Платиненият юбилей на кралица Елизабет II. Пред кралската ложа

Но кой е Васил Христов

Журналистическата му кариера започва през 1999 година, успоредно с обучението по право, а след това идват и специализациите по комуникация. През годините, в които трупа професионален опит, е преминал през всички стъпала на развитие - репортер, водещ, редактор и продуцент в трите основни национални телевизии. 

Без да се откъсва от журналистиката, придобива и мениджърски опит в частния сектор. Като директор ,,Комуникации“ на Нов български университет работи по десетки проекти, сред които и майсторските класове на Райна Кабаиванска и Милчо Левиев. Сценарист е на документалния филм „Посветените на огъня“ и на поредица документални форми, посветени на българското документално кино.

От 2020 година е кореспондент на bTV Media Group във Великобритания. Член на Foreign Press Association - London и  Chartered Institute of Public Relations, United Kingdom. Носител на Награда за телевизионна журналистика на СБЖ и награда „Златно перо“

- В началото на разговора ни, Васил, позволете да ви поздравя за избирането ви за член на Управителния комитет на Асоциацията на чуждестранните журналисти (FPA), основана в Лондон през 1888 година. Вие сте първият българин избран в ръководството на тази авторитетна организация и то след номинация от колеги. Разкажете повече за FPA. Какно означава за вас това, че сте номиниран от колеги? Изненада ли ви, или очаквахте, че това може да ви се случи?

- Благодаря Ви! Да, оказа се, че съм първия българин, избран за член на управителния орган на най-старата организация на журналисти в света. Пълноправен член съм на FPA oт близо 4 години. Тази година имаше процедура по попълване на 4 места в 12-местния комитет и аз се оказах номиниран от двама мои колеги - италианския журналист и публицист Марко Варвело, който е кореспондент на телевизия RAI, и Арда Сайнер - кореспондент на турския вестник „Хюриет“ в  Обединеното кралство. След обявяването на номинациите всички пълноправни членове на Асоциацията от цял свят имаха на разположение една седмица, за да гласуват онлайн. На годишното събрание на FPA, което се проведе на 12 декември, бяха обявени резултатите, и аз получих мандат в Борда на асоциацията.

В навечерието на своята 135-годишнина Foregn Press Associatio е един от най-уважаваните професионални форуми в света. Всяка година Асоциацията провежда широка програма от брифинги за своите членове с представители на британския и световен политически, културен и финансов елит.

Организацията работи в тясно сътрудничество с Кралския дворец и е основен акредитиращ орган за чуждестранни журналисти на всички събития на кралското семейство. Само тази организация акредитира журналисти, които да присъстват в журналистическата галерия на Камарата на Общините и Камарата на Лордовете в английския парламент.

Но най-важното нещо, което искам да подчертая, са ежегодните награди на FPA. Те са определяни като най-престижна оценка за работата на журналистите в Обединеното кралство и често ги наричат „журналистически Оскари“.

- В какво ще се състои вашата работа в Асоциацията и какво ви носи? Не говоря за материалното, а за моралното. 

- Преди всичко, огромна отговорност, защото въпроса, който чувах най-често от колегите си от цял свят, след като ме поздравиха за избора ми, беше „какво е положението със свободата на словото и независимостта на медиите в България?“

- Живот като на кино и безкраен адреналин ли е да си чуждестранен кореспондент на българска медия и то в Лондон, един град, който на мен страшно ми напомня на Вавилонската кула?

- Когато за първи път дойдох в Лондон като турист през 2016 година, не съм предполагал, че ще настъпи момент в живота ми, когато, слизайки от самолета на летището в Лондон, ще си казвам „прибрах се у дома“. Но като на филм, в края на 2019 година, ми се случи точно това. Наложи  се да взема решение и то беше да променя живота си и да заживея не само в нов град, но и в друга държава. Няколко месеца по-късно, след като вече се бях установил тук, влязох в партньорски отношения с bTV.

