия „Г. С. Раковски“, представи българо-испанското сътрудничество в рамките на НАТО, най-вече в актуалния европейски контекст.

Предлагаме тук особено интересния доклад на Венцеслав Нкколов, разказващ за начина, по който са видели и описали България двама испански журналисти, двама военни и двама дипломати в период от около 60 години – между Руско-турската освободителна война и навечерието на Втората световна. Първи сред първите са били журналистите Хосе Луис Пелисер и Сатурнино Хименес.

 

ИСПАНСКИ ОЧИ ОТКРИВАТ ДВЕТЕ БЪЛГАРСКИ СТОЛИЦИ

Венцеслав Николов

 

Преди Руско-турската война от 1877-1878 година, завършила с освобождението на България от почти 500 години османско владичество, не е имало испанци, които да стъпват по улиците на София, римската Сердика и столица на България от 1879 г., и на Велико Търново, средновековна столица на страната до османското завоевание.

С едно изключение – преминалият през декември 1807 г. набързо през Търново Доминго Бадия, пътешественик и авантюрист, представял се за арабския принц Али бей. В пътеписа му четем, че напът от Константинопол за Букурещ в селището, което той нарича Теранова,  видял ров и малка крепостна стена, много градини и лозя, покрити пазари и няколко къщи с красив външен вид, но всичко било покрито със сняг и не ставало за наблюдения. Това, за съжаление,  е всичко от него за Търново.

Дълги векове България и Испания, които се намирали в двата южни края на Европа, са били разделени от голяма географска, религиозна и културна отдалеченост. Един век преди последният арабски владетел в Испания Боабдил ел Чико да капитулира в Гранада,Търновското царство е било изличено от картата на Европа.

Следователно посещенията на испански военни кореспонденти в двата български града по време на Руско-турската война са били толкова първо, колкото позитивно явление, били са жалони в започналия години по-късно процес на постъпателно взаимно сближаване, който днес бележи най-интензивното си развитие.

Затова следва да отдадем благодарна почит на онези първи испански лястовици – журналисти, военни и дипломати, които с писмените си свидетелства, оставени в едно вече доста далечно минало, са изорали първите бразди и са подготвили почвата за днешната амбициозна политическа и културна близост между народите на България и Испания.

Сред пионерите се открояват двама журналисти. Първият, влязъл с русите в току-що освободено Търново през лятото на 1877 г., е Хосе Луис Пелисер, известен каталански художник и репортер, командирован от много четения мадридски седмичник „Ла Илустрасион Еспаньола и Американа“. Обхождайки с руския Преден отряд улиците на Търново и краищата близо до старата българска столица, Пелисер описва ентусиазма на българското население, почувствало се свободно, и рисува с молив и думи многоцветни скици от тази страна, която според него е красива, с плодородна и общо взето добре обработена земя. Учудват го многото гъски, които гледат българските семейства, и многото щъркели, украса на българския дом, пише той. 

На няколко десетки километра от Търново, испанецът пристига в Габрово, малък тогава град с едва 7 хиляди жители. Удивява го трудолюбието на тамошните жени и оригиналната архитектура на къщите, дело на самоуки строители, които според него са постигнали резултати, до каквито в селища с далеч по-висока култура не се добират доказано вещи и учени архитекти. По този начин испанският художник отдава дължимото на творческия гений и духовната издръжливост на българския народ, запазил и развил националното си съзнание в условията на дълговековно чуждо владичество.

Друг испански кореспондент, дошъл в България през лятото на 1877 г. с руските войски, е Сатурнино Хименес. Изпратило го е мадридското списание за изкуство и литература „Ла Академия“. Първият му репортаж от България съдържа великолепно описание на  онова току-що освободено Търново, емблематично за българите, днес побратимено с Толедо и много интересно за Хименес, който възкликва в този репортаж: „България е източната Андалусия“.

