„Идеи без граници“ е първата книга на Даниел Ненчев. Но като гледам журналистическия му хъс, се убеждавам, че няма да е далеч времето, когато отново ще ни покани на премиера на следващата си книга.

„Идеи без граници“ обаче е книгата, която стана повод да намерим време за един задълбочен разговор за журналистиката, за свободата. За Левски, Ботев и Захари Стоянов. Които не са били сити, но са били свободни. За това, гладният човек може ли да бъде свободен. И лесно е лъган несвободният човек. За автоцензурата в журналистиката, която започва със страха дали собственикът на медията няма да те уволни. И за критичния рефлекс, който Даниел е наследил от дядо си, радиожурналистът, по чийто път – оказва се единствен – е тръгнал и той.

Даниел Ненчев е завършил българска филология и електронни медии в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Има над 20-годишен опит като журналист и продуцент. Пет години беше водещ на предаването „Денят започва с култура” по БНТ, с екипа на което спечели наградата на Столична община за ярки постижения в културата - за журналистика. Водещ и продуцент на предавания като „Мултимедия” по Bulgaria ON AIR, „Нова култура” по Дарик, „Гласът на времето” по програма “Христо Ботев” на БНР, както и на специални проекти за медии като "Капитал", "Дневник", Dir.bg.

В момента е ръководител на отдел „Стратегическо развитие” в Българското национално радио.

Книгата му „Идеи без граници - 30 интервюта със световни артисти от България” е номинирана за наградата „Златен лъв” на Асоциация „Българска книга” в категорията за издателски проект с най-голяма обществена значимост и широк медиен интерес.

А нашият разговор започва от семейната история и от онзи документален филм „Глас от ефира“, заснет като портгрет на дядо му Димитър – журналист в Радио София, както навремето се е наричало Българското национално радио.

- Даниел, каза ми, че четиригодишен си попаднал в радиото, където твоят дядо е бил журналист. Това ли беше пръстът на съдбата, който предопредели професионалното ти бъдеще?

- Видях голямото студио на Радио София, където ме доведе дядо ми Димитър, и се впечатлих. След това и студиото, което той направи в Етрополе - с плакати на артисти по стените, с плочи и интересна техника. Оттогава никога не е имало идея за друг избор за мен, освен да реализирам тази мечта, да бъда като него. И да участвам в същото това космическо занятие с червените и зелените копчета в радиостудиото. И да бъда космонавт със слушалките, който събира точки от вселената и говори със смислени хора за изкуство, за култура, за живота.

- Какво за професията научи от дядо си?

- Най-важното, което съм научил от него, е критичният рефлекс. Той беше критичен към несправедливостите около него. Спомням си предаванията му по местното радио в Етрополе, където съм роден. Даже има един документален филм за дядо. Режисьорът е Детелин Бенчев. Филмът се казва “Глас от ефира” и в него става дума за „Човекът - радио“. Защото, когато дядо ми се появеше някъде, репликата беше „Ето го, радиото идва“.

Споменавам журналистическия критичен рефлекс, защото той присъства и във филма „Глас от ефира“. Още преди 1989 г. дядо критикуваше всички директори на предприятия, например. Но с желанието това да бъде и на по-голямо ниво в страната – хората да имат по-критичен подход, когато правят журналистика, а не такъв, който е угоден на властта и управниците. Мисля, че това е основна функция на журналистиката. И аз се стремя да я спазвам.

- Даниел, ти си работил във всички видове медии – печатни, радио, телевизия, онлайн. Коя ти е най-близката медия? Радиото?

- Много хубав, естествен въпрос. Най-комфортно се чувствам, когато пиша. Но пък радиото ти дава топла връзка със събеседника, която е незаменима. Там ги няма суетата и стресът на камерите на телевизионното студио. Човек е по-предразположен към по-смислени и задълбочени разговори.

