В навечерието на отиващата си година и на най-светлия празник Рождество Христово, гост на сайта на СБЖ е поетът и журналист Петър Андасаров. Той наскоро бе удостоен с две награди – престижната „Захарий Стоянов“ за цялостен принос към българската литература, и стана първият носител на новоучредената национална литературна награда за поезия „Евтим Евтимов“.

Но не само отличията са повод да разговаряме с него. Какво по-прекрасно нещо от това, в навечерието на светлите празници човек да се докосне до творец и духовност. А Петър Андасаров е „покорен роб“ на красивата поезия и на силното публицистично перо, заради което, освен че е член на СБП, е и в редиците на СБЖ, и носител на престижното „Златно перо“ на Съюза. Закърмен с българщината, той не се уморява да защитава със своето слово Отечеството.    

- В началото на разговора ни, г-н Андасаров, искам да ви поздравя за неотдавна връчената ви награда „Захарий Стоянов“ за цялостен принос към българската литература, която едноименното издателство присъжда веднъж на две години. А само дни преди това станахте първият носител на новоучредената национална литературна награда за поезия „Евтим Евтимов“. Вие сте получавали много отличия, но тези две са специални и с висока стойност. Какво за вас означава да получиш признание за цялостен свой принос към българската литература и то в нашето смутно време, в което бездуховността упорито се е настанила и не иска да си тръгне?

- Благодаря, благодаря ви най-сърдечно за вашите искрени поздрави. Усещането е неизразимо с думи. Но в тези два случая то беше огромно, защото поводът бе изключително значим и празничен: 85-годишнината от моето рождение. По същество и двете награди са признание за моя скромен дял в развитието на словесната духовност.

Светла да е паметта на моя скъп и непрежалим приятел, емблема на българската поезия, Евтим Евтимов, но да получиш първи националната награда на негово име, е знаменателно, неописуемо преживяване. То се настанява в сърцето ти и остава завинаги там. Знакът – специален плакет ми връчиха в юбилейната ми вечер в Български културен център Боян Ангелов, председател на Съюза на българските писатели и поетът Венко Евтимов.

И само подир няколко дни да изпиташ вълнуващи мигновения в същото измерение и то в академична вечер в големия салон на Българската академия на науките, посветена на академик Николай Хайтов, изящен майстор на българското слово и – представете си – на моята скромна личност, си е истински дар от Бога. На красивата, стилна грамота е изписано: „На Петър Андасаров за неговите заслуги към Отечеството!“ Връчи ми я заедно с бронзовия лъв основателят и директор на най-българското, най-мощното, най-професионалното, водещото наше издателство „Захарий Стоянов“ – член кор.проф.д-р Иван Гранитски. След блестящото представяне на поредния том от избраните съчинения на академик Николай Хайтов. Каква чест, Господи!

- Цената, която платихте да съхраните у себе си духовността?

- Тя е неизмерима и, за съжаление, всекидневна. И заради това – неизплатима. В тази цена влизат отблъскваните попълзновения и набези на лакомията за печалби от материални блага за сметка на духовните ценности. Влиза схватката и борбата срещу отцеругателите, чуждопоклонниците и предатели на българското име и на българския род и народ. И най-вече срещу безумците, които евтино продават неговата чест, неговата история и, с нищо незаменимия негов дух, изкристализирал в националната ни духовност. Така че твърде висока е тази цена, с която да защитим достойнството на Отечеството ни!

- Народите все повече затъват в блатото на фили и фоби, а разделението между тях и отчуждението между хората у нас са пагубни и с непредсказуеми последствия. Имат ли място в живота ни прошката, страданието и разкаянието, могат ли да обединят хората?

- Те единствено могат да доведат всички ни до лелеяното обединение. Сега светът изглежда струпан от двете страни на единствения мост за пътуване към бъдещето. Но едни пишман водачи са се запънали като магарета на този мост и народите тъпчат на едно място. А трябва да гледат и да вървят в една посока, а не да водят люта битка за надмощие. Обвиняват се едни други и са със самочувствието на светци. А се знае, че всеки от нас е грешен, че като благородник трябва да поиска прошка и да се изповяда с разкаяние пред Бога, за да му бъде простено всичко и най-вече сторения грях. Затова казвам убедено – страданието, причинено от едни, е единственото чистилище за тях а спасението от греховете им са разкаянието и прошката!

