Филип и Ангел Панайотови

Предлагаме публикацията на авторката, излязла в nabore.bg  под заглавието "Паритет в автопортрета: Приказка за двамата братя без златната ябълка".

Странен народ са творците! Художниците рисуват обкръжаващия гисвят, па накрая, може и съвсем в началото, изографисат автопортрет. И не защото са най-красиви или пък най-самовлюбени, просто откриват в себе си болката и сладостта на живота, надеждата му, прошката. Въобще, превръщат се в общ знаменател на свои и чужди битки. Вероятно така е станало с художника Ангел Панайотов, брат на Филип Панайотов, пък и с някогашния репортер и по-сетнешен професор по история на българската журналистика. Двамата са ни оставили автопортрети за чудо и приказ. За размисъл.

През 1965 г. е отпечатана книгата на Филип Панайотов „Автопортрет на поколението”. Вече не я споменават честичко, понеже е посветена на второто социологическо проучване у нас (първото е на Иван Хаджийски). Та през април 1963 г. вестник „Народна младеж”, където авторът завежда отдел, предлага на читателите да размислят върху част от въпросите, на които преди век отговорил Карл Маркс по молба на дъщеря си Жени. Популярна английска игра от 1860 г., лексикон...

На поканата от редакцията се отзовават 6787 души, които разказват накратко или по-надълго за своите цели, идеали, предпочитания, за щастието и любовта. Както посочва Ф. Панайотов, има писма по 10-20 страници, а купищата анкетните листове карат пощальоните да сменят традиционните чанти с чували, за да докарат информационния потоп до адресата.

На 24 и 25 януари 1964 г. резултатите от допитването са публикувани във вестника, започват коментарите в западни издания каква е българската младеж. Пък и наши каква е тяхната... След година се появява и обобщението, направено в „Автопортрет на поколението” (Издателство „Народна младеж” на ЦК на ДКМС).

Малка справка – самият автор Ф. Панайотов тогава е на тридесетина години, т.е. попада в портретуваното поколение. Читателят може да улови негови пристрастия по подбраните афоризми, които съпътстват социологическите данни, по коментарите за подобни проучвания на младежта и нейните проблеми в капиталистическия свят, по цитираните откровения на стотици респонденти.

Оставям настрана другите индикатори на времето – идеологемите за градения и побеждаващ комунизъм, прекомерния патос на мнозинството анкетирани, критиките им към „черните овци”, които си позволяват собствено, и то критично мнение. Както и кусурите, които западни журналисти и социолози улавят в тази моментна снимка на живота у нас. 60 години по-късно е лесно да се сипят оценки, понеже историята вече е дала своята. Пък и днес май сме свикнали в медиите да ни допитват за едно, второ, трето или  направо да изливаме в социалните мрежи мненито си по разни поводи и теми.

Тогава обаче някои участници отговарят на въпроса за целта си в живота категорично: „Някога имах цел, но сега не”, „Преди имах цели и мечти, но сега вървя след катафалката, с която ги погребвам”, „Защо да храня илюзии и да мечтая за неща, които (по много причини) сигурно няма да се случат” и др.

Цитирам точно тези отговори, за да бъдем обективни, нали ги е имало и са видели... публикация. Иначе 49.3 % от анкетираните целят да завършат образованието си, за да бъдат пълноценни строители на социализма и комунизма, а 32.2 % желаят да работят за тържеството на комунизма в нашата родина и целия свят. Само 0.9 % се стремят към пари, жени, удоволствия, изгода в брака...

Някогашните анкетирани, между 17  и 30 години, сега са достолепни пенсионери или вече са си отишли. Това са били 3272 младежи и 3059 девойки /непосочили 456/, най-многочислена е групата на възраст между 18 и 22 години. Преобладават учащите се, между тях с незавършено висше са 918, а с висше 170, 517 не разкриват образователния си ценз. Тези хора споделят, че любимото им занимание е четене, после спорт и туризъм, следват музика, кино, театър, литературно творчество, рисуване, пеене, свирене на музикални инструменти, рецитиране и др. За сравнение с днешните момчета и момичета – само 5 на сто от тази извадка са „затънали“ в заниманията с техника, а 8 на сто имат други пристрастия. Предпочитаните книги, герои и автори са доста свързани с материала, усвояван в учебните заведения преди 6 десетилетия.

Да не бъдем предубедени в своя закъснял прочит на анкетата, за която разказва Филип Панайотов, ами да видим етичните критерии на участниците. На въпроса кои достойнства ценят най-много 45.2 на сто отговарят честност и правдивост, 16.8 на сто - скромност и простота, 7.5 на сто - трудолюбие... А кой недостатък им внушава най-голямо отвращение? Лъжа, измама, мошеничество – на 21.3 %, лицемерие, двуличие – на 18.5%,  угодничество, ходатайство, кариеризъм на 15.3%, подлост, доносничество, клевета – на 13.5%, самохвалство, високомерие - на 8.9%, тунеядство, хулиганство, алкохолизъм, разврат – на 6.1%, егоизъм, алчност, скъперничество на 5.2%, бюрократизъм, формализъм, равнодушие –  2.6%, 8.6%   от анкетираните са посочили „други“. Тоест срещали са и такива прояви в действителността, та да ги намразят. Ние пък, които сме живели в годините на малка, по-малка и най-малка правда, е време да кажем, че българинът никога не се наслаждава докрай на максимата: преклонена главица остра сабя не я сече. Защото той има очи и уши, ум и душа за истината в обществения живот дори да не му стигне кураж да я назове гласно.

Някому може да прозвучи високопарно, ала сякаш оттук покълва и въпросът за щастието, много важен в изследването. Проф. Филип Панайотов не пропускаше при среща или телефонен разговор с бивши студенти да попита дали те са доволни от това, което правят. Ако отговорът биваше положителен, той уж на шега заключаваше: „Значи сте щастливи”. Какво по-важно от това човек да обича работата си, колкото и да е тежка, а тя да му дава удовлетворение.

По същото време Ангел Панайотов учи изобразително изкуство в ГДР и трупа авторитет като добър художник. Общуване със служители от Щази и оказан натиск да сътрудничи поболяват Анджело и той се връща в България под крилото на по-малкия си брат Филип. Рисува, рисува, рисува. Много често - автопортрети. И портрети, в които зрителят открива по нещо от себе си и своите съвременници.

А животът на Анджело в Симеоново е почти спартански. Дъщеря му Веска Ангелова си спомня за обичайното съботно обаждане „за редовност”, че е жив и работи, както и поръчките какво да му вземе за следващата седмица неговият брат: 3 хляба, лютеница, 7 моркова, 7 банана, пакет макарони, 200-300 г сирене.

Анджело е вегератианец, а Филип тегли пазарската количка с изброените продукти до къщата в Симеоново, защото това са срещи и общуване,  незаменими и за двамата. Така малкият брат се превръща в най-проникновен познавач на творчеството на художника, останал сам и спокоен на работната маса. Анджело пресъздава неповторимата хубост на българката, световните проблеми, сенките от миналото и парадоксите на настоящето...

В неговите автопортрети, равностойни на разказа на брат му за социологическото изследване в „Народна младеж“, всеки може да „огледа“ себе си, да „види“ връстници. От поколението, за което не измислиха коя буква от кирилицата или латиницата най би подхождала, понеже представителите му с всичките си илюзии, несъвършенства и грешки, а най-вече с труда си остават строители на съвременна (с времето й)  България. Като всяко друго нейно поколение.