Румен Стоянов с апел за спасяване на българския език от "целенасоченото му поангличанване"

  • 05.12.2022
  • literaturensviat.com
Румен Стоянов

Големият интелектуалец Румен Стоянов, най-известен като "преводача на Маркес", но допринасящ за родината ни и като дипломат, и като университетски преподавател, и като писател, публикува в "Литературен свят" апел, адресиран до СБЖ, Института за български език, писателските съюзи, министерствата на културата и на образованието.

Най-често наричат Румен Стоянов "преводача на Маркес", защото неговият превод на български на легенрадния роман на колумбийския нобелист Габриел Гарсия Маркес "Сто години самота" е определян от немалко познавачи дори като по-добър от оригинала по образност и красота на езика. Испанист и португалист, Румен Стоянов е помогнал да "заговорят" на български и много творби на други ярки автори като Хулио Кортасар, Хорхе Луис Борхес, Алехо Карпентиер, Друмонд де Андрде, Фернандо Песоа и т. н.

Работил е и като дипломат в Бразилия и Мексико. Смятан е и за "откривателят на Дилма", защото именно той като млад дипломат в Бразилия през 70-те години е първият бължарски официален служител, научил за едно младо бразилско момиче с баща българин, което тогава е било в затвора заради борба срещу бразилската диктатура. Именно на него майката на 20-годишната Дилма Русеф тогава разказва семейната им история...

Неизчерпаема съкровищница на истории и таланти е Румен Стоянов, който не случайно през 2012 г. става и единственият българин, обавен за доктор хонорис каува на латиноамерикански университет - университета в град Бразилия.

Като особено чувствителен към езика, Румен Стоянов от години пише и апелира за съхраняване на красотата и автентичността на български език, чието замърсяване най-вече с англоезични чуждици възприема изключително болезнено. На същата тема е посветен и апелът му, публикуван сега в "Литературен свят". Той е адресиран и до СБЖ. Ето защо публикуваме целия текст, отбелязвайки, че СБЖ също е привърженик на съхраняването и на опазването на прекрсния ни български език от загрозяващи го чуждоезикови влияния.

До Съюза на българските журналисти, Института за български език, писателските съюзи

Румен Стоянов

Подир славния и героичен 10-и започнаха безчет какви ли не преобразования в какво ли не, включая езика наш насущний: върху него рукна потоп излишни чуждици, главно английски. Натрапват ги политици, управленци, народни представители, учени, интелектуалци, журналисти, простолюдци, всички те обединени от недостиг на чувство за лично и национално достойнство, снобщина и раболепство към инородци. Не съзнавайки що вършат и какви трайни, зловредни последици носи тяхното деяние за речта ни, те я тласкат към превръщането й в англобългарска. Това е действие настъпателно и безпощадно. Локация, дестинация, популация, прострация, анонсирам, суверен, вирулентност, лузър, идентичност, контрацепция, анимирам, инициирам, креативен и още, и още вносотии, онагледяващи пълното безхаберие на държабата и липсата на езикова политика.

Промените в нашия речников състав изглеждат плод на немара, обаче туй е само дял от явлението. Някой някъде - за разлика от нас - отлично знае, че мислене и език са взаимообвързани, следователно: какъвто ни е езикът, такова ще ни е и мисленето. Вече над тридесет години поангличанването (разбирай северопоамериканчването) ни тече съвършено безпрепятствено: ни една кръгла маса, обсъждане за съдбата на езика ни в условията на оцялоненостеност (по български глобализация). Тая безгрижност буди съмнение за неотстъпно провеждана дейност, част от която е пълното мълчание относно ставащото. Изхождайки от него (а от друго какво?), виждаме, че бързотечно демокретенясалото ни овцество милее повече за сритано бездомно псе, от колкото за българския език: осведомителни средства бият тревога относно първото, а вардят гробно безмълвие досежно второто.

До толкова сме изпаднали в езикослугинаж, та не съзнаваме, че в днешната ни ценностна стълбица словесността позорно сме я забутали далеч под улично коте. В такава степен угодливо приемаме западнящини, че дори евросъюзния повик да съхраняваме националната си културна обособеност го възприехме във вид на идентичност, а не самоличност. Каква жалка нелепица: казва ни се да пазим своето, а първото, що сторваме, е да възприемем и утвърдим другоземното, ибо вече до толкова сме загубили усет за нашето.

С прякото ни, тихомълко, ала охотно съучастничество, цял един граматически разред (съществителни за професия, упражнявана от жена, белязани чрез краесловното -ка, учителка, диригентка, състезателка, председателка, авторка, математичка, ръководителка, педагожка, началничка, писателка, отговорничка, служителка) бе изхвърлен от употреба, пък то е крещящо обедняване, опростачване, а Институтът за български език, катедри университетски, Съюзът на българските журналисти, няколкото писателски съюза не отрониха ни малейшо възраженийце. Сиреч безгласно изразиха одобрение и подкрепа: щом великият английски не разполага с равностойност на -ка, за чий са ни притрябвали говорителка, кореспондентка, репортерка и прочие. Това становще не им прави никаква чест и ме кара изрично да се обърна към ИБЕ, СБЖ, писателските съюзи: бидейки сдружения, обединяващи люде, които работят в хартиени, електронни осведомителни средства и по тоя начин са най-важните разпространители на иноземни думи, обединенията и участващите в тях носят пряка отговорност за ставащото.

Моята любезна молба е: СБЖ, ИБЕ и писателските съюзи открито, писмено да изразят гледище по въпроса за нашия език. Чувстват ли своя вина за целенасоченото му поангличанване? Възприемат ли го? Ако да, нека обосноват защо, какво печелим? Ако не, правят ли нещо да възпират обезбългаряването на речта ни? Какво е то? Ако не са съгласни, защо не обърнат внимание у членовете си за опасността от поангличанване и не ги призоват да вземат пред вид какви слова използват? Защо не уредят най-простото: обмен на мнения в интернет? Не говоря бабини деветини: самата Франция (!) брани своя език с нарочен закон, а като нея са още пет членки на Съюза. Щом вече няма родителка, ние сме готови-готовенички скоро и лесно да приемем родител едно и родител две. И тук ли не ни пука на дудука? Наистина ли слепи, глухи сме, или бъзливичко + пъзливичко се правим на такива? Нима с прословутия преход сменихме молчать, не рассуждать с имаш право да мълчиш?

Горното се отнася напълно за двете министерства, на културата и на образованието: също и те ли смятат, че най-добре е да си кротинко кротувкат? Или чакат обществена подписка досежно участта на езика наш насущний?