Акад. Дмитрий Лихачов: В защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата

  • 27.11.2022
  • СБЖ
  • Розалина Евдокимова
Дмитрий Лихачов в дома си в Санкт Петербург

На 28-я ден от ноември 1906 г. в Санкт Петербург е роден един от големите световно признати учени и добър приятел на България акад. Дмитрий Лихачов. И днес, 116 години след рождението му, написаното от него звучи актуално и ни кара да черпим поуки от неговите уроци за доброто и прекрасното и да се стремим да опазваме културата и духа, които са ни съхранили в бурите на войните и сред натиска да бъдат заличени цивилизационните ни устои.

Много мъдри съвети и завети ни е завещал Дмитрий Сергеевич. Те и днес звучат така актуално, че все по-често ни карат да се замисляме и да се съгласяваме, че няма нищо по-важно за човешкия род и неговото оцеляване от духовната култура. Преди много години той написа: „Културата, това са светините на народа, на нацията. Тя е крехка. Пазете я!“

Акад. Лихачов беше влюбен в България и едва ли има друг чуждестранен учен, който така ревностно да е защитавал нашето място на световната културно-историческа сцена, като него.

Ще припомня, че акад. Дмитрий Лихачов е един от големите приятели на България, чието име с пълна сила стои редом до чешкия историк проф. Константин Иречек. Не знам дали би се намерил друг у нас, или по широкия свят, който така категорично да изрече, че „България е държава на духа“. И ако това не ни дава самочувствие за страна, предизвикваща респект и уважение у другите народи, кое ще е друго?

С още нещо би трябвало да сме горди - именно у нас се раждат знаменитите „Десет заповеди за човечността“ на един от стоте световноизвестни хуманисти на ХХ век. А за неговите „Писма за доброто и прекрасното“ -  като първите 9 Лихачов пише отново в България - известният български журналист Веселин Йосифов навремето каза: „Да си автор на „Писма за доброто и прекрасното“ означава сам да си добър и прекрасен, да си личност в най-светлия и дълбок смисъл на думата, да говориш с неизтощима енергия и да умееш да запалиш другите. Такъв е именно Дмитрий Сергеевич Лихачов.“   

Няма друг световен учен, който

с такава любов и пиетет да изследва и пише за нашата история,

за старобългарската литература, за делото на Пресветите братя Кирил и Методий и техните ученици. Изпод неговото перо излизат далеч не сухи и скучни анализи и изследвания на кабинетен учен за нашето минало. Написаното от Академика е един красив калейдоскоп от научни заключения, с вплетени в тях любов към страната ни, преклонение пред нейното достойно историческо минало и това, което тя е дала на другите народи. И ненапразно той я нарече Държава на духа. Коя друга държава по света може да се похвали с такава оценка! Дори и тези, които са били най-велики империи, не са оценявани така! И това го направи Дмитрий Лихачов!

Без да изпадам в многословие, аз ще си позволя само да цитирам още няколко негови разсъждения, които ясно говорят за мястото на нашата страна в световната история, култура и духовност и за силата на българското слово: „Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейният дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата.“

Макар днес някои политици и държавници, които си мислят, че света започва от тях, високомерно да твърдят, че славянската азбука идва от Македония, ще ми се да завърша с изреченото от акад. Дмитрий Лихачов за ролята на България в разпространението на църковнославянския език, което безапелационно зачертава споменатите твърдения:

„Църковнославянският език, пренесен в Русия от България не само чрез книгите, но и устно - чрез богослужението, веднага става в Русия своеобразен индикатор на духовната ценност на онова, за което на него се е говорило и писало. България даде на източните славяни висшия слой на езика, „полюса на духовността“, обогатил извънредно нашия език, вдъхнал му нравствена сила и способност да възвисява мислите, понятията и представите. Това е езикът, на който са доверявали най-възвишените мисли, на който са се молили и на който са писали тържествени слова. Той през цялото време е бил „редом“ с руския народ и го е обогатявал духовно.“

Категорично, и не търпящо никакви възражения мнение!

