Тя е фурията в гилдията на фоторепортерите. Десетки години е цепила секундата, за да стигне кадърът до страниците на вестника. Като онази снимка от първа страница на в.“Новинар“, която има кратичкият текст „Майка България се покланя на Васил Левски“. А на снимката една възрастна жена с букет цветя е пред Паметника на Апостола.

И в същото време тя обича да се вглъбява, знае да чака, за да дойде времето за поредната Снимка с главно С. Каквито са снимките й на художници в техните ателиета.

Тя е фоторепортерът Ани Петрова. И на връх своя юбилей подреди изложба в галерия „Стубел“ , озаглавена с музикално-артистичния термин „Jam session“ . Фотоекспозицията показва портретите на 20 художници в техните ателиета и по едно от техните произведения. „За да има памет“- както ми казва преди да започнем разговора си. На тази изложба можем да видим Боряна Данкова, Свилен Блажев, Любен Зидаров, Павел Койчев ...

Може би щеше да стане голяма художничка. Но съдбата решава друго. Ани завършва фотография в Техникума по полиграфия и фотография в София, а също така и инженерната специалност „Комплексна механизация и поточни линии в строителството“ в Техническия университет, София.

Започва да работи като фотограф на свободна практика за различни организации в Плевен и София, а след това дълги години като фоторепортер за вестниците Новинар и Поглед. От шест години е фоторепортер на Българското национално радио.

Има многобройни участия в изложби, както и самостоятелни вернисажи. Носител е на наградата за фотожурналистика „Черноризец Храбър“ и “Златното перо”на СБЖ.

Смята, че „нашето спасение е в откровението, в доверието при общата ни работа, която е смисъл на всичките ни усилия." И знае : „Много по-важно е да бъдеш добър човек, отколкото добър фотограф.“

- Ани, ти подреди тази чудесна изложба „Jam session“, за която има много вълнуващи отзиви. Как стигна до идеята да снимаш художници в техните ателиета?

- Тази моя любов тръгва от Георги Колев от галерия „Леседра“. Първото ателие, което съм посетила, беше благодарение на него в Лесидрен на големия Петър Дочев. Оттам започват натрупванията. Петър Дочев имаше страхотно интересно ателие. Той е достолепен, с бяла брада , а в ателието му – една селска идилия. Беше страхотно. Георги Колев ме помоли да снимам ателиетата на различни художници за един албум, който той издаде 1998 г. И след това по един или друг начин започнах да снимам художниците в ателиетата. Така се роди рубриката ми „В ателието“. Във в. „Новинар“ ми излизаше само по една снимка – това е обяснимо, защото във вестника има по-малко пространство. В последните три години в БНР, имам възможност да пускам много снимки с малко тест, който пак аз си пиша. И ми е много интересно. В ателиетата винаги можеш да намериш нещо различно.

- Да бъдеш в едно ателие е голяма емоция. А съприкосновението с твореца е още по-емоционално. Как успяваш да правиш тези връзки?

- Може ли с годините се научих да си комуникирам с тях. Лекичко да им влизам под кожата, може би. Макар че това звучи малко самохвално. За да установиш контакт с творците, трябва по някакъв начин да те допуснат до себе си. След това мисля, че става по-лесно. Моята цел никога не е била да провокирам художниците. А просто искам да ги представя такива каквито са. А всички са различни- един по-спокоен, друг по-импулсивен. Опитвам се да ги представям точно такива, каквито са. Доколкото ме допуснат, разбира се.

- Това е професионалният ти рефлекс на фотожурналист – да улавяш мига и обективно да го представяш?

- Навярно е така. Както си представя, какви усилия им коства това да ме допуснат до светая-светих- тяхното ателие. Трябва да имам много време за тези снимки. Понякога толкова добре тръгва разказът, че скоро мои приятелки ми казаха: защо не записваш какво казват. Но това е вече друг вид работа. А аз предпочитам да снимам.

- Ти разказваш за едно посещение при Георги Божилов -Слона, как сте си мълчали през цялото време. И чак накрая, когато сте си тръгвали, е дошъл мигът за снимката.

- Това беше с моята приятелка, светла й памет, Камелия Чакърлиева, която беше собственик и галерист в галерия Арт 36. Тя беше и човекът, от който съм научила много. Тя научи не само мен, но и доста хора, които пишат за изкуство.

Всяка събота ходех при нея в галерията и там постоянно идваха – Цанко Панов, Георги Трифонов, Иван Кирков. За съжаление за всичките трябва да кажа светла им памет. И съм научавала винаги от тях някакви интересни неща. Виждала съм ги в друга светлина.

Заедно с нея отидохме на гости на Георги Божилов- Слона. А той е известен мълчаливец. Аз започнах да снимам. Но най-хубавите снимки станаха, когато си тръгвахме. Той се показа пред една страхотна дървена порта и се усмихна и ... станаха хубави снимки.

- Това е голямото ти майсторство – да уловиш мига, който е секунди.

- Така е. Скоро ме питаха мога ли снимам видео. Мога. Но не ми е това силата. Аз 30-40 години съм се занимавала с това да цепя секундата. Аз съм започнала с нещо друго и то ме прави такава, каквато съм. И ми доставя удоволствие да дебна минутата.

- Ти си започнала с рисуването, нали?