Скоро имах възможност да споделя на приятел, който ми каза съвсем откровено, че завижда за интересния ми живот, че това не е следствие на работата ми като журналист. Никога няма да забравя една от първите си срещи с българин, който живее тук от средата на 60-те години на миналия век, и думите му: ,,Лондон е това, което сам си направиш“. И от тогава правя Лондон такъв, какъвто е за мен. Животът ни се състои от изборите, които правим. Убеден съм в това.

- Вие сте кореспондент на bTV Media Group в Лондон. Какви са ежедневните предизвикателствата, с които се налага да се сблъсквате? Вие ли намирате парещото събитие, или то ви намира? Как откривате темите и обектите си? Казвате, че „в професионален план най-голямото предизвикателство беше да осъзная огромните възможности, които ми дава този град да бъда в центъра на световни събития“.

- Да, и продължавам да го приемам като предизвикателство. Мащабът е различен, не само в буквален план. Тук ежедневно можеш много ясно да си дадеш сметка кои са съвременните тенденции в професията, както като начин на отразяване на новината, така и в технологично отношение. Сравнението може да ви се стори пресилено, но тук си в конкуренция с най-големите от целия свят. Дали ще получа от британското външно министерство възможност да посетя граничната бразда между Северна Ирландия и Република Ирландия, дали ще мога да отразя военните обучения на украинската армия в британски военни полигони - преценката за това е на база на професионални умения и доверие, което съм изградил в работата си.

Историите са навсякъде около нас. Няма да забравя колко време ми отне да открия българското семейството, което според вестник „The Sun“ се отоплява веднъж седмично и си свети с челници, за да пести от сметките за ток. Въпреки трудностите разказах историята отвъд фалшивата новина, каквато се оказа публикацията.

Въпрос на упорита работа е да стигнеш до истории за успели българи тук, като историята на единственият българин, който работи в британския парламент, на българката, която направи сценографията за юбилейния концерт, посветен на кралицата, пред Бъкингамския дворец. Но е въпрос на доверие да получаваш  десетки  лични съобщения от българи, които споделят проблеми или истории от живота си в Обединеното кралство.

- Работейки в Лондон, макар и за българска медия, очевидно сте опознал и работата на местните, а и на много чуждестранни журналисти. Каква е разликата между нашите и другите медии?

- В работата на журналистите няма разлика, където и да е по света. Има разлика в средата, в която се упражнява професията, в принципите на взаимовръзка и, ако щете, в усещането за гилдия, за професионална общност. В България това усещане за взаимна подкрепа липсва и ние трябва да поработим много за връщането на самочувствието и авторитета на нашата професия. Упражняват я много достойни хора и те заслужават уважението на обществото. Това е основната разлика - уважението. Но то не се изисква, то се заслужава.

- Ще ви припомня какво казва Джордж Оруел за журналистите: „Журналистите не създават историята, но седят на първия ред за гледане“. Сетих се за тази негова мисъл, тъй като вие сте кореспондент в Обединеното кралство. Какво е усещането и цената да си там и да отразяваш събития, които влизат в историята на Албиона, а и не само?

- Аз ще използвам други думи на Оруел, но от романа му „1984“: ,,Нямаш нищо свое, освен няколко кубически сантиметра в черепа“. Да си на първия ред не е достатъчно, трябва да можеш да разбереш какво гледаш и да можеш да използваш единственото наистина свое притежание - мисълта си. При това да го правиш, съзнавайки правата и отговорностите си на свободна личност.

- Като кореспондент в Лондон сте имали историческия шанс да срещате и интервюирате световноизвестни личности, които пишат историята, като  Хенри Кисинджър, британски политически и обществени фигури, първият министър на Шотландия Мишел О'нийл, писателите Кен Фолет и Борис Акунин, кралския биограф Андрю Мортън, рок легендите Роджър Уотърс от „Пинк Флойд“ и Джон Айсли от „Дайър Стрейтс“, Ингрид Нюкърк, създателката на природозащитната организация PETA, един от най-влиятелните британски спортни промоутъри Еди Хърн, внучките на Чарли Чаплин, както и един мой приятел – княз Никита Лобанов-Ростовски, чийто живот наистина е живот, като на кино, а и много други. При тези ваши срещи какво си „откраднахте“ от тях, което да запазите в раклата на спомените си, и с какво тези хора ви впечатлиха? Мнозина от читателите, само като прочетат за този ваш късмет, ще бъдат изненадани и заинтригувани, а вие как се чувствахте в обкръжението на звезди и световни политици? Моля да разкажете повече за тези ваши срещи.

