Ветеранът журналист и писател Продрум Димов, който на 1 февруари закръгля 90 г., представи в Клуб „Журналист” на СБЖ второто издание на книгата си „Нестихващ огън”, посветена на големия ни възрожденец, публицист, писател, художник, общественик, преводач, дипломат, министър Константин Величков.

Обикновено слизам на метростанцията „Константин Величков” и вървя по булевард „Константин Величков” в община Илинден . И винаги съм се питал тези хиляди и стотици хиляди столичани, които всеки ден виждам край мен и с които се разминавам в забързаното ни ежедневие, знаят ли кой е патронът на тази метростанция Константин Величков, каква следа е оставил в българската история и литература...

Много оскъдна и непълна е представата им, сигурен съм. Аз също се изненадах от факти и исторически събития, в които е участвал българският възрожденец, публицист, писател, художник, общественик, бивш министър, преводач, дипломат и гражданин на Пазарджик и България...

Попълни ми празнотите един друг пазарджиклия, роден преди 90 години на 1 февруари в село Лисичево. Това е енергичният все още български журналист, писател и общественик Продрум Димов, който ме покани на премиерата на второто издание на книгата си за Констанин Величков „Нестихващ огън” в клуб „Журналист” на СБЖ.

Ивайло Диманов великолепно го представи, а авторът Продрум Димов, както и Трендафил Василев, Юлий Йорданов, Матей Шопкин, журналистката Цонка Кацарова и останалите писатели допълниха съдържанието на творческата вечер.

Продрум емоционално проследи живота и небивалиците от битието на Константин Величков. Той се е посветил на него от почти четири десетилетия. И тоя нестихващ огън подължава да е негова кауза и признателност.

Кратък е животът на Константин Величков, но и като поет, като публицист, художник, писател, общественик и драматург, особено и като преводач, той е оставил свой почерк в съкровищницата на българснката култура.

Бил е участник в събитията около Априлското въстание, бил е след Освобождението министър на обществените сгради и министър на народното просвещение. Отличното му приятелство с патриарха на литературата Иван Вазов, приятелството му с художника Иван Мърквичка, дори деликатните взаимоотношения със Захари Стоянов, с останалите представители на българската предиосвобожденска и следосвобожденска култура оставят трайни следи в историята на България.

Константин Величков превежда Виктор Юго, Расин, Петрарка, Лермонтов. Не търпи лицемерието и фалша в политиката и обществената практика. Дразни го недемокритичното поведение на властта, често е наказван за това, уволняван е и сам е напускал отговорни постове.

Негова е заслугата за откриването на Рисувалното училище, което по-късно става Художествена академия. Участва в подготовката на първата Христоматия и заедно с Иван Вазов определят посоките на развитието на българското следосвобожденско просвещение.

Живее и твори известни години в Рим, в Белгра , в Солун, в Цариград ...

Приживе стига до извода, че се „живее в поробена страна, но не се живее в опозорена страна, особено когато си се родил в нея и си носил вериги заради нея...” И България остава до края на дните му в неговите мисли и чувства.

Умира в Гренобъл, в хотел „Наполеон”, през 1907 година. Много усилия се полагат да бъде поставена паметна плоча, че в този хотел е издъхнал българският писател Констанитн Величков, но никой досега не успява да постигне съгласие със собствениците на хотела. Нашият дипломат Ирина Бокова лично се среща с хотелиерката в Гренобъл, но получава циничния отказ с изречението: „Госпожо, хотелът не е гробище!”

За нестихващия огън, оставен от Константин Величков, винаги има какво да се допълни и каже. Това го прави отлично Продрум Димов, както са го правели Иван Сестримски, доцент Ангел Тонов от Велико Търново, първият носител на наградата „Константин Величков” Величко Минеков, Симеон Радев, Стефан Попвасилев, Николай Райнов, Михаил Арнаудов, Велчо Т. Велчев, Христо Силянов, Данаил Юруков, Иван Попов.

А Иван Вазов ще каже за него, че е „човекът, чийто живот бе всецяло отдаден в служба на Отечеството, на неговото възраждане и освобождение, на неговия умствен и духовен напредък, благородният деятел с богато надарена природа, бляскав оратор, даровит държавник, дълбоко чувствуващ поет, идеално честният гражданин, беззаветно любящ България...”

И след тези думи нито нежеланието на Гренобъл да увековечи паметта за Величков, нито хулите и обидите на Захари Стоянов имат стойност и значение.

Защото за един от първите реформатори на бълргарското образование остава нестихващият огън, който можем и ние да пренесем, знаейки повече и за името на един булевард в столицата, и за метростанцията „Константин Величков”...