Известната журналистка е възмутена от все по-изобретателните посегателства срещу работата на журналистите. Тя споделя показателни истории от личния си опит и очертава метаморфозите на цензурата в медиите през годините.

Нейка Кръстева е известен български журналист. Работила е като репортер, редактор и специален кореспондент в някои от най-големите за своето време вестници в България като „Вечерни новини”, „Отечествен фронт”, „168 часа”, „Стандарт”. Била е главен редактор на седмичника „Политика” и на англоезичното издание „Europost”. Автор е на десетки журналистически разследвания, интервюта и коментари по актуални теми, както и на две книги и един документален филм.

За съжаление Нейка е натрупала и горчив опит от съдебни дела, заведени срещу нея от недоволни от публикациите ѝ. Но никой не е успял да я осъди поне досега заради винаги желязната ѝ „подплата” на фактологията и стриктното спазване на законовите изисквания.

Нейка има изострена чувствителност към всяка форма на посегателство срещу журналистическата работа от страна на власти, институции и всички други, криещи се под евфемизма „силните на деня”. Дълбоко я възмути и нашумелият миналата седмица случай с колеги от в. „Капитал”, които са били привикани на разпит в СДВР, за да се проверяват източниците и добросъвестността в тяхна публикация. Това бе и конкретният „актуален повод” за настоящото интервю с нея, още повече че такъв професионалист в журналистиката като Нейка Кръстева винаги има какво да каже по всички важни за гилдията ни теми.

- Нека започнем със случая с разпита на колегите от в. „Капитал”. Поводът да ги привикат в СДВР е статията в изданието под заглавие „Как се краде от лекарства за деца и тежко болни" на авторката Десислава Николова. Тя разкрива как медикаменти са били купувани от болници у нас с надценка от 200% до 400% в сравнение с другите страни в ЕС. И по жалба на изпълнителния директор на една от болниците, сметнал публикацията за „престъпление от общ характер”, журналистката и главният редактор на „Капитал” е трябвало да се обясняват за работата си пред СДВР. Твоят коментар?

- Поредният жалък опит за сплашване. Прави впечатление, че прокуратурата става все по-изобретателна.Вместо да се самосезира от публикацията и да разследва кой и как купува с 400% по-скъпи лекарства за българските болници от средната цена в ЕС, тя разпитва журналистите дали добросъвестно са проверили фактите.

А, бе, госпожи и господа прокурори, прочетете статията. Тя не се позовава на анонимни източници, а изнесените в нея факти са от официален документ – доклад на Националния съвет по цени и реимбурсиране на лекарствените продукти към Министерския съвет. За каква недобросъвестност от страна на журналистите в случая може изобщо да става въпрос? Че и да квалифицирате това като престъпление от общ характер! Ще ви се смеят и студентите по право в четвърти курс. Да не говорим, че не ви плащаме за такива игрички.

- Ти самата колко пъти си била съдена за журналистически публикации?

- Седем-осем пъти. Но три от делата си бяха доста страшни. Те бяха образувани едно след друго в кратък срок за обида и клевета на длъжностни лица – тогава това беше престъпление от общ характер. С други думи, не те съдят обидените и оклеветените, а държавата от тяхно име.

Поводът бяха две мои разследвания във в. „168 часа“от 1996 г. със заглавия „Богат, но честен, градският прокурор на София процъфтява от добро сърце“ и „Прокурори на сергия“(факсимилетата са във фотогалерията – б. р.). Показах как доходите на някои прокурори се увеличават правопропорционално с ръста на престъпността, а броят на осъдените бандити намалява.

По онова време мерките за неотклонение се постановяваха от прокуратурата, а не от съда, както е сега.По първото дело ми определиха мярка за неотклонение „подписка“, по второто – несъразмерно висока за онова време парична гаранция от 3000 лв., която редакцията плати. При образуването на третото дело имаха дори законно основание да ме задържат под стража. Не го направиха, но не зная кое е по-гадно – да прекараш 24 часа в ареста или да очакваш това всеки ден месеци наред.

След време разбрах, че са ме подслушвали и следили, незаконно. Призовките пристигахаедна след друга, а призовкарят винаги беше придружаван от униформен служител на МВР. Веднъж бяха попаднали на сина ми. Той им казал, че няма да подпише и приеме призовката, защото е непълнолетен. Заплашили го с думите: „Ще подпишеш, ще подпишеш, иначе ще арестуваме майка ти“.

Правеха и друго –по едно от делата ме викат на разпит на определена дата в 10 ч. в следствието на ул. „Майор Векилски“, по следващото – при следовател в Пето РУ на МВР същия ден в 10,30 часа. Ако не се явя, пак ме заплашва задържане под стража.

За щастие редакцията беше ангажирала в моя защита най-добрите адвокати – Даниела Доковска, Йорданка Вандова(да почива в мир!) и Васил Т. Василев. Не знам какво щях да правя без тях. Най-вероятно щяха да ме „опраскат“, както се казва сега.

Между другото, един от засегнатите от моите публикации прокурори е бившата съдийка, а сега адвокатРумяна Ченалова, която се прочу от изтеклите записи „Двете каки“. По онова време тя носеше фамилията Бечева и беше зам.-окръжен прокурор в Стара Загора. На шефа ѝ – Петър Василев, му викаха Петьо Бандита. Да не се бърка с Петьо Еврото, тогава мерките за неотклонение се търгуваха в германски марки.Средната цена на прокурорско постановление за изменение на задържането под стража в парична гаранция беше около 5000 марки.

- Но май така и на са успели да те осъдят?