Трудно е да определя по коя писта най-комфортно се тича. Зависи от целта на срещата ми. Знаете, че в телевизията едно интервю е за 10 минути. Докато, ако правиш интервю за списание или за сайт, можеш да си позволиш час-два да разговаряш със събеседника. И тогава се получават доста по-задълбочени, съдържателни и смислени разговори. Такива 30 включих в моята книга „Идеи без граници“ – 30 интервюта със световни артисти от България и повечето от тези интервюта са с хора, с които съм имал възможност да взема по-дълги и по-задълбочени интервюта. Въпреки че масово популярна работата ми стана с „Денят започва с култура“ по БНТ, което водих пет години. После Дарик радио, Bulgaria ON AIR и сега БНР.

- Ще стигнем и до новата книга. Но нека да ти задам още няколко въпроса преди това. Казваш, че си връстник и на НДК, и на MTV. Това как оформи твоята личност като журналист и като писател?

- Благодаря за този въпрос. Щях да кажа „Ние в Източна Европа“ и в този момент си дадох сметка, че, позиционирайки се по отношение на войната в Украйна, ние вече сме на Запад. Защото ние поддържаме ценности като свободата, мира, толерантността, живота. И това ни обединява. Не Европейският съюз, не бюрократите, не еврото или левът, не субсидиите, а ценностите - да можем свободно да говорим, свободно да пътуваме, да има върховенство на правото, да сме любопитни към културите си, а не всичко да се размива в една глобална супа. Това уважение към другия и към всяко човешко същество е в и основата на Европейския съюз.

Тези ценности аз съм ги получил чрез изкуството, чрез литературата, чрез четенето на западноевропейска литература, на американска литература, но и на руска класическа литература. Всички тези автори те учат на човечност. И ето, освен литературата мога да спомена и MTV. Тази глобална телевизия внесе световната поп-култура у нас. А пък НДК – там сме преживявали едни от най-хубавите концерти, каквито можеха да се случат през тази близо 40-годишна история на нашия демократичен преход, който, разбира се, продължава. Тя, свободата, затова изисква всеки ден усилия - както казва Радой Ралин – всеки ден се меси, изпича се и се изяжда като хляба.

- Защо потърси творческа реализация точно в темите за култура – не в политиката, не в бизнеса, не в здравеопазването, а в културата?

- Тя е най-бързото социално лепило, ако използвам тази метафора на Георги Господинов. Тя е най-бързият шанс да разбереш другия на мета ниво, което е отвъд бита. Другите теми, които споменахте, те също са важни, но те са по-битови, тоест - свързани са с оцеляването. А онова, за което си струва да се създава журналистическо съдържание, е животът и неговият смисъл.

Има едно ново изследване на Евробарометър, което ме накара да се замисля. Въпросът там е: бихте ли жертвали стабилността на цените, ако трябва да защитавате ценности като свободата и демокрацията? 70% от нашите сънародници, българите, не биха защитавали свободата и демокрацията с по-високи цени на бензина и на храните. Което е доста обезсърчително.

Заветите на хората, които са създали тази държава – говоря за възрожденците, за Левски, Ботев, Захари Стоянов, Алеко Константинов, тези завети, в които уж всички се кълнем, но само привидно - са да отстояваме свободата. Това е най-висшата ценност. И когато някой нарушава тази свобода, когато някой отнема правото на нечия свобода, на възможност да се самоопредели, тогава губим почва под краката си, губим всичко, за което има смисъл да се живее.

А културата по най-добрия начин ни приобщава и интегрира и мотивира в нас такива ценности – свободата, човечността, миролюбието, толерантността към другия. И то защото това става на най-висшето емоционално ниво, там, където ние сме способни да се съизмерваме с Твореца. Ние сме създатели на собствения си живот, когато творим. Когато сме свободни.

