Наскоро в Националния литературен салон „Старинният файтон“ се състоя представянето на най-новата книга на журналиста и известен публицист Пенчо Чернаев „Под сенките на залеза“.

Както твърди Елена Алекова, „компанията му „под сенките на залеза“ е завидна“, защото в нея са заслужаващи респект и уважение имена като Велин Георгиев, Веселин Андреев, Симеон Правчанов, Никола Радев, Слав Хр. Караславов, Любомир Левчев, Драгомир Шопов, Христо Черняев, Мария Галишка-Владимирова, вече отишли си от света... И още - Банко П. Банков, "един и същ и винаги различен", Матей Шопкин с неговите "стихове, родени от надежда, обич и светлина", даровитият син на Родопа Светлозар Казанджиев, сладкоприказчикът Филип Марински, гордият и мъжествен Минчо Минчев, Ивайло Диманов, Здравка Евтимова, Маргарита Петринска, Елена Алекова, Мюмюн Тахир...

Разгръщайки книгата, човек за пореден път се уверява, че Пенчо Чернаев, верен на стила си, ни поднася един пъстрокрасив букет от фрагменти, които ни разкриват, че не е спрял да следи литературния и културен живот у нас и твърчеството на авторите, които внасят своята добра, или не чак дотам добра, лепта на попрището на господарите на словото.

В своя вълнуващ анализ на сътвореното от Пенчо Чернаев в най-новата му книга „Под сенките на залеза“ Елена Алекова припомня, че на 4 декември той ще навърши библейските 95 лета. Все още е рано за поздравления към него за годишнината му, но пък никога не е рано да се припомни, че той е един от най-дългогодишните приятели на „Националния литературен салон „Старинният файтон“ и незаменим приятел на Велин Георгиев, основал Салона през 1994-а. Както и на Петко Тотев – негов брат по професия учител, по публицистично и литературнокритическо перо.  Всяка негова книга е била представяна в Салона и оттам е поемала пътя към читателите.

Така се случи и сега с неговата удивителна книга „Под сенките на залеза“. Но за да разберем с какво тя ни привлича, ми се ще да спомена уводните думи на автора, който казва: „Потънеш ли в сенките на залеза, забравяш всички горчивини и несгоди на света, почваш да мислиш за непреходното, за значимото, за вечното. Моята компания се е събрала под сенките на полянката край брега на руховската рекичка Боровщица и ви я представям“. А компания му правят, както по-горе споменах, все прекрасни майстори на българското слово.

Елена Алекова отбелязва:

„Едва ли е необходимо да анализирам в подробности написаното и включеното от Пенчо Чернаев в тази книга с това тъй лирично заглавие. Но не мога да не подчертая няколко важни за него характеристики, открояващи своеобразието му на  литературен критик.

Първо, Пенчо Чернаев е до такава степен проницателен, че е способен с една или няколко думи да създаде представа за даден творец, с една или няколко думи да нарисува неговия образ: Веселин Андреев, например, е „рицар на правдата“, Никола Радев – „достойният човек и творец“. Банко П. Банков се отличава с това, че е „един и същ и винаги различен“, а Матей Шопкин – с неговите „стихове, родени от надежда, обич и светлина“. Ето го и даровитият син на Родопа Светлозар Казанджиев, а до него – родопският сладкоприказчик Филип Марински, гордият и мъжествен Минчо Минчев...

Второ, Пенчо Чернаев долавя тенденции в литературния живот, които например утвърждават „тъй необходимата творческа атмосфера в писателските среди“. Явлението, от една страна, на „поети с критически пера“, я от друга – на „критици поети“.

Трето, „Под сенките на залеза“ е и свидетелство за времето, в което живеем, за творците, които са си отишли или ни радват с присъствието си.“

И за да разберем колко силно и разностранно е перото на журналиста и публициста Чернаев, не може да не отбележа, че той прави разтърсващ анализ на добилата популярност преди години т. нар. писоарна лирика, като негова статия е посветена на нашумялата тогава книга с поетични напъни на режисьора и настоящ евродепутат Андрей Слабаков със заглавие „Разклати преди употреба“. С особено притеснение, но и с остро перо и елегантна ирония Пенчо Чернаев „разкоства“ (както сега е модерно да се казва на езика на тийнейджърите) „творбите“ на Слабаков, изобилстващи от цинизми, които не ще си позволя да цитирам, поради естетически причини.

„С риск да ми стоварят всички упреци за невежественост, малограмотност, изостаналост, липса на нежна чувствителност и всякакво чувство за хумор, ще се престраша да надзърна в „глъбините“ на представената поезия“ - пише Чернаев. И започва да цитира едни поетически напъни, изобилстващи от цинични стихове, които биха изчервили дори и най-обръгналия на подобен род творчество критик. Авторът с похвален стоицизъм анализира излязлото изпод перото и вдъхновението на Андрей Слабаков, като не пропуска да отбележи,че „творецът не може да не знае,че с вулгаризми и цинизми поезия не става“.

Той не пропуска да цитира и народната мъдрост, че „никога не е късно да станеш за резил“. Пенчо Чернаев „не се притеснява да се обърне директно към класика на „писоарната лирика“, макар да не е от неговите приятели или неприятели: „Спри, Андрей – отсича деликатният, добрият, прекрасният Пенчо Чернаев, – ако имаш достойнство, ако имаш уважение към себе си и към паметта на прославения си баща! Спри! Не каляй почетното си и респектиращо фамилно име! Не го унижавай и затривай! Защо е тази перверзия със словото?“

„Това е нашият Пенчо Чернаев! – казва с респект Елена Алекова. - Тих, кротък и възхитителен човек. Но когато се наложи – готов с всички сили, до последна капка кръв да се бори за чистотата на Словото, за честта на литературата, за правото, свободата и отговорността на писателя пред род и родина, пред минало, настояще и бъдеще. Защото, както вече стана дума, писателят не е сам, ако и понякога да е самотен. Писателят е брънка от цялото, което наричаме литературно развитие, литературен процес, литература.“

Снимки Елена Алекова и Иван Василев