Кадър от началото на 70-те, на който сред студентите на стълбите на СУ са професорите Георги Боршуков, Филип Панайотов (двамата в тъмни костюми в центъра) и Дафин Тодоров (под ръка с момичетата вдясно) редом и с други преподаватели от ФЖМК

Академичното тържество бе организирано съвместно от ФЖМК и СБЖ по повод отбелязваните през 2023 г. юбилеи от рожденията на тримата изтъкнати професори, възпитали поколения журналисти и оставили незаличима следа в българската журналистика и наука за медиите и тяхната история – 120-годишнина на проф. Георги Боршуков, 100-годишнина на проф. Дафин Тодоров и 90-годишнина на проф. Филип Панайотов.

Водещ на събитието бе д-р Георги Александров, преподавател по книгоиздаване във ФЖМК, който изтъкна, че всички, събрали се на тази възпоменателна вечер, са една общност, обединена от тримата незабравими професори. Той даде думата на декана на ФЖМК проф. Веселина Вълканова.

„Днес отдаваме почит към трима наши професори, пионери в специалността журналистика, оставили дълбока следа в образованието по журналистика и, разбира се, в научните изследвания, които и до днес цитираме”, посочи проф. Веселина Вълканова в началото на изказването си.

Тя продължи: „Година, след като отбелязахме 70-годишнината отсъздаването на специалността журналистика в Софийския университет през учебната 1952-1953 г. и в навечерието на 50-годишнината на нашия факултет, основан през 1974 г. като самостоятелно звено в СУ, имаме още един повод да погледнем с респект назад, към всички постижения, които хората преди нас са оставили. Десетки преподавтели на факултета и хиляди негови випускници допринасят за високите стандарти в журналистиката и за отстояването на свободата на словото и медийната незавасимост – ключони ценности на цялата медийна общност.”

Проф. Вълканова открои ред акценти в личностите и приноса на честваните трима професори: „Проф. Боршуков – основателят на преподаването на история на българската журналистика, е човекът, който изгражда периодизацията на българската преса. Неговият забележителен капитален труд „История на българската журналистика 1844-1877/1878-1885” всъщност създава панорамата на бълграската преса от Възраждането до първото десетилетие след Освобождението. Студентите му си го спомнят като сладкодумен разказвач, винаги строго официален, организиран, уважителен, епцикопедичен, перфекционист. Проф. Дафин Тодоров – от първите преподаватели в нашия факултет. Оставил ни е учебника „Чуждестранна журнаистика. Печатът в Англия, Германия, Франция, САЩ.” Подтикваше студентите да мислят, създаваше пиетет към качествена журналискита, учеше да четем между редовете. Помня проф. Филип Панайотов, негов дипломант съм, бях част от кръжока по история на българската журналистика. Помня неговата фраза, че нищо не започва и не свършва с нас. Много важна фраза, която трябва да си припомняме всеки ден. Ние буквално стоим на раменете на великани.”

Проф. Вълканова изтъкн, че околения студенти са израснали с уроците на тримата професори, създали със своята висока ерудиция и знания картината на историята на българската и световната журналистика.

„Във времена на дезинформация, фалшиви новини, на конюнктурни влияния, на злоупотреба с медийното въздействие като цяло, на едностранчивост, споделяме надеждата на проф. Панайотов, която той изрази през 2015 г., представайки допълненото и преработено издание  на своята книга „Йосиф Хербст. Живот и смърт” – надеждата, че нашата журналистика ще си върне силата. Всеки ден трябва да работим за това,” каза проф. Вълканова.

Тя спомена и преценка на проф. Боршуков, цитирана от проф. Панайотов – че на част от студентите, много интелигентни, „им липсва повече запаленост”. Въперки това той е подчертавал, че вярва в младите. „И ние вяврваме в младите и се гордеем с историята, с постиженита на факултета, зад които стои поредица от много светли имена. Днешната среща е за почит към нашите учители, които не просто ни поднасяха истината, а ни учеха да я търсим и намираме,” обобщи проф. Вълканова.

Д-р Георги Александров предложи на публиката архивен запис от изказване на проф. Филип Панайотов пред Петия конгрес на СБЖ, състоял се през декември 1976 г. В изказването професорът в типичния си разчупен стил отстоява прноса на университетското образование по журналистика, изтъква колко възпитаници на Факултета по журналистика са в ръководството на СБЖ и сред делегатите на Съюзния конгрес и подчертава какъв наплив има от добри журналисти, желаещи да четат лекции във ФЖ.