- Ще си позволя да поправя една неточност във въпроса ви. Срещите ми с тези хора не са плод на късмет. До среща с всеки един от тях, а и до десетките други, които не са намерили място в този списък, съм стигнал с упоритост и труд.  Но това, което ме впечатлява у всеки един от тях е, че да се общува с такива личности е много лесно. Опитът ме е научил, че известността не прави хората по-различни.

На световната среща за климата през 2021 година в Глазгоу, например, имах достъп до така наречената „синя зона“, където световните лидери и знаменитости от цял свят свободно разговаряха с хората в нея. Но не само там, виждам го у всеки по-известен събеседник, с когото съм общувал или общувам. И това  отличава този „елит“ от масовото разбиране за „елит“ в България. Тук известните и успелите в голямата си част са съхранили своята спонтанност, естественост и достъпност, а останалите го играят с ясното съзнание, че всеки опит да се правят на „специални“, по-знаещи, по-можещи или да се изживяват като „последна инстанция“ ще ги направи да изглеждат нелепи в обществото.

- Коя от известните личности, с които сте се срещали и разговаряли, ви впечатли най-много и с какво?

- Труден въпрос. Но ще посоча две срещи. Хенри Кисинджър, ден преди премиерата на последната си книга „Лидерството“, отговори на въпросите на няколко журналисти от цял свят и аз имах възможността да му задам моите няколко въпроса. Впечатли ме ясната му мисъл, въпреки възрастта му, и това, че, въпреки противоречивите му тези в последно време, той остава един от най-влиятелните политически анализатори в света.

Втората беше 40-минутното ми интервю с Борис Акунин, който открито говори за недъзите на диктаторския режим в Русия и последиците от управлението на Владимир Путин за бъдещето на страната.

- Вие отразявате и живота на Бъкингамския дворец, на неговите стопани. Вашите репортажи, посветени на кралската фамилия, се посрещат с интерес в България, защото, както се казва, вие пиете от извора. Особено около кончината на Н. В. кралица Елизабет ІІ вашата поява на екрана веднага приковаваше вниманието на зрителите. Каква е нагласата да отразяваш английската корона?

- Аз подхождам към тази тема непредубедено и винаги с респект и уважение. Няма как да бъде по-различно, когато монархическият институт и фигурата на монарха са толкова определящи за обществото, в което живея и където работя.

Оценката, за която говорите, идва, защото не си позволявам да се плъзна по бляскавата повърхност. Да изгледаш един сериал по темата или да прочетеш една статия с любопитни факти не те прави компетентен. Историята на британската монархия е история на политическия живот тук, на Острова, а и на голяма част от света в определени исторически периоди. Нямам самочувствието, че знам всичко, и не спирам да чета - книги, анализи, научни статии.

Много читатели биха се изненадали да научат, че крал Чарлз III, например, не е просто описваният от списанията лош и безчувствен съпруг на принцеса Даяна, а последователен защитник на опазването на природата и страстен любител на архитектурата, по чиято инициатива са засадени милиони дървета в цялата държава. А oт 1987 година по негова инициатива се строи изцяло нов град - Паундбъри (Poundbury), който отговаря на 10 основни архитектурни виждания на сегашния крал. Но зад тези малко познати факти се крие една цяла вселена от сложни политически, социо-културни, икономически и морално-етически връзки, които  определят същността на британското общество.

- Между другото, за вас може да се каже, че сте сред избраните, тъй като сте получил персонална покана за честванията на платинения юбилей на кралица Елизабет II. Какво е усещането да получиш покана от Бъкингамския дворец?

- Събитие, което беше отбелязано достойно. То беше историческо, без преувеличение. Поканата беше за концерта пред Бъкингмския дворец. Когато той започна с видеото с кралица Елизабeт II и мечето Падингтън, всички се обърнахме към кралската ложа, която беше на метри от мен, за да видим реакцията на семейството. Искрената им изненада от това артистично превъплъщение на кралицата накара всички наоколо да се засмеят.