- Така е, нямам нито една осъдителна присъда. Но никога не е късно човек да стане за резил, нали? Затова много внимавам, когато публикувам нещо дори и в социалните медии. Стана ми е навик. Имах късмета да се уча от най-добрите. Ще спомена две имена, на които дължа много –журналиста Радостина Константинова(светла ѝ памет) и адвокат Даниела Доковска. От Радостина научих как да си играя с думите и да проверявам фактите, а от Даниела – как да внимавам с тях.

- В контекста на всички проблеми, с които се сблъсква професията ни като цяло и най-вече отделни по-непослушни колеги, какво мислиш за журналистическата солидарност? Що е то и има ли почва у нас?

- Не мисля, че днес има журналистическа солидарност. Аз съм я усетила лично само веднъж. През 1990 или 1991 г. бях изправена пред съда по едно от първите дела срещу журналист след промените. Делото беше гражданско, образувано по иск на частно лице за моя публикация във в. „Вечерни новини“. В залата бяха дошли колеги от почти всички медии, без да съм ги канила. Не бих и могла – тогава нямаше интернет и фейсбук.

След като сне самоличността на двете страни по делото, съдийката попитаостаналите присъстващи кои са. Те отговориха, че са журналисти. Тя ги подсети, че трябва да поискат разрешение, за да останат, и им го даде. Ищецът и адвокатът му си пошушнаха нещо и оттеглиха иска срещу мен. Делото приключи.

На другия ден в опозиционния тогава вестник „Подкрепа“ излезе материална половин страница със снимка в моя защита – в защита на журналист от печатния орган на Градския комитет на БКП!

Сравнете сега този случай със срамното поведение на представителите на гилдията през октомври тази година, когато лидерът на „Възраждане“ поиска да изгони репортера на „Дневник“ Ралица Фичева от пресконференция на партията в БТА.

И най-пресният пример – за разпита на журналистите от „Капитал“ написаха две-три медии и сайтът на СБЖ. Останалите мълчат. Дори не мислят, че утре може тях да ги извикат на разпит. Всъщност няма да ги извикат. Те отдавна не правят собствени разследвания и много рядко споменават чужди. Докато възторжено отразяват „успехите“ на прокуратурата в борбата с престъпността и корупцията, няма да влязат в нейното полезрение.

- А има ли корупция сред журналистите?

- Не. Чувала съм, че колеги взимат пари, за да напишат/покажат или не някакъв случай. Но това бешедокъм 2000-та година. След това договорките започнаха да се правят с главните редактори, а през последните петнайсетина години – директно със собствениците на медиите.

Ето как става, от личен опит. Предлагам тема за разследване, тя е одобрена от ръководството и аз си свършвам работата по всички правила на изкуството. Излизат две части, под втората пише „Следва“, но на другия ден няма нищо, нито на по-другия. Питам ръководството защо материалът се спира по средата, а то ми казва: „Не се занимавай повече с това“. Случвало ми се е един-два пъти готов и одобрен текст изобщо да не бъде публикуван. И ако в някои случаи става въпрос за обикновен рекет и подкупи, в други случаи иде реч за тежки зависимости на главни редактори и собственици на медии.

Редовите репортери нищо не могат да направят.Повечето са с еднакво ниски заплати и мисля, че в това отношение има картел между собствениците. А някои дори с месеци не плащат на журналистите. Колеги са споделяли публично за една издателка, която дължи хиляди левове заплати и осигуровки на свои репортери. Те водят дела, някои вече са ги спечелили и имат изпълнителни листове за присъдените суми, но не могат да си ги вземат.Има го, разбира се, и страхът, че ако не слушаш, ще те изгонят и едва ли ще те вземат на работа в друга медия. Примери за това – колкото искате.

- Въпросът за цензурата в медиите също е винаги актуален. Някои твърдят, че нямало такава. Но май все пак има?

- О, да! И тя е зловеща, за съжаление не само у нас, но вече и на Запад. Тия дни в Германия например излязоха разкрития, че по време на ковид пандемията тогавашният канцлер Ангела Меркел е привиквала определени журналисти и при закрити врата им давала указания как да отразяват ситуацията.

Положението не е по-различно и в добрата стара Франция. Преди десетина години попаднах на проучване, според което съпругите на френските министри по традиция са на заплата в бордовете на големите медии.

За САЩ изобщо не ми се говори. Достатъчно е да спомена случая с Джулиан Асандж.Никой не пострада от неговите разкрития освен имиджа на американската администрация, но и никой не понесе отговорност за извършените престъпления, „изтекли” чрез „Уикилийкс”. А Асандж, дори и да не бъде екстрадиран в САЩ, най-вероятно ще бъде оставен да умре в затвора. Разочароващо е, чепетте големи световни медии, които навремето публикуваха разкритията, чак сега се осмелиха да излязат с обща позиция в защита на своя колега. Журналистическа солидарност, но много закъсняла, поради което едва ли ще произведе някакъв ефект.

- С какво се занимаваш в момента? Да не би да си се отдръпнала от професията?

- Рядко пиша, понякога не виждам смисъл. Но не мога да се стърпя, когато научавам за разни безобразия. Сърбят ме ръцете, метафорично казано. Чувала съм, че журналистиката не е професия, а диагноза. И май е вярно. Работя върху две сериозни разследвания, които се надявам да успея да направя в началото на следващата година.

Едновременно с товаходя на уроци по пиано – детска мечта, която чак сега мога да осъществя, и пиша мемоарите си под заглавие „Изповедта на репортера пред Читателя“. Мисля, че ще бъде интересно четиво.

- Успех! Ще очакваме премиера на книгата в СБЖ!