Мира Добрева: Аз търся силата в душата на моите събеседници, тя ме вълнува

  • 16.01.2023
  • СБЖ
  • Розалина Евдокимова

Когато човек я види на екрана на БНТ, сякаш попада някъде назад във времето, защото водещата Мира Добрева излъчва наистина онези чисти и красиви черти на българката, намерила място в поемите и баладите на Пенчо Славейков, в стиховете на Пейо Яворов. А на мен лично при „срещата“ ми с нея в предаването на БНТ „ОТБЛИЗО с Мира“ ми напомня на жените от платната на Майстора.

Отдавна исках да направя с нея интервю, защото, да си призная, това е може би единственото магазинно предаване, което аз чакам всяка неделя, за да гледам. То наистина ни потапя в онази България, която някои си спомнят и за която четем само в книгите и спомените на български етнографи. Българщината, според мен, е запазената марка на „ОТБЛИЗО с Мира“, а Мира Добрева ме изумява със своето естествено и чисто излъчване за разлика от много жени, които се чудят как да заличат лицето и чертите, дадени им от Бога, и които не разбират, че в лицето на една жена се оглежда душата й, че това я прави по-красива и истинска.

Всичко в нея и в предаването е толкова земно, толкова естествено и същевременно каращо ни да се загледаме и да не откъснем поглед от тв екрана, докато не се появят финалните му кадри.

В него няма суета, то предлага откровен разказ за българщината, за обичаите, нравите, преданията и красотите, които България ревниво пази и ги дарява само на онези, които имат очи за тях и които могат да ги предадат напред в годините на идващото поколение.

Та ето за какво си говорим с поредния гост на сайта на СБЖ Мира Добрева

- Мира, живеем в едно много странно време. За едни то е успешно, за други объркано, за трети - време, лишено от ценности. Наскоро попаднах на един пост в мрежата, който ме впечатли: "Бедствието на човечеството в днешното общество е, че простотията спря да се срамува." За вас в какво време живее днес България и народът български?

- Простете, че ще започна с отрицание, но не бих определила днешното като странно време. Намирам за възхитителни възможностите, които ни дават новите технологии, възползвам се от всяко научно постижение, независимо дали става дума за областта на медицината, технологиите или икономиката. Намирам за странно така интелигентният български народ да се остави на чалгизираната простащина да го захлупи и, в крайна сметка, задуши. Усещането за власт, парфюмирана с надменност, високомерие и амбиция в излишък, прави някои хора себелюбиви и егоцентрични, а това, че са известни, имат си телевизии или ги дават по телевизиите, ги прави и разпознаваеми и съответно те за по-младите стават обекти на подражание. А трябва да са само обекти за съжаление.

- Какво можем да видим, да усетим и да научим в „ОТБЛИЗО с Мира“? И ако не е тайна, каква е формулата за успеха на това ваше предаване?

- Ще започна с втората част на въпроса Ви – формулата за успеха на това предаване е неговата неподправеност и чувственост. Също така и това, че аз общувам със зрителите си чрез социалните мрежи, което отнема много, много от времето ми, но смятам, че им дължа това внимание, защото те вече 12 години стават повече и повече и ме подкрепят с думите си – реално хората винаги ти дават това, което ти им даваш.

Столетниците са ме научили да не се преструвам – това е простичка, но най-важна рецепта за телевизионно присъствие. На екрана съм такава, каквато и в магазина, на снимки съм такава, каквато и в коридорите по телевизията. И без претенции. Смирявам се все повече, дори се примирявам все повече и това ми харесва.

"Отблизо" показва алтернативните българи – тези, които не са непременно известни, но тези, които движат колелата на страната ни една идея по-бързо, развиват я. Столетниците, етносите, обичаите, традициите – все рубрики, които се докосват до най-фините струни на душата на човек. Опитвам се да вниквам там – в душата. И винаги излизам от интервю крайно обогатена и одухотворена.

- Мястото на провокацията в предаването ви? Питам ви, защото, гледайки едно от неговите издания, в което вие обикаляхте с една дама параклиси край едно село, набрахте и гъби. Да си призная, така ме провокирахте, че и на мен изведнъж ми се дощя да отида в планината и да бера гъби. Казвам ви откровено, че дори се почувствах някъде там с вас, че берем гъби. Толкова реалистично беше.   