- Има ли шанс тази злощастна вихрушка, която е завъртяла бясно живота ни, да стихне един ден „в усоето на претендиращия за интелигентност, справедливост и култура XXI век“?

- Досещам се защо сте сложили в кавички последните думи от този си въпрос – скромно, нескромно, това са думи от мое есе. Помня, че ги изрекох у себе си и ги написах върху белия лист с високоградусен гняв. Ами този двайсет и първи наш век дойде с претенциите, че ще е най-интелигентният, че ще дари човечеството със справедливост  и ще е щедър в дарението си на бляскава култура! А той, вече се вижда ясно, че е груб, циничен, истински варварин. Тази черна стихия ще ни отмине като всяко природно бедствие. Нали човекът е най-съвършеното животинско същество и ако едни са необуздани, има други, които ще ги спрат. Иначе щеше да има само мрак на планетата ни, а всички виждаме, че по-силна от него е светлината, която всъщност прави живота ни щастлив. Такъв е кръговратът на времето и на човешката история.

- Преди повече от месец беше огласена една статистика, която показва, че през последната година смущаващ брой българи не са хващали книга, като голяма част от тях са млади хора. Отново ли липсата на интерес към книгите започва да взема връх, както беше в началото на демокрацията?

- За съжаление, тази статистика е постоянна и чертае стремителна линия нагоре, характеризираща загърбването на един от факелите, които осветяват със знания и красота душите и умовете ни!

Има много причини за това, те са предмет на неприятен дълъг разговор. Най-фрапантната е, че книгата се превърна в търговска стока за трупане на печалби. И вероятно си спомняте каква луда надпревара имаше между никнещите като гъби издателства да бълват по най-бързия начин най-популярни заглавия, повечето от които забранявани преди това. Масовият читател се втурна огладнял към новия пазар на тези именно книги. А те бяха най-вече от рода на така наречената булевардна, сладникава, лековерно-забавна, секс-любовна литература. И с книгите се случваше това, което ставаше неудържимо с вестниците. Пълен хаос, нямаше планиране, критерии и условия за живот на истинската стойностна книга. И съвсем естествено спря притокът й към читалищните и особено към личните библиотеки. Отиде си и времето когато  почти във всяка къща имаше стремеж за духовни богатства чрез книги, картини, грамофонни плочи…

Сега времената са други – принадлежат на нови поколения. Те са обременени от връхлитаща ги хаотична информация, чувстват се като удавници в нея. Няма ориентири за търсене и намиране на пътища и форми за общуване чрез изкуството, от една страна, и от друга – за ползотворните отношения между създателите им и тези, за които произведенията им са предназначени. Тук главната причина е липсата на някогашната перфектна, съвършена система за разпространение. Нали си спомняте, че нямаше населено място без читалище и книжарница. В моето родно село Елешница бяха две и всички редовно се снабдяваха с нови книги чрез окръжните предприятия „Книгоразпространение“. А сега? Те се превърнаха в кръчми, барчета и барове, в бутичета  и бутици. Слава богу май че започва да се прояснява в умовете на някои от отговорните за това тежко състояние на културата ни. Но са нужни много и общи усилия, за да се пропъди тази налегнала ни мъгла на мрачна бездуховност! И книгата да тръгне отново към всяка читалищна библиотека и към всеки български дом.

Някои от издателствата налучкаха верните пътеки, а най-българското, най-мощното, най-професионалното – „Захарий Стоянов“ в своята 25-годишна история се превърна в пример за всички останали и намери най-сигурните пътища до своите читатели. За този четвърт век от своята неуморна дейност то организира над 5000 литературни премиери, изложби, концерти, спектакли, базари на книгата в цялата страна, дни на българските будители в НДК. Станалите вече традиционни – националните културни празници „Албена“ се проведоха за двадесет и първи път през  м. септември, радвайки своите стари и нови почитатели и читатели на градовете в североизточна България: Варна, Русе, Силистра, Добрич, Каварна, Балчик, Търговище, Исперих, Кубрат, Шумен, Разград, Тутракан, Генерал Тошево, и села от неговия район, във Велико Търново, Велики Преслав и културния комплекс „Албена“. Златна диря обаче оставя до прага на стотици читалища и техните библиотеки, до училища и културни центрове в, може би, стотици градове и по-малки населени места, предоставяйки им като дарения своите книги – истински духовни богатства, като се знае, че държавата отдавна ги е забравила.