Онези, дръзките хора около Левски, не са били сити и доволни от стабилността на цените. Те са се съизмервали с идеала за свобода. Ако нямаш свобода - нищо нямаш. Има политически спекуланти, които плашат хората с еврото днес, което всъщност ние сме се съгласили да въведем, още с влизането си в ЕС. Еврозоната ще ни даде инвестиции, дългосрочен просперитет и развитие, стабилност и невъзможност да фалират банки като КТБ и хората да губят парите си. Но квази-политиците спекулират, че, видите ли, цените ще се вдигнат, ако въведем еврото. Ами ето, още не сме го въвели, пък цените в Хърватия, където са го въвели, са по-ниски от тези в България. Значи проблемът е другате. Свободният човек, може да си извлече здравословни изводи. Несвободният лесно се лъже от шарлатани - ваксинирани антиваксъри, чиито сметки са в евро, докато събират подписки срещу еврото.

Тези теми за свободата, изкуството, границите, демокрацията и развитието обсъждахме с със затворници миналата година. С Теодор Ушев ходихме в Централния софийски затвор.

- Там представихте и книгата си „Идеи без граници“, нали?

- Да, пред хора, които живеят в точни граници. Това, което те казаха, за мен са едни от най-силните думи, които съм чувал въобще, защото всичко, казано от тях, верифицира онова, в което и аз вярвам.

Там показахме филма „Сляпата Вайша“ – филма, номиниран за „Оскар“. Вайша, която с едното око гледа в миналото, с другото – в бъдещето, и в този смисъл е сляпа за настоящето. И хората в затвора реагираха, като осъзнаха собствения си живот като ценност. Независимо от обстоятелствата. И в това имаше голям смисъл. Отворихме и залата за събития и кино там. Преди това тя стоеше затворена.

- Дали може да задълбаем леко в споменатото изследване на „Евробарометър“? Имаше ли разбивка на респондентите по възраст? Защото, дали тези хора, които предпочитат олиото пред свободата, са на възраст да помнят какво означава да не можеш да излезеш извън България? Или, понеже никога не са ги живели тези ограничения, много лесно избират храната пред свободата?

- Това е вероятно валидно и е доста тъжно. И тук вече говорим за по-голямата картинка. Наскоро говорих с режисьора Андрей Паунов и той ми каза, че гладният човек не може да бъде свободен. И си струва да поразсъждаваме и върху този казус. Левски бил ли е винаги сит? Когато говорим за демокрацията, свободата, толерантността, трябва да го разглеждаме в контекста на развитието на държавата ни. Но докато продължаваме да си говорим за корупция, за базисни цивилизационни избори, тогава и благосъстоянието на хората няма да бъде онова, което е редно за една съвременна европейска държава. Трябва да си отвоюваме тези базисни неща всеки ден, но с участието на повече хора. Най-големият враг на всичко е апатията, безучастието, незаинтересоваността.

Мога да ви дам пример за несправедливост, корупция и тотално сбъркано управление в един такъв образ – продълговато, жълто, гладко, лъскаво. За какво се сещате?

- Може да е кюлче злато, например?

- Ами ето, тук е ролята на журналистите да кажат, че кюлчето злато е въпрос към прокуратурата, към съда. Нямаме отговор дали това е монтаж в спалнята на бившия премиер, или е самата истина. Дали някой е сложил и снимал кюлчетата в чекмеджето, или са неговите кюлчета.

Но това няма никакво значение, защото това, за което аз ви говорих, не е кюлче злато. А паве! Това е паве, което всички виждаме – можем да отидем в центъра на София и да се спънем в разместени, зле преподредени и счупени павета. Това е знакът и примерът за това, колко некадърно могат да стават нещата. Тук не обвинявам г-жа Фандъкова, тук критикувам цялата система около нея, която следва да се промени коренно и експертно.

- И така, стигнахме до книгата, която ни събра за това интервю - „Идеи без граници“.

- Тя е най-хубавата ми книга досега. Защото е само една.

- Опра Уинфри казва, ще я цитирам по памет: „Книгите бяха моят път към свободата“. Могат ли книгите да ни направят свободни?

- Там сме най-свободни. Пишейки или четейки, сме най-свободни. С книгите ние по своеобразен начин предоговаряме света и собствения си живот в него през въображението. То е голяма сила. Чрез него човек е истински осъществен в онова, което се нарича свобода.