- Благодаря Ви, зарадвахте ме с този коментар. Снимаме истинно – без намеса, без предварителен сценарий. Както беше в този случай – тръгнахме за параклиси, но по пътя срещнахме змии и гъби, и така репортажът се дообогати, смятам. Най-хубавото, което не ми отне дългогодишната работа в телевизията е, че не се уморих. Никога не ме мързи, не казвам: „Абе, хайде набързо там нещо да снимаме, набързо да монтираме“. Всяко нещо изпипвам детайлно, проучвам детайлно, пиша съсредоточено, мисля за кадрите в монтажа и всеки път е все едно за първи път сядам пред компютъра. Не оставям течението да ме повлече, провокирам сама себе си, за да не стана скучна първо на себе си, после и на зрителите си.

- Какво искате да откриете и постигнете чрез „ОТБЛИЗО с Мира“ – като журналист и българка?

- Надявам се да оставя своя следа като покажа, че най-дълбоките хора, най-сетивните, най-добронамерените не са непременно тези, които се разхождат по жълтите павета. Обичам да обикалям селата на България и да виждам истинския бит на българина, да си говоря на диалект с бабите, да се гушкаме с лелите, да се здрависвам с хората, да им нося чантите, ако са се намерили с нещо тежко на пътя… Искам да запазя в архива обичаите, които са на път да изчезнат и Хелоуин ще погълне и тях, както чалгата погълна поп-музиката у нас…Поне да го има записано, поне да се знае за тронките, казаците, капанците, алианите, гагаузите, ваяците, каракачаните, помаците, шопите, загорците, гребенците, рупците, турлаците.

Най-важната ми житейска мисия, обаче, поне до този момент, са СТОЛЕТНИЦИТЕ – да показвам, че ги има, че имат умения, които никой не би допуснал за възможни и че не са просто едни статуи, които чакат Бог да дойде да ги прибере. Показвам изумителни истории за столетници, а най-голямата ми изненада, свързана с тях, е че в социалните мрежи – тик-ток, инстаграм и фейсбук, особено в тик-ток, те непременно са най-гледани, най-споделяни и най-коментирани.

- Днес трудно ли се прави предаване като вашето, което е стъпило здраво на земята и в което житейските и българските ценности са намерили мястото си, за радост на зрителите?

- Трудно е, ако не е интересно. Ако е лесно, на мен не ми е интересно. Трудностите те карат да се предизвикваш и да надскачаш възможностите си – да намираш дори за себе си открития – че можеш още и още…От друга страна, трудностите са свързани с постановъчното снимане – разположение на камери, народни носии, печене на хлябове, палене на подници – много трудно се заснема такъв материал, който после минава за 10 минути и трябва да тръгна за следващия. Но ето, че пък една традиция, като „Мълчаният хляб“, например, ще остане завинаги в архивите на БНТ, и то заснета така, както този обичай се е правел от стари, незапомнени времена.

- Каква България ни показвате, срещайки ни със столетниците? Как се роди тази, бих я нарекла, уникална за нашенска телевизия идея да ни разказвате за хора, които живеят до библейска възраст и продължават да са неуморни и не са се предали на фактора време?

- Пътят до душите на беловласите свидетели на времето беше емоционален, наситен, предизвикателен, трънлив, уханен, прашен, слънчев, дъждовен…Като всички 38 истории, които разказвам в книгата „Столетниците“. Една с една съдбите на моите герои не си приличат, а пътищата към тях също бяха своеволни – някои криволичеха, трудно стигах до сърцата им, други пък сякаш бяха постлани с плюшен килим – разполагах се удобно в душите им и вадех оттам всичко, което имаше за казване.

Това в преносния смисъл. Иначе в буквалния – идеята се роди по време на един телевизионен ефир преди 10 години, в който гостенката в студиото на "ОТБЛИЗО" разказа някаква история от Драматичния театър в Смолян, а част от постановката била една столетница. Това много ме впечатли, защото не подозирах до тогава, че столетниците могат да са по-млади от младите, особено по дух, и да правят много неща, които децата им не могат да правят…Не подозирах, че жена на 100 години може да бъде актриса.

Така се породи любопитството и и тръгнах да видя баба Бисера. Тя е първата ми среща със столетница. Последната, която разказах в книгата. Разбира се, не всички столетници са благословени със здраве и сила. Но така започна търсенето ми и с всяка нова история, която намирах, любопитството ми се засилваше така, че се превръщаше в любов, страст и дори мания за преследване на столетници…

- Във вашето предаване не се появяват, или пък ако се появят, то е рядко, „абонираните“ за всички телевизии и светски предавания обичайни заподозрени, които май до болка вече са втръснали на драгите зрители.

