„Въпросът е дали медийният човек може да се справи със свободата. Това е вечният проблем.“ , ми казва в началото на нашия разговор доц. Симеон Василев, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) и уважаван журналист. Отдавна исках да го поканя като гост на сайта на Съюза на българските журналисти (СБЖ), но ето, че съдбата взе нещата в свои ръце. Симеон Василев написа поредната си интересна и провокираща книга – монографията „В спиралата на споделянето. Медийно съдържание и социални мрежи“. И това стана повод да поговорим за медиите – нови и традиционни, свободата и журналистиката.

Симеон Василев е интересен и обаятелен събеседник. Познаваме се от години и знам добре, че той винаги може да изненада всеки с нова и нетрадиционна гледна точка, широки познания и точни формулировки. Научните му интереси са в областта на медиите, комуникационния мениджмънт и международните отношения. Той е дългогодишен журналист и кореспондент на БНТ в Бон и Берлин.

Доктор е по „Международна комуникация – Журналистика“. Специализира германистика в университета „Мартин Лутер“, Германия, и журналистика в Би Би Си и университета в Кардиф, Уелс. Дисертацията му е на тема „Лидерство в глобална медийна среда“.

Автор е на книгите „Световният гамбит“, „Глобализираният абсурд“, „Версия „Международна политика“, „Десетилетието. В сянката на лидери, кризи, избори и войни“, „Лидерство и медии“, „Дописки от хаоса на времето. Медийно съдържание и външнополитически процес“, "В спиралата на споделянето. Медийно съдържание и социални мрежи".

- Да започнем разговора ни от новата ти книга „В спиралата на споделянето. Медийно съдържание и социални мрежи“. Премиерата ѝ бе във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК), където ти си преподавател и водиш лекции по четири отделни дисциплини. Представянето беше много вълнуващо. Не само заради високия академичен дух по време на премиерата, но и много приятелски чувства се усещаха в препълнената Аула Магна. Някъде в тази изключително интересна и актуална монография казваш, че новите и традиционните медии били като скицника на Пикасо. Така ли е наистина, или това е само ефектно сравнение?

- Не, не е само ефектно сравнение. Калифорнийският скицник на Пабло Пикасо съдържа 25 листа, подвързани със спирала, която прави творбите с две лица. Или да вземем „Капричос“, една от най-известните графични серии на Франсиско де Гоя. Те са като спирала, въвлякла в своя вихър нравите на времето от края на XVIII в. Такава е и саркастичната гледка към нравите на съвременното общество, вкарано в мрежата. Може би Гоя би се изразил с днешна дата така – мрежата дърпа конците и разпределя ролите според непостоянните капризи на споделянето.

Така изплуваха в моето съзнание тези сравнения на традиционните медии и социалните мрежи. Така да се каже, те са в двойната ДНК на съвременните медии, в които се осъществява синтезът на публичната информация и обществения дневен ред. Затова съм използвал сравнението със скицника на Пикасо. Аз, общо взето, винаги обвързвам медийното състояние и с въпросите на изкуството, защото много хора на изкуството още преди 100, че и повече години, са предрекли това, което се случва с технологичния фактор. Така е било с телеграфа, с киното - с движещата се картина. Така е и днес това, което преживяваме от 20 години, и това, което се случва със социалните мрежи.

Много възразявам, когато наричат традиционните медии стари. Това не го приемам. Стари и нови медии няма. Нови са медийните технологии, разбира се. Или още по-точно: медийното съдържание е облечено в едни нови дигитални дрехи. Но по принцип тези дигитални дрехи не променят съдържанието. Това, което се променя и което е радикално и което е революционно, е че самата аудитория е автор и съавтор на медийно съдържание. Нещо, което първият медиен теоретик на радиото Бертолд Брехт пак преди 100 години е предрекъл за радиото.

Втората революционна промяна - това е скоростта на информацията, на публичната информация. Тези две революционни промени са предизвикани от двата големи процеса – глобализацията и дигитализацията.

Оттук нататък ще изследваме еволюционния ход, защото нашата социална природа е променена по този начин. Променено е социалното ни общуване, социалното ни взаимодействие, възможностите за социална ориентация. Много, много въпроси, които чакат своя отговор в бъдеще. Засега ние само преживяваме това цунами на социалните мрежи.

- Големият въпрос е дали социалните мрежи са медии, или са само информационни канали? И заместват ли участниците в социалните мрежи професионалните журналисти?

- Ако приемем малко по-коректното определение за медия – медията е първо среда, второ е посредник и трето е средство. Сложим ли социалните мрежи в тази формула, тогава няма много да се мъчим с отговора на този въпрос. Макар че от много време - от близо 10, че и повече години, самата Европейска комисия търси новото понятие за медия. Очевидно е нахлуването на социалните мрежи, които аз наричам Новия император на публичната информация. Той е отнел голяма територия от публичното информационно пространство.