Моята представа за свобода пак е чрез книгите. Например тези на Захари Стоянов, любимия ми български автор, който разказва за антипода на свободата – именно апатията, примирението, разбира се, по „Записките..“. Но и дръзновението за свобода в „Христо Ботйов. Опит за биография“ или „Васил Левски - Дяконът. Черти от характера”. При Захари Стоянов можеш да прочетеш за свободата, можеш да се вдъхновиш, можеш да разбереш повече за своята идентичност, за крушенията на твоя народ, или пък за големите му мечти. И съизмервайки се с големите личности, създали тази наша общност, да си помислиш какво ти би могъл да ѝ дадеш.

- „Идеи без граници“ е книга, събрала твои 30 интервюта с много големи български творци, със световни имена. Райна Кабаиванска казва, че „Свободата е липса на страх“. В тези интервюта се усеща една нишка – свободата, границите, цензурата, автоцензурата. Има ли такава спояваща нишка?

- Много хубаво наблюдение. Благодаря ви за него. Така е наистина. Именно затова направих тази книга. Защото тези проникновения от най-успешните българи по света са значими и важни за нас самите. Ако свържем това понятие за свободата, за което Райна Кабаиванска говори, с войната в Украйна, ще му придадем и актуална плътност. Нещо, което Райна е казала преди години - в случая с цитата от интервюто е от преди четири години, то е значимо с пълна сила и днес и си заслужава да го обсъждаме. И преосмисля онова, в което живеем днес – тази война, която няма тенденции да спира в скоро време. И целият ни живот се определя от тази безумна агресия с хиляди невинни жертви.

Но виждаме, че днес има и свободни, смели и доблестни хора сред нас, които успяват да проявяват най-висшите човешки качества. Лазар Радков, Манол Пейков, Алек Алексиев, Никола Рахнев - хора, които са способни на огромни хуманитарни жестове.

- Вие си обичате интервюираните. Това се разбира от книгата. Вътре в книга обаче освен спояващите нишки има и колизии. Например две интервюта – едното с Недко Солаков, другото с Димитър Маринов.

- Тази книга е представителна извадка на едни от най-ярките таланти на това общество. Нашето общество е разделено по тази линия. Още не е преодоляна тази травма от тоталитарния режим, от идеологиите, от репресиите, от лъжата. Не съм в позицията да съдя никого, но вярвам, че, говорейки тези неща, споделяйки ги – както прави Недко Солаков, поставяйки тези теми на масата, признавайки грешките – това е пътят към преодоляването на тези травми. И затова тази история е в тази книга.

А по отношение на Димитър Маринов... Той пък е човек, когото заедно с Кристо мога да дам за пример. Защото те са пострадали от системата, от репресиите на тоталитарната власт. На Кристо баща му е бил в затвора. Димитър Маринов самият е бил в затвора. Те са успели да надскочат границите на тази система и да станат едни от най-успешните артисти в света. Димитър Маринов като актьор участва във филм, който спечели „Оскар“. А пък Кристо е символ на свободата и през изкуството си сам се е превърнал в еманация на това понятие. Един човек, който обединява Източна и Западна Европа, правейки произведения на изкуството чрез опаковането на Райхстага, например.

- Само да те върна на автоцензурата – когато сами си слагаме границите. Има ли автоцензура в медийната ни среда?

- За съжаление, има автоцензура. И вярвам, че колкото по-свободни са журналистите, толкова по-бързо ще се развива цялото общество. Ние, журналистите, трябва да проявяваме доблест, обективност към фактите, безпристрастие и да споделяме проверена, точна и обективна информация. Независимо дали се харесва на някой властимащ, независимо от неговата окраска. Автоцензурата започва там, където започва страха за работата ти, за заплатката ти, за мястото ти. А свободата, както стана ясно, е липсата на страх. За да си журналист, трябва да бъдеш смел и да задаваш въпросите, които са в интерес на цялото общество.