- Няма и да се появяват до болка втръсналите едни и същи лица, „Силните на деня“, така да се каже. Аз търся силата в душата на моите събеседници, тя ме вълнува, колко е богата, колко е чувствителна, колко е трепетлива… Моето предаване е релаксиращият телевизионен контрапункт на заобикалящата ни действителност, без да надниквам под юргана на известните, без да се интересувам от клюки и жълтини. Един остров, в който човек да научи нещо, да види нещо, което не е разбрал от врящия казан новини и препирни в светския и политически живот навън…

- Вие разказвате за една друга България,  която с днешна дата  преоткрива български събития, личности и факти, заради които я обичаме. Много бих искала да споделите вашето мнение за това, че през последните години виждаме нещо странно, дори бих нарекла страшно – опит велики наши исторически личности да ги принизяваме. Много медии, в това число и телевизии, разчепкват моменти, най-често съчинени, които развенчават нашите кумири. Въпроси от рода: „Кой предаде Левски?“, „Кой уби Ботев?“ А също и етикетите, които лепят по тези две наши величави фигури, наричайки ги убийци, нехранимайковци. Дори една „откривателка“ тези дни написа, че Ботев бил гамен, от който пропищяла цяла Одеса. Наскоро и филмът на Максим Генчев „Ботев“, а и предишният му за Левски, отново разбуних страстите. Защо е това настървено усилие да ни втълпят, че няма нищо свято и като българи няма защо да се гордеем с България и с нашата история? Как посрещате тези опити и какво е мястото на медиите в тях?

- Аз не съм кинокритик и не мога да коментирам филмите на Максим Генчев. Като зрител не мога да ги гледам, защото не ме докосват по никакъв начин и не им вярвам. И кой каквото иска, да опитва да втълпява, да изкарва от контекста, да принизява, България си има своите герои и те са запечатани на плочата на сърцето на всеки българин.

- В контекста на това, че вие правите толкова чисто българско предаване ми се ще да ви попитам обичта към България ли ви отведе в журналистиката, или тя ви открехна за родолюбието?

- Благодаря Ви за така хубавите думи за моята трета рожба – "ОТБЛИЗО". Да, чисто българско предаване се прави трудно, трябват си мускули, сила на характера и здрави нерви, но вече 12 години успявам. Вече искам да го дам на по-млада колежка и аз да се оттегля от екран. Надявам се искрено това да се случи тази есен, дано ръководството на БНТ да се съобрази с моето желание. В журналистиката ме отведе обаче любовта ми към новините. Знам, че не Ви звучи истинно, но аз съм пристрастена към новините и много обичам динамиката на този тип журналистика. Не минава ден, без да гледам поне 3 емисии новини и поне две публицистични предавания.

- Ако излезем от орбитата на вашето предаване, иска ми се да разбера мнението ви има ли независими медии у нас?

- БНТ, вярвам, е такава.

- „Ние, журналистите, особено в България, понякога имаме прекалено голямо самочувствие – сподели пред мен вашият колега Бойко Василев, водещият на „Панорама“. – Мислим, че сме някаква част от елита, четвърта власт или нещо друго. Това е заблуда, защото журналистът трябва да опре лакти на тезгяха там, където са хората, работниците, да разговаря с тях. Напоследък стана така, че журналистите се припознават в някаква специална каста с привилегии, а това не ми харесва и не мисля, че е добро и не носи полза.“ Споделяте ли това негово мнение?

- За съжаление, в голяма степен и както обикновено, Бойко е прав. Радвам се, че не мога да се причисля към тези журналисти, радвам се, че съм така заземена, че съм толкова близо до хората и винаги им казвам, че няма обикновени и необикновени хора. Ненавиждам термина „обикновени хора“. Може да има неуки, може да има дори прости хора, но дори те могат да са необикновени, стига да знаеш как да подходиш към тях и през коя пукнатина да надникнеш в душата им. Аз не желая да коментирам колеги, искам да гледам себе си и много да внимавам да не се възгордея. Горделивостта е голям грях, голям!

- Мира, разбрахте ли кои са най-важните и необходими качества за сериозен и траен успех в журналистиката?

