Чилийският режисьор Патрисио Гусман днес

Първата киновечер от тази поредица бе на 14 ноември, когато бе излъчен нашумелият филм „Отвъд моя дядо Алиенде” (2015) на една от внучките на Салвадор Алиенде – родената през 1971 г. Марсия Тамбути Алиенде. Тя е дъщеря на една от трите дъщери на легендарния чилийски президент – Исабел Алиенде (да не се бърка с известната писателка, която е племенничка на президента), настояща сенаторка, бивша председателка на Сената на Чили (2014-2015) и бивша председателка на Камарата на депутатите (2003-2004).

Марсия Тамбути е израсла в емиграция в Мексико, където се установява семейството ѝ след преврата в Чили. Завръща се в родината си няколко години след възстановяването на демокрацията там през 1990 г. Тамбути е биолог по образование, но се изявява също така като писателка, сценаристка и режисьорка на документални филми. Най-известни са „Тенча” (2008), посветен на баба ѝ Ортенсия Буси, съпругата на Салвадор Алиенде, и показаният вече и в София „Отвъд моя дядо Алиенде”, който през 2015 г. получава специалната награда на кинофестивала в Кан „Златно око” за най-добър документален филм. Иначе Марсия Тамбути работи като експерт по биоразнообразието в Икономическата комисия за Латинска Америка и Карибието към ООН.

Филмът „Отвъд моя дядо Алиенде” е забележителен с необичайния си подход. В него авторката Марсия разговаря с най-близките си хора в семейството – баба си, майка си, брат си, братовчедите си и др., опитвайки се да разбере повече подробности за своя легендарен дядо, отвъд всичко официално и всеизвестно, което се знае за него. Тези разговори вибрират от стаена човешка болка, дълбоко травмирала семейството на Алиенде, а за най-болезнените факти преките свидетели като бабата Ортенсия или майката Исабел просто отказват да говорят.

Засегната е и още една голяма семейна драма, освен гибелта на президента – самоубийството на най-малката от дъщерите му Беатрис, леля на Марсия. Дълбоко депресирана от трагедията на Чили след преврата и загубата на баща си, Беатрис се самоубива през 1977 г., докато живее в емиграция в Куба.

Марсия разговаря и с децата на Беатрис – братовчедка си Мая Фернандес Алиенде и братовчед си Алехандро Фернандес Алиенде (които са наполовина кубинци), за начина, по който и те преживяват драмите на семейството, как търсят образа на собствената си майка, която са загубили твърде малки, и на дядото, когото няма как да помнят.

Интересното е, че Мая Фернандес Алиенде в момента е министър на отбраната на Чили в левоцентристкото правителство на настоящия чилийски президент Габриел Борич.

Днешната прожекция на филма на Патрисио Гусман „Инатлива памет” също обещава да бъде много интересна за публиката. Роденият през 1941 г. в Сантяго Патрисио Гусман получава световна слава с много силната си документална трилогия „Битката за Чили” (1975-1979), която подготвя и представя, докато живее в емиграция във Франция след преврата в родината си. Гусман е започнал да снима тази своя епохална творба още по времето на правителството на Алиенде, но превратът прекъсва работата му. Режисьорът е арестуван от хунтата и известно време е неин затворник, преди да успее да напусне страната, съумявайки да изнесе и целия си заснет киноматериал. От него после в Париж монтира нашумелия „Битката за Чили”, определен от американското списание Cineaste като един от десетте най-добри политически филми в света.

Патрисио Гусман прави силен пробив и с филма си „В името на Бога” (1987),  който също става носител на международни отличия за документално кино. Специалното в него е, че режисьорът го заснема практически нелегално в Чили, влизайки в родината си, в която хунтата му е забранила да стъпва, с подправени документи. Снимките се осъществяват през 1985 г. с помощта и на млади чилийски кинематографисти, живеещи постоянно в страната. По онова време Чили вече се тресе от масови протести срещу диктатурата на Пиночет, а влиятелен акумулатор на народната съпротива е чилийската католическа църква и нейният „викариат на солидарността”. Именно това поставя в центъра на своя киноразказ и Патрисио Гусман във филма си „В името на Бога”.

Филмът му, който ще бъде излъчен днес в Институт „Сервантес” – „Инатлива памет”, е направен през 1997 г., когато установилият се вече за постоянно във Франция режисьор отново е в родината си, за да осъществи този свой проект. Гусман търси хората, които е снимал някога в „Битката за Чили”, и се опитва да възстанови паметта за тях и за събитията, в които са участвали преди, по време и след военния преврат. Почти четвърт век след чилийската трагедия от 1973-та, нейни участници получават отново думата, за да споделят опита си и оценките си от дистанцията на времето.

Преди тазвечершната прожекция публиката ще може да чуе и коментарите на представителя на Почетното консулство на Чили у нас Андрес Сааведра и на неговия сънародник Карлос Мена – и двамата преживели преврата и поели пътя на емиграцията след него.

Третата прожекция от същата чилийска поредица ще е на 28 ноември, пак в Институт „Сервантес”-София и пак от 18.30 ч. Тогава ще бъде показан заснетият през 1971 г. документален филм на режисьорката Каролина Еспиноса „Влакът на народната култура”. Филмът разказва за една от първите инициативи на поелото властта в Чили в края на 1970 г. правителство на президента социалист Салвадор Алиенде – специален влак да обикаля страната и да представя културни програми и в най-отдалечените ѝ кътчета. Крайната цел на проекта е била да се създаде Национален институт за изкуство и култура, а във всяка чилийска провинция да има училища по изкуствата.

Изкуството и културата са наистина безценни за духовното и моралното развитие на всяко общество, но също и за съхраняването на паметта, без която нямаме шанс да оцелеем като човечество и въобще като хуманна форма на живот...