Искам да припомня и следната статия на отишлия си без време от нас голям учен и изследовател проф. д. ф. н. Александър Федотов, посветена на Дмитрий Лихачов:

 

Екология на културата. Вглеждане в традициите на миналото и в предизвикателствата на бъдещето

Проф. д. ф. н. Александър Федотов

Културолозите отдавна са разбрали, че коренът на човешкото зло се намира не извън човека, а в него самия. Казано с други думи, причините за нашето всеобщо или конкретно неудовлетворение се крият в дисхармонията между нашите потребности и възможностите за тяхната реализация. Често се получава така, че тези потребности се оказват недостатъчно културни, а възможностите за тяхното реализиране – направо варварски. Човешките потребности нарастват главозамайващо бързо, докато възможностите за тяхната реализация съвсем не са безгранични. Тази дисхармония като че ли произлиза от обстоятелството, че човекът отдавна е изградил своя собствен свят, чието главно измерение е социокултурно, ала при това е забравил, че светът в неговото мегаизмерение – истинският, вечният (поне така ни си струва), природният, е предназначен за всички.

Именно този голям свят, който ние наричаме Космос или Вселена, е самодостатъчен и не се подчинява на изкривената човешка воля и психика. Хората сякаш забравят за своята биология, за връзката си с този заобикалящ ги отвсякъде свят, който не винаги издържа на нашите „социокултурни изпълнения“. Примерите за това откриваме ежедневно; те са около нас – видими, осезаеми, ужасяващи и плашещи със своя социален егоизъм и историческо скудоумие.

Бъдещето на човечеството зависи от самите нас, от нашата субективна воля и желание да се превърнем в истинско цивилизовано общество, което да се ръководи преди всичко от необходимостта да бъде формирано екологическо съзнание и да бъдат разработени екологически принципи на управление на съвременната цивилизация.

Както се знае, екологията изучава връзката между живите същества и заобикалящата ги среда. Във фокуса на нейното внимание е и еволюцията на екосистемите и биосферата като цяло. От средата на 20-те години на ХХ век екологията се формира като основа за рационално природоизползване и охрана на живите организми, а в края на същото столетие се ражда и социалната екология, която изучава закономерностите във взаимодействието между обществото и заобикалящата среда, а също така решава практически проблеми на запазването на тази среда.

В рамките на социалната екология се появява и екологическа етика, чието значение за културното развитие на хората непрекъснато нараства. Новата наука инвентира и нови понятия, такива като биосфера – онази област на активния живот, която включва както живите организми, така и средата на тяхното обитаване, или биоценоз – съвкупност от растения, животни и микроорганизми, които населяват определен участък на суша или воден терен и се характеризират със специфични отношения помежду си и своята приспособеност към условията на обкръжаващата среда.

Човекът е задължителен участник в процесите в биосферата и биоценоза, въпреки че само той успява да се отдели от природата и да създаде своя собствен свят, наричан социосфера и включващ техносферата, обществените отношения и духовните ценности. И все пак човекът не е прерязал пъпната си връв, която го свързва с природата: той опитомява животни, култивира растения, като създава по този начин „нов природен свят“, наричан често антропосфера.

Бурното развитие на човешката цивилизация през ХХ век, което се изразява преди всичко в научно-техническия прогрес, става причината биосферата да бъде включена в глобалната човешка жизнена дейност. Така на нашата планета наред с геологическия и биологическия, започва да функционира и антропогенният фактор, представляващ най-голямата заплаха за нейното съществуване.