- Да, мисля, че разбрах. Най-важното съм го научила от един столетник, 103-годишният бай Тома от Смолян: И НЕ ЗАБРАВЯЙ, МОЙТО МОМИЧЕ, ЧЕ КЪДЕТО И ДА ХОДИШ, КАКВОТО И ДА ПРАВИШ, КАКВОТО И ДА РАБОТИШ, ТИ ПРЕДИ ВСИЧКО ТРЯБВА ДА БЪДЕШ ЧОВЕК И НА ЧЕЛОТО ТИ ДА ПИШЕ: ДОСТОЙНСТВО!“

- Как подбирате и търсите вашите герои? Предварително ли планирате какво ще си говорите с тях по време на заснемането на поредния брой на „Отблизо с…“ и имате ли „щурец в ухото“ (слушалка)?

- Когато се върнах в БНТ, (защото бях напуснала), не поставих никакви условия – ни за пари, ни за отношение, ни за позиции. Исках само едно: Да мога аз да избирам екипа си. За мен хората, с които работя, са най-ценният ми капитал, най-голямата награда. Изградих екип, заради който успях. Дори имаме награда от СБЖ и нея ценя толкова много, че е сред тези, които съм извадила на библиотеката у дома на видно място, иначе другите съм ги затворила в един шкаф. Благодаря Ви за тази награда, защото тя не е за мен, а е за моите колеги – войничета, които никога не се оплакват, никога не казват „Не мога“, никога не казват „Уморена съм“, „Детето ми е болно“, винаги са на линия и правят репортажите с душата и сърцето си.

Имам щурец в ухото, да. Само че той е да ми пее минутките до края на разговора, защото сме на живо и аз понякога се улавям, че ми е толкова интересно, че мога да си говоря и цял час със събеседник, за когото принципно в сценария съм отделила 10 минути. И да, аз пиша сценариите на "ОТБЛИЗО". Всяка дума, от „Здравейте, уважаеми зрители!“, до „Довиждане от нашия екип“, е моя. Въпросите са мои. Така че нямам нужда в слушалката да ми ги подсказват.

- Сещам се за една мисъл на Стефан Продев - че „свободата на печата е майка на всички свободи“. Според мен тя не е актуална само за печатните издания, а и за телевизиите също. Вие чувствате ли се свободна като журналист?

- Вижте, тематиката на моето предаване не е такава, че да ме застрашава някакво заглушаване. Аз не се занимавам с политика, не се вълнувам от политическия брътвеж. Все пак, имам самоконтрол, защото знам, че имам отговорност към зрителите си, а и към медията, чието лице съм. Тоест, избирателно поднасям постове в социалните мрежи, защото това, което казвам на личната си страница във фейсбук, може да ми изглежда лично, но не е – аз съм лице на БНТ и всяка моя дума може да означава, че излиза от името на Обществената медия, а така не бива. Така че само в това отношение се самоцензурирам. Иначе никой никога не ми е налагал някакво правило – кого да каня и кого не. Нито веднъж, за 12 години.

- Водеща сте, както някъде в началото на нашия разговор споменах, на най-родолюбивото и, смея да кажа, едно от любимите телевизионни предавания. За вас патриотизмът лична или колективна кауза е?

- Внимавам много и с тези термини. Патриотизмът всеки си го носи в сърцето. На мен ми е мъчно, че ще изчезнат традиции, които наистина са много колоритни, наистина! Вижте в ютюб канала ми Женските борби в село Сива река, например! Там жени се бият за здравето на дете. Яде се смигаль. Толкова е интересно, а са останали едва 10-ина бабки, които още практикуват този ритуал... Затова бързам да обикалям, колкото мога, да записвам всичко.

- А смятате ли, че журналистът трябва да има лична кауза, дори да отразява безпристрастно факти и събития? И ако да, то кои са вашите лични каузи?

- Моите лични каузи Ви споменах вече – етносите и малцинствените групи на България, диалектите на България, Столетниците на България и възможността да снимам водопади, върхове, планини, до които по-трудно се стига, природни забележителности, така че когато човек гледа в неделя, да почерпи идея, къде може да отиде другия уикенд, или ако не може да отиде, поне да види, да му стане хубаво, че в България има такива места и забележителности.

- Да сложим точката на нашия разговор с това - смятате ли се за успешна жена? Защо, според вас, „успехът е кръвожаден“? И каква е цената на успеха, която плащате вие?

- Успехът е особено понятие, не искам да го пришивам на душата си. Той е кръвожаден, а аз искам да вдишвам благодат. Не ми трябва успех, който е празен, външен, просто едно лустро. Искам да остана нормален човек, близък до хората, с искрено любопитство към проблемите им, съпричастен и всеотдаен. Другото за мен не е важно.