Казах ви, че сега времената са други и принадлежат на новите поколения. Ако българите от предишните изграждаха себе си и духовна България чрез знанията от книгите, то по-младите и съвсем младите в това днешно време предпочитат пред тях така наречените съвременни носители на информация и знания – техниката, технологиите, интернета. Да, той е водещ като извор на информация, за обслужване на хората и институциите. Но незаменимият извор на знания си остава книгата. Тя е вечна! Знам, убеден съм, че тая отчайващо-стряскаща ме картинка ще се промени – по улици и площади, в метрото и превозните средства хората ще изправят глави, ще погледнат към небето и хоризонта, ще потърсят очите и на другите, за да разговарят със живи думи, да общуват като нормални човеци. Тези омайващи плочки в ръцете им ще останат само като обслужващи ги средства. Но, нека всеки си изживее своите увлечения, убеждения и предизвикателства. И сам да открие своята истина.

- Свидетели сме как постепенно започнаха да пренаписват българската история, и то – определени етапи от нея, някои от тях без много шум зачеркват, от учебниците отпадат периоди, за които младите хора трябва да знаят. Изхвърлят също поети и писатели от учебните програми. Смятате ли, че някога ще се плаща голяма цена за всичко това?

- Всичко това се нарича престъпление спрямо българската нация. Знаем и престъпниците, те са нагли, предали душите и съвестите си на днешните нови наши, духовни завоеватели, станали слуги на тия пропагандатори на европейските ценности и забравили, че българите са коленичили пред трите думи: дълг, чест и достойнство! И народът ни е стигал с тях на уста до своето спасение и до свободата си. Тях не друг, а историята щ е ги накаже и осъди, защото тя има памет!

- Тук е мястото да ви припомня стихотворението ви „Зов“, посветено на наскоро отишлия си от нас акад. Антон Дончев. В него казвате за България: „драна като яре и стреляна като заек“ и още, че „някои днес евтино я продават“. За вас това ли е днешна България?

- Не само това! В стихотворението казвам още: „Полагана на дръвник, но възкръсвала цяла. Пробождана със щик, но оцеляла“. И продължава: „Кой ли не я е  газил с тежък ботуш, но тя успя да опази своя български дух!“

- Г-н Андасаров, защо мълчат днес българските поети, българските дейци на културата, българските интелектуалци, за случващото се у нас? Апатия, огорчение, страх или нещо друго попари бунтовната им енергия?

- Поетите са последните, които ще замълчат за хаоса в държавата и за мизерния до отчаяние днешен наш живот. Нито дейците на културата и интелектуалците. Истината е друга и вие също я знаете – властимащи и политици изкопаха непреодолим ров между едни и други творци на българското слово, на националната ни духовност. Не мълчат, а кряскат до прегракване приспособленците, верните на властта и на партията ръководителка на тази власт. Другите, които искат да докажат, че живота ни не е само светъл и розов, а има и черни и други краски и нюанси мълчат! Нито гласът им се чува, нито ги виждаме в телевизиите. Техните прагове изтъркаха едни и същи хора, те гостуват по поводи, те получават награди и им се устройват тържества, те са „строителите“ на националната ни култура. Те са… само те! А другите къде са? И как да ги чуем и видим като вратите за тях са залостени. Защото били инакомислещи, стояли в лявото пространство! В последните най-малко десет години да е бил постоянен или чест гостенин на телевизионните студия творческият войн и един от генералите на българщината – акад. Антон Дончев? От дъжд на вятър само! Ами духовният великан, чието име и днес звучи по Европа и по света – Анжел Вагенщайн? Боже, само с тези две имена провъзгласилите се за господари на живота ни щяха да проглушат целия свят!

- Как съжителстват у вас журналистът и писателят?