Щастлив съм, че имах шанса да мога да видя за последен път отблизо  кралица Елизабет II малко преди юбилея. Беше в деня за журналисти при откриването  на световноизвестното цветно изложение в Челси. Незабравими моменти.

- Какво е да се усещаш съпричастен на събитията на времето? А и какво ви дава работата?

- Единият от прадядовците ми, Тодор, е бил чешмеджия. Неговият занаят е бил да намира дамара, извора, да го каптира и да отведе водата до чешмата, която е строял. Това занимание  не му е пречело да събира прилежно десетилетия наред спомените на хората от общността и да записва песните, легендите и преданията на селото, където е живял. Да запазва за времето спомените на едно от най-красивите кътчета на Розовата долина, село Тъжа. Подкрепял го един от най-добрите му приятели - Димитър Чорбаджийски - Чудомир.

Това е и нашата работа - да отразяваме важните за обществото събития, но и да бъдем пазители на спомените за събитията, които отразяваме, и на които присъстваме. Това е отговорност към изграждането на мирогледа на съвременниците ни към света, както и за разбирането на настоящето, когато след време то се превърне в минало. Защото да черпиш информация от извора е най-ценно.

Между другото, и до днес от чешмите на прадядо ми, близо век след като ги е правил, тече студена балканска вода.

- Вие ли избрахте журналистиката като ваше поприще в живота, или тя ви избра? И какво е да си български журналист в Англия? Чувствате ли се по-специален или за вас това е просто една професия, която упражнявате? Можете ли да кажете, че това е начин на живот или?…

- Тя ме избра, категорично. Но това е дълга история за пътя на един 19-годишен казанлъчанин към големия град. Само ще спомена, че има замесена една стара печатна машина, помощ от приятел да напиша първото си CV и Богдана Трифонова, която сега води ,,Стартер“ по БГ Радио, но тогава изигра ролята на Съдбата…

Да си български журналист в Англия не е по-различно от това да си германски, гръцки, руски или бразилски журналист тук. Аз смятам, че когато човек си върши работата, няма място за комплекси. Откъде си не е определящо за качествата ти. Оценявам всеки шанс, който професията ми дава, всяка среща, всяко събитие, всяка история. И да, това е начин на живот. За съжаление на близките ни, които често плащат цената на това да имат в живота си хора, които са журналисти.

- Не бих избягала от желанието ми да ви попитам как в Англия се отнасят към фалшивите новини? Да, те не са от вчера, но все пак днес сякаш все по-осезателно се превръщат в болното място на нашия занаят. Вашето мнение за тях?

- Ето един конкретен пример от тук - разследването на така наречения Cyber Front Z.  Само преди няколко месеца британското министерството на външните работи обвини официално Русия за използване на „фабрика за тролове", за да разпространява дезинформация за войната в Украйна. Тази „фабрика за тролове" е използвала Telegram, Twitter, Facebook и TikTok, за да публикува масово проруски коментари в акаунтите на политици, сред които бившия министър-председател Борис Джонсън, германския канцлер Олаф Шолц и ръководителя на външната политика на Европейския съюз Жозеп Борел.

Фалшивите новини са реалност, с която можем да се борим единствено, стъпвайки на основните принципи на истинската журналистика - достоверност, обективност и безпристрастност. 

- Имали ли сте моменти, в които да сте искали да напуснете журналистиката и да се захванете с нещо друго? Знам, че сте били и продуцент в БНТ. Усещали ли сте да се разминавате с тенденциите, налагащи се през годините в нашата професия?

- Да, имало е такива моменти. През тези 23 години, в които съм се занимавал професионално с журналистика, съм ,,изневерявал“ на професията с други неща, но винаги съм го възприемал като трупане на житейски опит. След като напуснах БНТ и преди да се преместя да живея във Великобритания, бях директор „Комуникации“ на Нов български университет. Изборът да напусна БНТ, където бях изпълнителен продуцент на „Денят започва с култура“, беше до голяма степен продиктуван от несъгласието ми с тенденциите, които новото тогава ръководство се опита да прокара.