Традиционните медии може и да са в по-подтиснато състояние, но аз не мисля, че те са изгубили своето значение. Да не говорим за професионалната роля на журналиста. Наистина ще бъде заупокойна молитва, ако аудиторията, ако умните читатели, зрители и слушатели изгубят своето единствено и най-важно средство за социална ориентация. И това е преди всичко работа на журналистите - не само да съхранят своята професионална роля, но и да я издигнат на едно друго равнище, съобразно новите условия. Прокоби за края на журналистиката може много да прочетем и да чуем. Не съм съгласен въобще с това. Това, което прави и трябва да прави журналистиката, е да си спазва основните стандарти за работа, така че да предизвиква доверие.

- Това е големият проблем - липсата на доверие, от една страна, към журналистиката, и от друга страна, да говорим за хейта в социалните мрежи, защото той като че ли е някаква доминанта?

- Това е нещо изключително неприятно. За да няма хейт, трябва да има медийна грамотност, или както аз я наричам, медийна компетентност, и то на самата аудитория, на отделния потребител, както наричаме умния читател, зрител и слушател. Медийната компетентност трябва да е на съвършено друго равнище. Защото подобни фейкове или хейтове, с цялата роботизация на информацията, може да ни доведе до много лоши последици. До изкривяване на общественото мнение и до невъзможността да се контролират решения на властите, каквито и да са те.

Ето това е – от една страна, имаме нещо великолепно, защото със социалните мрежи медийният човек изгуби страха си от социална изолация и получи свобода. Въпросът е дали можем да се справим със свободата. Това е вечният проблем. Защото, ако погледнем таблет от 10 инча, и го сравним с площада на полиса, с древногръцката агора – това е същото място за същите хора - за хора на културата, за търговци, за най-обикновени нехранимайковци, за политици, т.е. социалната мрежа в дигиталното й състояние изпълнява абсолютно същите функции.

- В една твоя публикация чета, че дигиталното отшелничество и медийният аскетизъм са невъзможни. Има ли доказателства за този извод?

- Дигиталното отшелничество и медийният аскетизъм са абсолютно невъзможни, и най-доброто доказателство е онова, което преживяхме по време на пандемията. Въпреки тази пандемия се случи нещо добро и за журналистиката. Защото се възвърна нещо, което беше позабравено – научната журналистика. Тя отново доби самочувствие, всички медии започнаха да боравят с инструментариума на научната журналистика. Много медии отвориха заключените си пространства и платеното съдържание, увеличи се достъпът, те започнаха не само да информират обществото, да имат не само образователна, но и защитна функция, свързана със здравето на това общество. Представете си че бяхме дигитални отшелници - аз не искам да си го представям.

Без медии, без журналистика ние сме едни крепостни селяни в съвременния свят.

- Фалшивите новини са безплатни, казва съоснователят на Туитър Биз Стоун, истинските са в платения абонамент. Така ли е?

- Всички медии, всички средства за масова информация още от времето, когато се разпространяват новините с пощенски гълъби, са си най-обикновени предприятия с цел печалба. Не бива да забравяме това. От първия вестник в Страсбург, даже да се върнем много назад към Търговския бюлетин, който се е разпространявал с коне в Римската империя, и да минем през телеграфа, който е бил нещо изключително скъпо. Това са все търговски предприятия. Трябва да го приемем – това е нещо съвършено нормално.

Колкото до фейк новините – не съм съгласен с тази терминология „фейкнюз“. Тя много избуя около президентството на Доналд Тръмп, който пренебрегна традиционните медии и боравеше със своите туитър изпълнения, което се оказа, че не е нещо много прилично. Той игнорира кучето-пазач – традиционните медии. Даже наричаше традиционни медии врагове на народа. Но самата терминология фейкнюз? Най-простичко казано - новината е факт или събитие, което интересува обществото. Това е факт, който може да бъде изцяло опроверган или проверен. За мен фалшивото идва в анализа и в коментара за мненията за фактите и събитията.

Тук говорим за един голям процес в медиите - т.нар. медиатизация - т. е. кой кого подчинява: дали медиите подчиняват обществения ред на себе си, или подчиняват политическия дневен ред и т.н. Става дума за една симбиоза между медии и политика, която е пронизала цялата медийна история на човечеството. Важното е журналистите да различават за своята аудитория факта от мнението. Почтено да казват: това е фактът, а това е едно мнение за него, което подлежи на интерпретация. Това е най-трудното в тази невероятна професия - журналистиката. Нашият Симеон Радев с основание е нарекъл журналистите каторжници на историята. Без тях не можем.

- Или както каза един френски колега: обективността е невъзможна. Трябва просто да сме честни към фактите.

- Много съм съгласен с френския колега, защото аз бягам от този термин обективност. За мен истинският термин е достоверност.

- Как ще се реваксинираме срещу фалшивите новини? И какво да направи колегията, за да получи и по-голям авторитет, но и по-голямо доверие?

- Със стандарти в журналистическата работа, които са много известни, плюс етичните стандарти, защото нашата работа - журналистиката, изисква спазването на морални категории. Който не го е осмислил, не е за тази работа. Нека да погледнем нашия Етичен кодекс, той по какво се различава от Клетвата на Хипократ, или от Десетте Божи заповеди? Това трябва да бъде вменено в съзнанието за стандартите на работа. Не само на журналистите, тук преди всичко имам пред вид собствениците на медии. Защото там обикновено се получава разривът.