„Улиците на Търново – разказва Хименес – са тесни, но изключително самобитни. Издадени стрехи, ниски порти, остъклени чардаци, прозорци, наполовина с кепенци, наполовина със заоблен горе джамлък, някои с предпазни решетки, по чиито тънки летви пълзят увивни растения; дюкяни, издигнати на метър от земята и широко отворени като театрална сцена. Жени с обрамчено с бяла забрадка лице, с роза зад ухото и дете на ръце, надничат любопитно от къщните врати. Облечени ала турка мъже със загорели лица и дълги мустаци пушат лули като алебарди. Оживление, очевидно необичайно за града.“

Младият Сатурнино Хименес е един от първите чуждестранни кореспонденти, които през януари 1878 г.  влизат с руския авангард в София, която следващата година  ще бъде избрана за столица на младото българско княжество. В града испанският кореспондент забелязва един странен обичай на местните селяни – шопите, и го описва с подробности в беседата, която изнася през 1883 г. в Мадридското географско дружество. Мъжете шопи още имали обичая на далечните си прадеди да си бръснат главите, като оставят да виси дълга плитка от темето надолу по гърба. По размерите на плитката се съдело за мъжката красота.  Впрочем руската военна полиция забранила плитките и дори ги отрязала с големи ножици, което причинило голяма мъка на шопите.

Дон Сатурнино констатирал, че тук Испания се свързвала с червения восък, наричан испанки восък, и с един сладкиш, много на мода в страната, който наричали „испански хляб“. Става дума за тачения от бабите ни пандишпан (пан де Еспаня), чиято рецепта е била донесена от испанските евреи, заселили се тук след изгонването им от Испания през 1492 г. Опитал го е най-вероятно в София, където е пребивавал доста време и където една трета от населението са били евреи. Освен това близо до София, в някои старопланински села, много наблюдателният испански журналист открива изумено сред купищата монети, красящи шиите на българските селянки, многобройни испански колумнарни песети, сечени в американските колонии на Испания главно през 18 век.

София трябва да почака 30 години, за да посрещне първия си испански гост, който идва като официален представител на Мадрид. Това е полковник Хоакин де ла Ляве. Междувременно, през 1878 г. България отново се е появила като държава на картата на Европа. На конгрес, заседавал същата година в Берлин, западните велики сили разделят етническата територия на българите на три части, за да не допуснат една голяма България, контролирана с желязна хватка от освободителката си Русия, да улесни слизането на московските царе към Проливите и Цариград. Така се струпва голяма част от дървата, които ще захранват пожарите на няколко балкански войни. През 1885 г. българите обявяват Съединението на севера и юга на страната. Навън остава обаче третото парче – Македония. Тя е щяла да ще бъде предмет на не една война между балкански съседи, сред тях и България.

Хоакин де ла Ляве, един от най-уважаваните военни специалисти на Испания, е бил командирован през лятото на 1908 г. да проучи военната организация на България, а после и на Румъния. След завръщането си в Мадрид публикува много интересни пътни бележки и изнася няколко  беседи в Мадридското географско дружество, в които предоставя обективни и добронамерени сведения за България и по-конкретно за София, за нейните военни и цивилни, за нейните музеи, пазари, паметници, клубове, улици – и дупките по някои от тях. Това е първата испанска информация за нова България и нова София.

Полковникът пребивавал в България почти три седмици, главно в София. Опознал и описал младата българска столица, която се обновявала, изграждала булеварди, настлани с небезизвестните и днес жълти павета, на които той отделя специално внимание. Видял строящата се катедрала „Св. Александър Невски“, започната същата 1882 г., когато тръгва градежът и на „Саграда Фамилия“ в Барселона.

Бил приет в тогава прочутия Юнион клуб, който според него бил по-евтин от елитния мадридски Гран Пеня, а готвачът не бил по-лош. В Юнион клуб му направило впечатление нещо, което полковникът приветства: „Тук, пише той в дневника си, е възприета добрата привичка, непозната и в най-аристократичните мадридски клубове, из салоните да се ходи без шапка.“  И една не толкова добра – всеки следобед министърът на войната пилеел в клуба часове в игра на покер.

