На 5 ноември 2023 г. Рудолф Аугщайн, обявен за „Журналист на века“ на Германия, щеше да навърши 100 години. В края на 1999 г. списание „Медиум“ попита 100-членно международно жури кой заслужава почетната титла и изборът падна с мнозинство на Аугщайн.

Тези дни пресата в родината на Рудолф Аугщайн отбеляза широко стогодишнината на най-влиятелния журналист от следвоенния период, оказал решаващо влияние върху немския медиен пейзаж в борбата за свобода на печата и разследващата журналистика, пише Петер Лемперт в magazin-forum.de.

Аугщайн е роден в Хановер като второто от седем деца и е израснал в католическо домакинство от средната класа. Той е отгледан от баща си Фридрих - фотограф и поддръжник на Германската католическа центристка партия, която е разпусната през 1933 г. Това го прави критичен към нацисткия режим, а в училищно есе от 1940 г. той изразява съмнения относно „окончателната немска победа“.

Очаквайки мобилизиране, отлага университетското си следвне. „Не можех да отида никъде - казва Аугщайн, поглеждайки назад. - Не можех да уча, защото не исках да се запиша в трудовата служба. Оставаше ми да се мотая вкъщи или да отида във вестник.“ Така той започва стаж в „Хановерше Анцайгер“.

През април 1942 г. е призован на военна служба, ранен е на Източния фронт и най-накрая се завръща в родния си град след кратък период на американски плен. Там той веднага получава работа в „Бюлетин с новини в Хановер на Съюзническото военно правителство“, който излиза на две страници.

Възползва се от факта, че отговорните лица в британската окупирана зона търсят личности, които са възможно най-незасегнати от политиката, когато изграждат нов печатен пейзаж. Трима високопоставени британски военни са натоварени да създадат иновация в германската преса - новинарско списание по модел на британските „Нюз Ревю“ и „Тайм“. И Аугщайн е назначен като редактор на единственото тогава списание „Ди Вохе“.

То се появява за първи път на 16 ноември 1946 г. в тираж от 15 000 екземпляра, който веднага е разпродаден. Но излизат само шест броя, защото предимно младите редактори откровено критикуват условията в следвоенна Германия и дори работата на окупационни власти. Един от членовете на редакционния екип - Лео Брауанд, описва в статия екипа като „истинска аматьорска група за представления“. Следователно готовите дописки трябва да бъдат доста цензурирани. „Критиките на Аугщайн бързо доведоха до това - казва Брауанд, - че трябваше изданието или да бъде спряно, или да излиза под ново име и с нов редактор.“

Кратката история на „Ди Вохе“ завършва с коледния двоен брой в последната седмица на 1946 г. На 4 януари 1947 г. лицензът за списанието е откупен от британските военни срещу 10 000 райхсмарки. То отива при Рудолф Аугщайн и двамата му партньори - фотографът Роман Стемпка и бизнесменът и журналист Герхард Р. Барш.

Въпреки това трябва да се намери ново име на списанието. Изборът е между предложените заглавия „Ехо“ и „Шпигел“ ("Огледало"). Бащата на Аугщайн го съветва да избере второто. От първия брой нататък „Шпигел“ постига успех с Аугщайн като издател и главен редактор. То излиза на 4 януари 1947 г. на цена от една марка, в обем 22 страници и в тираж, ограничен до 15 000 екземпляра поради недостига на хартия. Характерната светлочервена рамка вече краси първата страница.

Аугщайн изисква от своите служители да притежават „интелекта на отряд за специални операции“, за да правят разследваща журналистика, базирана на англо-американския модел. Още от началото вижда списанието си като „сигналния пистолет на демокрацията“, който да дава старт за разследвания и публично огласяване на нередности в политиката, обществото, икономиката или публичните власти. „Кажи го, както е“ е един от лайтмотивите на Рудолф Аугщайн, който и до днес е на почит в „Шпигел“. Впрочем, тази легендарна фраза я изрича за първи път още Роза Люксембург през 1906-та, когато тя свежда до този кратък израз подобна по съдържание мисъл, изразена от Фердинанд Ласал през 1862 г.

Думите „Кажи го, както е“ са използвани от Аугщайн и в многобройни ситуации на обществено напрежение и промени. Днес те са изписани на фасадата на сградата на „Шпигел“, придружени от подписа на Аугщайн.

С появята си списание „Шпигел“ вече е разлиствано всеки понеделник от всички отговорни политици с треперещи пръсти - поне след разкритията, публикувани през 1950 г., че не всичко е вървяло по план, когато Бон е избран за федерална столица.