Илон Мъск, най-богатият човек на планетата, купува една социална мрежа - Туитър, а няма ли той икономически интереси? Естествено, че има. Съблазънта да подчини Туитър на икономическите си интереси е голяма. Нищо, че казва „птицата сега е свободна“. Това е вечен проблем. Не можем да го пришием на съвремието. Ние сме малко по-чувствителни заради тази скорост на информацията, заради ролята на традиционните медии и на социалните мрежи, изобщо заради изключително бързо развилия се медиен свят за последните 20 години.

Цензурата също е една от медийните и политическите болести, които преследват медийния свят. Днес ние нямаме принципите на свързания свят. Кой е оторизирал платформите или социалните мрежи, имат ли те регулация? Всяка една демократична страна със своята конституция е гарантирала свободата на словото. Има ли нещо подобно, свързано със социалните мрежи? Не. Те си имат някакви нормативи, някакви уредби, някакви усилия за борба с фейк новините. Тяхното гориво, горивото на социалните мрежи – това са нашите лични данни. Прави чест на ЕС с двата закона – за цифровите пазари и за цифровите услуги. Това е един опит да се уреди проблема с личните данни. Но при тази глобализирана медийна среда как ще бъде решен този голям проблем – нямам толкова въображение.

- Нека да поговорим за този курс, който водиш – Институционален и политически говорител. Имат ли интерес студентите?

- Този лекционен курс е нов. Мисля, че е единствен, който се преподава. Отнасям се с чувство на голяма благодарност и към ръководството на ФЖМК, и на катедрата, в която съм, защото това нещо трябва да се преподава. Институционалният говорител е една много важна фигура – той е посредникът между институцията и медиите, сиреч обществото. Един говорител трябва да притежава изключително богата обща култура. Зад него стои един голям екип, разбира се, но той трябва да е наясно с обществените настроения. И най-важното – това е специалист по стратегическа и политическа комуникация, човек, който не трябва да лъже от името на институцията си. Радвам се, че студентите имат много засилен интерес към тази специфична професионална роля в рамките на комуникационния мениджмънт.

- Предполагам, че и към другия курс, който водиш – Политическо лидерство в Европа, имат интерес?

- Разбира се, и то много силно изразен. Аз имам една дебеличка книга „Лидерство и медии“. И там има един основен принцип - няма политически лидер от които и да е географски ширини, независимо с какви исторически паралели са натоварени, който да не е медиен лидер. Защото той трябва да спечели сърцата и умовете на хората. А как може да го направи? Естествено, чрез медиите. От гледна точка на лидерството много харесвам един израз на Нелсън Мандела: „Вие ме избрахте за лидер, позволете ми да ви следвам.“

Това е също много интересна дисциплина. Тя е важна за студентите, защото, както в началото на нашия разговор говорихме за отношенията политика-медии, това са вечни отношения. Отношения на конфронтация, но и отношения, които могат да бъдат в полза на обществото и неговите свободи.

- Припомнил си една велика реч на Франклин Делано Рузвелт от 6 януари 1941 г. за четирите най-важни човешки свободи. Ще ми позволиш да цитирам част от нея:

„В бъдещите дни, които се стремим да осигурим, ние очакваме с нетърпение свят, основан на четири основни човешки свободи. Първата е свободата на словото и изразяването – навсякъде по света. Втората е свободата на всеки човек да почита Бог по свой собствен начин – навсякъде по света. Третата е свободата от недостиг – която, предадена на световен език, означава икономически споразумения, които ще осигурят на всяка нация здрав живот в мирно време за нейните жители – навсякъде по света. Четвъртата е свободата от страх – която, предадена на световен език, означава световно съкращаване на оръжията до такава точка и по такъв цялостен начин, че никоя нация да не бъде в позиция да извърши акт на физическа агресия срещу някой съсед – навсякъде по света“.

- Не е само Рузвелт, нека да вземем един Нобелов лауреат, Албер Камю, авторът на „Чумата“, който също е бил журналист. И той е бил подлаган на цензура заради неговото разбиране за основните правила на - както ние сега я наричаме – качествената журналистика. Той е бил редактор на един френски вестник в Алжир. Цензурата е призрак, който броди из коридорите на редакциите. За да го прогоним е необходима индивидуална смелост, пише Камю. Статията, е трябвало да бъде публикувана на 25 ноември 1939 г., но не е видяла бял свят, паднала е под гилотината на цензурата. Години след това редактор на вестник "Льо Монд" намира текста на статията в архивите. В нея авторът на "Чумата" осъжда дезинформацията, която днес се подвизава под името "фалшиви новини". Изумителна статия – в рамките на страничка-две този Нобелов лауреат е написал всичко.

Или да вземем Бертолд Брехт с неговото есе „Пет начина за писане на истината“. Това е едно изключително есе, което е като наръчник за избягване на цензурата. Обичам да давам за пример „папата на новия журнализъм“ - Том Улф. Той казва: всеки роман започва с журналистиката. И има голямо основание за това.