- Това беше много отдавна. Когато бях дете. Казвам на всички мои приятели, които имат деца и внуци, дайте им свобода на тези деца. Не ги слагайте в една посока, която те може би не искат. Тогава, когато бях много малка, аз прерисувах разни картини. И когато си дойдат нашите, поглеждат рисунката и ми казваха: Не, това не може да си го рисувала ти. И като ти втълпят, че ти не може да си го направил, преставаш и ти писва и изобщо не искаш да е занимаваш с това. Може би пък това е било добре. Може би щях да стана посредствен художник. За нищо не съжалявам.

- Но и фотографията е изкуство.

- В България малко е трудно да се изхранваш с изкуство. Надявам се, че има фотографи, които правят и това, защото правят страхотни снимки. Аз затова в рубриката ми „В кадър“ показвам страхотни фотографии на колеги.

Онзи ден се запознах с една дама- Диана Младенова от Перник, която снима само с телефон. Като отвориш Фейсбук, винаги казваш това са снимките на Диана. Тя си изгради един стил и продължава. Купила си е още по-хубав телефон и продължава в тази насока.

- Това ме навежда на мисълта да те питам как ви се отрази на вас фотографите развитието на техниката? Всеки може да снима с телефон. Всеки може да мисли, че става за фотограф или за фоторепортер?

- Първо, с развитието на техниката стана по-лесно. Ти знаеш едно време, когато сме снимали черно-белите снимки колко време изискваше. Когато сме снимали в „Новинар“ например една анкета – с десет човека, просто трябва да знаеш, че имаш по един кадър. Липсваха филми. Пестяхме. После бързаш да проявиш филма, на направиш снимките за вестника. Процедурата беше много дълга. Но със сигурност тогава повече мислехме – кога да направиш снимката, да не хабиш лента. Различно е. Сега е по-лесно.

- Ани, къде е по-интересно – репортерството във вестника, или фотографията на лица?

 - Репортерството – тогава бяха други години, друг беше политическият живот. Случваха се много интересни събития за снимки. Сега останаха много малко вестници. Повечето сайтове използват агенции. Общо взето, можеш да видиш едни и същи снимки навсякъде, което не е добре, но... Прословутата фраза, че една снимка е равна на хиляда думи, важи и досега. Всеки си мисли, че може да снима с телефона. Но това не е така. И за там си трябва майсторлък. Аз и сега снимам. И ги сравнявам. Тогава ходихме по на три-четири събития през деня. Дори в парламента беше интересно. Сега няма какво да снимаш. Някак безлични ми се виждат някои физиономии. Докато ги запомниш и те си тръгват.

Много се дразня, когато някой политик каже: не ме снимайте. Щом си решил да се занимаваш с политика, с изкуство, щом си на публична сцена, трябва да приемаш всичко. И да знаеш най-вече как да с държиш.

- Има ли цензура за фоторепортерите, забраняват ли да бъдат публикувани някои снимки?

- Аз никога не съм усещала да има цензура. Само един-единствен път не ми пуснаха снимка. Но и аз не бих си я пуснала тази снимка. Беше след един Национален съвет на СДС и на излизане Иван Костов си разпиля папката. Тогавашният ми главен редактор каза, че няма да пусне тази снимка. Тя наистина не носи кой знае каква информация.

- Просто е бил любопитен кадър. Както да се спъне някои политик, когато слиза от самолета.

- Да и затова беше разбираемо, че не я пуснаха тази снимка. Никога не съм усещала да има цензура. Освен това не винаги ти можеш да прецениш кое би стояло най-добре във вестника. Имам една много любима моя снимка. Това беше на 19 февруари пред Паметника на Васил Левски. И аз бях снимала на преден план една възрастна жена с букет. И тогавашната главна редакторка Иванка Монова гледа, гледа снимките – и казва: „Ано, това ти снимката!“ Тя излезе на другия ден на първа страница и написаха „Майка България се прекланя пред паметта на Васил Левски“. И тогава една възрастна дама ми се обади и ми изнесе най-добрата лекция за фотографията, която съм слушала, за да ми обясни моята снимка и какво аз съм искала да кажа. Аз я попитах: „Г-жо, Вие ли сте на снимката?“ Тя каза: „Не. Това няма значение.“ И помоли да й направя едно копие. И дойде жената на другия ден с букет да ми благодари, че съм направила тази снимка. Винаги ще си го спомням този момент. И аз след това оцених ,че тази снимка е обобщение – възрастната жена като майка България пред паметта на героя.

- Да очакваме ли нова изложба, или нова книга?

- Трябва да помисля как да ги събера тези образи. Може би няма да бъде албум, защото ми е много претенциозно. Не си правя дълги планове. Просто си работя. Всяка изложба, която съм правила досега, като кажа почвам я, и винаги ми се появяват хората, които не съм познавала, а са ми трябвали в този момент.

То си има някакви натрупвания и като дойде моментът, го правиш. Аз продължавам да ходя по ателиетата, да показвам другите прекрасни фотографи, които работят в България. И то в един момент ще си дойде. Може и друга изложба да направя.

За мен е по-важно да съм добър човек. Това ми е по-важно отколкото да съм добър фотограф. Преди пет-шест години това ми проблесна като някаква светлина. Стана мое мото. Може да си най-великият фотограф, но като не си добър човек, нищо не си.