Именно антропогенният кръговрат, подобно на Дамоклев меч, заплашва механизмите на естествената саморегулация на биосферата. Затова екологическата култура се превръща в противовес на културата на технократите. Немският писател Танкред Дорст (Tankred Dorst) – един от инициаторите на екологическото направление в християнската култура, подчертава, че днес живеем в епохата на техниката, когато хуманитаристът е отстъпил своето място на технократа, когато цивилизацията на хората постепенно се сменя от цивилизацията на машините и роботите, които вероятно някога ще ни погълнат като в романа на някакъв фантаст. Така култът към биосферата, живота и човека се превръща в противовес на култа към техниката. Така се формулира първият принцип на екологическата култура.

Вторият фундаментален принцип на екологическата култура се изразява в опазването на човека като олицетворение на биосферата и живота от него самия, от неговите физико-технически теории, лишени от толкова необходимо хуманитарно, жизнено-биологическо съдържание. Екологическата култура прави извлечение от ограничения характер на човешките възможности и умения: даже ако човечеството някога успее да създаде екологическа цивилизация като противовес на техническата и съумее донякъде да хармонизира своите взаимоотношения с природата, то пак ще си остане зависимо от природата, от нейните фундаментални космически сили.

В своята прочута книга „Прошлое – будущему“ (Москва, изд. „Наука“, 1985) Дмитрий Сергеевич Лихачов използва термина „екология на културата“, пишейки: „Запазването на културната среда е задача, която е не по-малко важна от запазването на обкръжаващата ни природа. Ако природата е необходима за човека с оглед неговия биологичен живот, то културната среда е потребна за духовния, нравствен живот, за „духовната уседналост“ на човека, за неговата привързаност към родината, за неговата нравствена дисциплина и социалност.“

Тези думи на петербургския учен и интелигент като че ли още веднъж доказват, че естетическата и културната природа на Санкт Петербург е самодостатъчна. Именно в този град силата на руския нравствен дух не се нуждае от доказателства. Според Д.С. Лихачов културната екология не бива да бъде смесвана с науката за реставрация и запазване на паметници на културата, защото културното минало трябва да се изучава не в отделните му части, а като цялостен феномен.

Природните загуби постепенно се възстановяват, защото природата е „жива“; тя притежава вътрешния потенциал за самовъзстановяване. За разлика от природата, културните паметници са „индивидуални”; те винаги са свързани със съответната епоха, затова тяхното разрушаване е „завинаги”. То е фатално и необратимо.

Д.С. Лихачов пише за „нравствената уседналост“ на хората (сравнете с понятието „нравствената култура“ на друг известен гражданин на Санкт Петербург – писателя Даниил Гранин), за създаването на която са необходими не само регионоведски, но и много по-задълбочени познания, наричани „екология на културата”.

Освен философска задълбоченост и семантична амбивалентност този термин визира определена публична ангажираност, която е резултат от почти двадесетгодишни опити на руския академик да убеди широката общественост в Русия в необходимостта от сериозна и интензивна дейност по съхраняване паметниците на историята и културата. Впрочем, всяка културна инициатива представлява своеобразен призив, насочен повече към обществото и гражданите, отколкото към държавните институции.

„Екология на културата“ не е обикновено реторично послание. Това понятие съдържа и методологията, необходима за неговата реализация. Постепенно се набелязва и сферата на културно-екологичните изследвания, определят се насоките на тяхното методическо и концептуално развитие, изясняват се начините за включване на различни движения, обществени сдружения и организации в практиката на социалните действия.

Вероятно екологията на културата, както и екологията на природата се занимават с проблем, който има не само предпазващо и охраняващо, но и еволюционно значение. Става дума за бурното развитие на новите културни видове и тяхното взаимодействие с традиционно съществуващите. Екологията на културата днес е насочена преди всичко към осигуряване на най-оптималното функциониране на „живата култура“ като аналог на „живото вещество“ (В.И. Вернадски). Именно така днес трябва да разбираме екологията на културата, като част от нашия живот, която се вглежда не само в историята и традициите от миналото, но и в бъдещето.

Снимки Архив