Имал съм късмета, когато започвах да работя като журналист, да се уча на занаят от хора, които бяха известни със своя характер и принципи. И, ако говорим за професионални разминавания, те винаги са били на тази основа. Не обичам безпринципни отношения и хора. Не обичам и да се ограничава правото ми да мисля.

Ако говорим за тенденции в нашата професия, ще откроя една основна - маргинализирането на журналистиката в България и желанието журналистите и техният труд да бъдат обезличени. Този процес минава на няколко нива - от една страна е налагането от публични фигури на тезата, че журналистите са „мисирки“, хора, които задават прекалено много въпроси или такива, които задават глупави въпроси. От друга, това е фактът, че журналистите в България често са поставени на границата на физическото си оцеляване, заради ниското заплащане или заради липсата на реален медиен пазар.

Когато имаш притисната в ъгъла журналистика, се чуват по-малко неудобни и конкретни въпроси и много по-лесно на повърхността излиза контролираната и удобна  информация.

- Кои са най-впечатляващите места, които сте посетил до момента в Кралството?

- Трудно ми е да направя подобна класация. От журналистическа гледна точка бях изключително впечатлен при първия ми досег с начина на работа на парламентарните журналисти в Уестминстър. Първото ми посещение в тази уникална сграда беше в деня, в който тогавашният премиер Борис Джонсън трябваше да отговаря на въпроси на лидера на опозицията сър Киър Стармър в Камарата на общините, деня, в който беше публикуван докладът за „Партигейт“. Наблюдавайки в този ден работата на едни от най-известните политически журналисти, нямаше как да не остана впечатлен от начина, по който свободната и независима журналистика задава точните въпроси, които бъркат дълбоко в проблема, без излишна агресивност и парадиране, но с хирургическа точност и с желание да получат конкретен отговор.

Галерията за журналисти е разположена на балкона над мястото на спикъра на камарата Линдзи Хойл. За да влезеш там, трябва да преминеш  през журналистическата библиотека. Докато чакахме церемониално да отворят вратата, която свързва галерията с библиотеката, която е нещо като клуб, в който можеш да седнеш и да работиш, с интерес разгледах сборниците със справочници за парламентарния живот по лавиците. Имаше класьори от 17 век, които свободно можеш да вземеш и да направиш справка.

Когато дойде „пазителят на ключа“, ни пусна в самата галерия и стана ясно, че има строга йерархия - постоянните кореспонденти имат своите постоянни места, гостите свои. Усещането да наблюдаваш случващото се в тази историческа зала „на живо“, реакциите на депутатите, които камерите не улавят, сложната хореография на този политически спектакъл, всичко това няма как да те остави безразличен.

В края на този ден, докато вървях след края на заседанието към метрото заедно с колеги и депутати, по тунел, който минава под Биг Бен и улицата пред него, и отвежда директно към спирката на метростанцията наблизо, си мислех колко много има да научим за отношенията между власт и журналисти.

- В края на разговора ни нека ви попитам - предвид това, което сте постигнал, чувствате ли се успял човек? И каква е вашата журналистическа кауза?

- Смятам, че сами поставяме границите, в които да живеем живота си - и професионалния, и личния. И пак в нашите възможности е да преодоляваме тези граници. Всеки, който излезе извън зоната на този комфорт, може да каже, че е успял. Защото това е единственият шанс да докажеш на себе си, и на света, че не изпитваш страх от новото и непознатото. А това е ежедневна битка, в която печелиш своите малки победи или търпиш големи загуби. Но си струва. Защото, ако приемеш, че си постигнал всичко, означава че доброволно отказваш да се развиваш.

Навърших 44 години преди два месеца и смятам, че имам още много граници, с които трябва да се преборя, за да стигна до момента, в който ще си кажа - ето успял човек съм. Сега мога да кажа, че съм щастлив човек, защото не съм забравил откъде съм тръгнал, през какво съм преминал, за да бъда на този етап от живота си,накъде вървя и на кого мога да разчитам в трудните моменти. А по този път винаги ме е водило любопитството към света и хората. И ако говорим за кауза, тя е една и съща и в професионалния ми, и личния ми живот - да търся отговори.

Снимки Личен архив