Днес отново скланяме глави за вечна памет и свята почит към най-светлия образ в българската история – нашия Апостол на свободата Васил Левски. 150 години след неговата гибел още му дължим онази чиста и свята република, която той вярваше, че свободният ни народ е способен да изгради.

Чрез комитетите и неспирните си апостолски обиколки Левски създаваше от потиснатата рая революционна общност, защото беше прозрял, че само осъзнатото народно участие и единение е в състояние да възвисява и обръща онова време, което е в нас и в което сме ние.

150 години по-късно болното от безучастието ни сегашно време ни е тикнало точно в обратното – в разединението и обществения упадък.

Докато полагаме днес цветя пред паметниците на Апостола, докато слушаме слова и коленичим на възпоменателни церемонии, дано съумеем да доловим в душите си поне отблясък от светлината на неговото недовършено дело. Нямаме право нито да го погребваме под тежките плочи на формални почести, нито да го прекрояваме със замаха на актуални (гео)политически моди. Длъжни сме да го продължим, вслушвайки се в онзи Левски, който всеки от нас носи в себе си – така, както той е носил всички ни и свободата ни, напътствайки: „Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия.“

Дано още сме способни на задружие за чиста и свята република, Апостоле...