- Мирно и градивно. Никога не съм ги противопоставял, нито съм давал приоритет на единия за сметка на другия вид творчество. Според мен не е и възможно, защото в основата им е словото. Журналистиката обогати и продължава да обогатява езика ми, даде ми много богатства от живота, помогна ми да търся и да намирам видимите и философските  измерения на човека във времето, неговият принос и участието на народа в това време чрез събитията, тоест в сътворяването на историята. Журналистиката ми отне време за поетическото ми творчество, но ме въведе в света на публицистиката и есеистиката, които са най-близо до поезията. Всеизвестно е, че най-добрите майстори на есеистиката са именно поетите.

- Предвид, че все още продължава да се припомня, че преди промените българската журналистика не е била свободна, то днес тя по-свободна ли е?

- Формално, донякъде и реално – да, по-свободна е. Щом можеш където и да е да говориш каквото искаш и да се изразяваш така с писменото слово. Въпросът е ще те чуе ли и ще те прочете ли всеки, или отбрани кръгове от хора. В личната си изява има пълна свобода, но в изявата си пред и в медиите си зависим. В това отношение нищо не се е променило. В далечното вече тоталитарно време имаше подбор на теми и имена на журналисти и писатели. Биваха спускани списъци-указания за участия на едни и забрана за други. Днес това властва и в съвременните медии, които уж били свободни. Ще бъдат – на куково лято! Още по-неприятно е, че цели медии, отделни програми и предавания, определени журналисти биват купувани. От политици и властимащи, от хора в задкулисието и от собственици на заграбената държава. С две думи – журналистиката днес е по-свободна отпреди, но за отбрани хора. И забранена за други, както във времето преди промените.

- От какво боледува днес свободата на словото?

- От явната слободия и тайните забрани. От липсата на критерии за професионални знания и умения и от достойна защита в медиите. От малокултурието и отсъствието на висока взискателност в служенето с езика, артикулационните правила и визуалното поведение пред камера и микрофон. И от нещо много важно боледува тя, горката днешна свобода на словото. Къде ги ония личности в журналистическата гилдия като Димитри Иванов, Тома Томов, Кеворк Кеворкян, които бяха емблеми на радиата и особено на телевизията. Те магнитно ни привличаха и ни задържаха пред мониторите по цели часове. Има ги, ама някои ги държат настрани, в сянка. Та трябва да намират подслон в така наречените жълти вестници, само там! Страхувам се, че свободата на словото дълго още ще боледува и ще оздравее, може би, когато дойдат времена на ред и законност. Да, да когато властта е в ръцете на Негово Величество Законът! И бъде ограничен до минимум достъпът до медиите на псевдожурналисти, които ни демонстрират само своята парадираща посредственост!

- Литературната анкета на Тодор Коруев с вас, светла му памет, е озаглавена „Защото съм такъв?“. Какъв сте всъщност вие, Петър Андасаров?

- Аз ви предлагам да не правя изповед пред вас и пред читателите кой съм и какъв съм аз, а да ви предложа стихотворението на втората корица на тази анкетна книга, озаглавена „Такъв съм“. Ето го:

И обещание на цвят,

и плод категоричен –

живея в този свят

не винаги обичан.

 

Защото съм такъв –

определен и искрен;

милувка съм на връх,

плесница за неистина.

 

За вяра доверчив,

измяна непрощаващ.

За подвиг мълчалив,

но не зад чужда слава!

 

Проклятие на мъж

и бащин благослов –

очакван като дъжд,

горчив като любов.

 

И нека да сложим точката на това наше интервю с питанката ми – като оптимист или песимист се определяте днес, обръщайки се назад към изминалите години?

Изминалите години са неписаният учебник, от който човекът се учи непрестанно. Животът е по-голям от него, а времето го наслагва в историята. Нея никой не може да излъже, преправя и променя. Именно тя ни показва, че каквито и повратности, метаморфози и пакости да е понасяла, тя е спастрила, съхранила е едничката истина – че животът върви напред, към своите хоризонти.

Поколенията залязват, изгряват новите времена. А те раждат и нови хора, творци на бъдещето. Затова не мога да съм друг, освен вярващ оптимист!

Снимки Личен архив и на Иван Василев