А сега да отидем с дон Хоакин на едно място, доста различно от Юнион клуб – на седмичния софийски пазар. Там той ще види селянките шопкини от Софийския край с техните сини роби, везани с бяло, с техните бели забрадки и много плитки с вплетени в тях златни или сребърни монети и с техните тежки гердани, пак от такива монети. И мъжете с техните яркочервени пояси и кожени калпаци с тъмен цвят. Някои носели освен това кожуси от овча кожа с козината навътре. Сред купувачите се виждали  наконтени госпожи и добре облечени мъже с костюми. Казали му, че понякога там се навъртали и министри.

Първият испански офицер с висок чин, посетил Княжеството, бил приет в София от няколко министри и от мнозина високопоставени военни и цивилни – една неутрална позиция на Мадрид към подготвяното обявяване на независимостта на България от Цариград никак  не е била за пренебрегване.

По-малко от два месеца след това посещение, на 22 септември 1908 година България обявява юридическата си независимост от Турция. Испания я признава на следващата година и още година по-късно, на 8 май 1910 година, Мадрид и София установяват дипломатически отношения.

През есента на 1912 г. избухва Първата балканска война. В нея България и съюзниците ѝ Гърция, Сърбия и Черна гора воюват с успех срещу Османската империя. След това има друга, между самите съюзници, изгубена от България, а после пламва Първата световна война, в която България отново се оказва сред губившите. По време на тези военни конфликти двама испански офицери съпровождат като официални наблюдатели българските войски.

Един от тях – майор, по-късно подполковник и години след това генерал – Мануел Лон, написва по балканските фронтове и след това в Мадрид обемиста книга, озаглавена „България в Европейската война“. В нея не оправдава, но обяснява българското участие в тези въоръжени конфликти. И изтъква героизма на българските войници, който обаче, поради допуснатите от софийските управници тежки грешки, се оказва безполезен.

Зареждат се мрачни и бедни следвоенни години. От 1920 до 1928 г. пълномощен министър на Испания в София е Хосе де Ромеро Дусмет. При него земеделското правителство предоставя на Испания статута на най-облагодетелствана нация.  Мадрид отговаря на София с митнически облекчения и търговски преференции. Ромеро издейства в София подписването на първите търговски договори между двете страни. Първостепенно значение в българския износ се пада на яйцата.

Дипломатът препоръчва многократно на Мадрид да посвети по-голямо стопанско и културно внимание на българските сефаради, които биха могли да представляват испанско лоби в София и в цяла България. А те, подчертава Ромеро в своите доклади, са  ухажвани от англичани, французи и италианци, които се домогват да се настанят тук политически и икономически и изпреварват испанците.

„Вродената симпатия на сефарадите към нас е повече от очевидна, пише Ромеро. След над четири века те съхраняват нашия език и обичаи, децата се раждат със староиспански люлчини песни, в семействата, в магазините, по улиците, във влаковете испанският пътешественик се оказва приятно изненадан, като постоянно чува родния си език“.

Дипломатът настоява да се изпрати в София лектор по испански език и литература, за да преподава на евреите и на българите. Вместо това от Мадрид предлагат да му изпратят свещеник.

На 16 април 1925 г. Хосе де Ромеро вижда със собствените си очи опустошенията, причинени от зловещия атентат, извършен от военната организация на Комунистическата партия в една емблематична столична църква – катедралата „Света Неделя“, с почти 150 убити и близо 500 ранени, мнозина от тях негови познати, и го коментира с негодувание в докладите си до Мадрид. Атентаторите са целели да ликвидират целия политически елит на България и царя.

Ромеро  си заминава от София през 1928 г. Пет години по-късно пристига в столицата ни на работа в легацията на републиканска Испания младият галисиец Луис Тобио, дипломирал се с първия випуск дипломати на Републиката. Останал тук до 1937 г., завърнал се в Испания и се сражавал в Гражданската война в републиканските редици. В края на конфликта емигрирал в Латинска Америка, завърнал се в Испания след дълго изгнание и написал обемиста книга, в която посветил стотина страници на престоя си в България – първата му дестинация като дипломат. Първият ѝ превод е на кастилски, вторият – на български.