Личните литературни амбиции на Аугщайн са попарвани от безмилостни критики, включително в собственото му списание, както това става с неговата пиеса „Времето е близо“, която се играе в Хановер на 1 ноември 1947 г. По-късните му книги като „Прусакът Фредерик и германците“ от 1968 г. или „Исус, синът человечески“ от 1972 г., също не са оценени благосклонно от критиците. В личния си живот Аугщайн не е особено щастлив заради онова, което той нарича „слаба връзка“ – с пет съпруги, с три биологични деца, с други, признати от него, но всъщност деца на негов приятел, плюс безброй афери.

Аугщайн се присъединява към Свободната демократическа партия (СвДП) на Германия през 1955 г. От самото начало той избира канцлера Конрад Аденауер за свой най-голям противник, като убеден привърженик на националната държава от стар стил, чиято душа, както някога писа „Зюдойче Цайтунг“, беше заседнала „в Германия на Бисмарк и Рихард Вагнер“. Той разглежда връзките на Федералната република със Запада, нейното превъоръжаване и интегриране в Атлантическия съюз и Европейската общност като опасни, тъй като те биха направили повторното обединение на двете германски държави, на което той се надява, по-трудно.

Най-голямото след преместването на „Шпигел“ от Хановер в Хамбург през 1952 г. удовлетворние за Аугщайн несъмнено идва с избухвнето на така наречената Афера „Шпигел“ през 1962 г. Резултатът от нея е, че не само се осуетява вероятното канцлерство на неговия личен враг Франц-Йозеф Щраус, но идва и краят на мандата на остарелия Рьондорфски патриарх, коментира Лемперт.

Аферата „Шпигел“ избухва, когато списанието излиза с публикация, критикуваща Щраус, чието заглавие – „Условно готов за защита“, е изведено на корицата. По нареждане на гневния Щраус полицията нахлува в редакцията на списането и отвежда в ареста Аугщайн и още седем негови колеги с мотива, че са заподозрени в държавна измяна. Арестите предизвикват вълна от протести. Когато е установена неоснователността на обвиненията, Щраус е принуден да подаде оставка на 30 ноември 1962 г., като е разклатено и цялото управление на Аденауер.

Аугщайн триумфално е освободен след 103 дни в ареста и се превръща в легенда, в световноизвестен защитник на свободата на печата. Пресата се утвърждава като четвъртата власт в държавата. Според немския историк Ханс-Улрих Велер, Аугщайн става „некоронования крал на германските медии“. Дори и десетилетия по-късно неговият „Шпигел“ все още се ползва от този „бонус ефект“.

В началото на 70-те години в „Шпигел“ се установява по-колективистично взимане на решенията в компанията. През 1974 г. 50 процента от акциите на компанията на Аугщайн по негова инициатива са прехвърлени на дружество на служителите, след като издателската къща „Грюнер и Яр“ вече е придобила 25 процента от "Шпигел" през 1971 г.

Аугщайн влиза в Бундестага през ноември 1972 г. като част от листата на Свободната демократическа партия (СвДП) на Северен Рейн-Вестфалия. Но през януари 1973 г. прекъсва депутатския си мандат, защото му е отказано да стане лидер на парламентарната група. Вместо това неговата партия го назначава само в незначителната медийна комисия.

Но доста наблюдатели виждат в решението на Аугщайн да зареже депутатстването негова преценка, че може да има по-голямо политическо влияние чрез медия като "Шпигел", отколкото в парламента.

През 1988 г. програмата "Шпигел-ТВ" стартира по телевизията RTL и Sat.1. През 1995 г. Ханзейският град Хамбург прави Аугщайн свой почетен гражданин. През 1995 г. Щефан Ауст е назначен за нов главен редактор на списание „Шпигел“. Аугщайн постепенно се оттегля от общественото внимание, но продължава да пише своите коментари по многобройни събития в политиката и обществото и до дълбока старост.

През 1999 г. Аугщайн получава почетна докторска степен от Московския университет за международни отношения. В Бостън през 2000 г. Международният институт по пресата го обявява за изключителна личност, защитавала свободата на печата през последните 50 години. Аугщайн е удостоен с "доктор хонорис куза" и от университетите в Бергише (Вупертал) и в Хамбург.

През октомври 2000 г. Аугщейн се жени за последната си партньорка Анна Мария Хюртен след четири предшествали развода.

През 2001 г. получава наградата "Лудвиг Бьорне" за цялостна дейност. Рудолф Аугщайн умира на 7 ноември 2002 г. в резултат на пневмония.