Тобио видял с любопитство по улиците на града наред с облечени по европейски мъже и жени,  и селяни с високи калпаци, цървули и кожуси. Впечатлили го брадатите и дългокоси попове с високи шапки като кюнци за печки и многобройните коминочистачи, облечени в черно и наподобяващи Мефистофел.

В онази  София, много хлъзгава зиме, му правел впечатление концертът, който давали привечер по стрехите и покривите хиляди гарвани, стичащи се в града в края на деня. И друг концерт, далеч по-мелодичен, на цигулки и флейти, изнасян от духовната общност на дъновистите, състояща се от музиканти, поети и актьори, която тогава живеела в къщички в края на града.

Сутрин Тобио гребял в езерото в централния парк, носещ името на княз, а по-късно цар Борис, парк, който полковник Де ла Ляве сравнил четвърт век по-рано с мадридския „Ретиро“, а вечер ходел често в Народния театър, където през 1935 г. организирал първата постановка на творба от Лопе де Вега в България.

Сближил се с много български интелектуалци, по-специално с професор Тома Томов, пионер на българската университетска испанистика. Беседвал няколко пъти с цар Борис и няколко пъти видял как новороденият му син Симеон е разхождан в количка от бавачка в градините на Двореца. Години по-късно Симеон ще установи тесни връзки с Испания.

Дон Луис станал голям приятел със сефарадската общност в града, която говорела причудлив старинен испански, издавала свои вестници и книги и си имала свой Испански център. Сефарадите то канели на своите сватби и литературни вечеринки, с тях ходел често на екскурзия в планините. По хижите в българските планини той спял върху надуваем дюшек. Ще спи на него не след дълго в републиканските окопи в далеч по-неспокойни нощи.

В началото на 1937 г. Тобио бива призован да се върне в Испания. Отива си тъжен. В книгата си посочва:

„Напусках България не без тъга. Бях прекарал там почти три години и половина, през които бях имал богати и разнообразни преживявания от всякакъв род и бях научил немалко за тази страна и за нейните хора. Поради всичко това аз бях обикнал България.“

Двама журналисти, двама военни, двама дипломати – шестима испанци, чиито очи са открили в различно време, между две войни, двете български столици и много от страната ни. Шестима испанци, чиито интелектуални бинокли са фокусирали с голяма, типично испанска  наблюдателност, различни страни от народностния облик на българите и са ги отразили в редове, изпълнени с голям интерес и изразителност. В каталога към този семинар присъстват още няколко. Надяваме се да съумеете да оцените каратите на свидетелствата на всички тях.

 

ВАЖНО ДОПЪЛНЕНИЕ ОТНОСНО ИЛЮСТРАЦИИТЕ ОТ ОРИГИНАЛНИ БРОЕВЕ НА "ИЛУСТРАСИОН ЕСПАНЬОЛА И АМЕРИКАНА" ОТ 1877 Г.

С огромна благодарност за неуморната изследователска работа на Венцеслав Николов, бих искала да разкажа и как се оказа възможно да илюстрираме неговия интересен разказ със снимки на оригинални броеве на "Илустрасион еспаньола и американа" от далечната 1877 г. Тези броеве ми бяха подарени през 1984 г. в Куба,където вестникът също се е разпространявал през XIX век. Подари ми ги кубинският художник Мануел Ернандес, който тогава работеше във весктник "Хувентуд ребелде". Те са били запазени в семейството му и той счете, че е добре да ги даде на една българска журналистка, защото в тях става дума за донеслата свобода на България Руско-турска война от 1877-1878 г. И ето, че сега имах възможност отново да ги разлистя, за да направя снимки за публикацията. Но времето е безпощадно и 145-годишната хартия е във все по-лошо състояние, така че смятам да ги даря в най-скоро време на Народната библиотека, за да бъдат съхранени по-добре.

Къъдринка Къдринова, отговорен редактор на сайта на СБЖ и зам.-продседател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България