След предизвикалия оживление сред публиката запис д-р Георги Александров даде думата на председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова.

Тя отбеляза, че за нея е голяма чест да се обърне към уважаваната аудитория по такъв светъл повод като обелязването на 120-годишнината на проф. Георги Боршуков, 100-годишнината на проф. Дафин Тодоров и 90-годишнината на проф. Филип Панайотов. Сподели, че се е познавала лично само с проф. Панайотов, от когото е научила много и който винаги е участвал активно в живота на СБЖ.

Снежана Тодорова разказа как още в началото на 2023-та се е зародила идеята за честването първо на 120 г. от рождението на проф. Георги Боршуков, подета от проф. Минка Златева от ФЖМК и от журналистката и възпитаничка на ФЖМК Антония Мечкова. И двете са искали към това честване, замислено първоначално да се състои в СБЖ около Деня на будителите 1 ноември, да се добави и 90-годишнината на проф. Филип Панайотов, който тогава още е бил сред нас. А той с присъщата си скромност настоял акцентът да е върху почитта към проф. Боршуков, като обърнал внимание да се включи и отбелязвнето на 100-годишнината на проф. Дафин Тодоров. За съжаление, проф. Панайотов прекрачва във вечността на 14 юни т. г. – и така отбелязването и на неговия юбилей се налага да стане също вече посмъртно.

Юбилейната инициатива е съвместна – на ФЖМК и СБЖ, като е решено събитието да се състои в журналистическия факултет, където са били преподаватели тримата професори. Снежана Тодорова благодари на проф. Веселина Вълканова за усилията по организирането на възпоменателната вечер и припомни част от серията публикации на Антония Мечкова и проф. Минка Златева, излизали през годината включително и на сайта на СБЖ и посветени на тройния юбилей.

Обърна внимание и на станалия известен чрез тези публикации факт, че през 1935 г. Георги Боршуков печели специализация за професионално вестникарско усъвършенстване в Париж, след като  одобрен чрез конкурс, организиран от Дружеството на столичните журналисти (ДСЖ). И по време на тази специализация, през май 1936 г. Георги Боршуков и Венцислав Протич представят ДСЖ на парижко заседание на Международната федерация на журналистите (МФЖ).

„Както знаете, СБЖ е създаден по-късно чрез обединяване на ДСЖ с Дружеството на провинциалните журналисти. Съюзът ни става и колективен член на МФЖ, какъвто сме и досега,” отбеляза Снежана Тодорова. Тя също така напомни, че СБЖ ще отбележи през 2024 г. 130 години организирано журналистическо движение в България и 180 г. от началото на българската журналистика, за което се подготвя специална програма.

Снежана Тодорова отново подчерта ролята на тримата големи професори за изграждането на школа в изследването и преподаването на исторя на българската и на чуждестранната журналистика, продължена и от следващите поколения във ФЖМК. За приноса на ФЖМК и по повод 70-годишнината на специалността журналистика в СУ тазгодишната Голяма награда на СБЖ, носеща името на Йосиф Хербст, бе връчена на ФЖМК, изтъкна още Снежна Тодорова.

„Следваща година е юбилейна и за проф. Стефан Станчев, също дал много за журналистическото обучение в България. Има и още профсори, на които да отдадем почит и уважение. Ще продължим с тези чествания. Когато се обръщве към историята, ние всъщност гледаме към бъдещето,” обобщи председателката на СБЖ.

Д-р Георги Александров прикани да се чуе и мнението на родствениците на почитаните професори, давайки думата на Веселин Коларов – внук на проф. Дафин Тодоров.

Младият мъж е син на дъщерята на професора – Ваклина Тодорова, също възпитаничка на ФЖМК, отишла си през 2019 г. Веселин Коларов предаде поздрави от своя вуйчо, брата на майка си и син на професора Ивайло Тодоров, който живее в Нова Зеландия и поради това не може да присъства на събитието.

Внукът сподели, че винаги е съжалявал, задето не е могъл да опознае лично дядо си, тъй като е бил твърде малък, когато го е загубил. Но са му били разказвани много истории за него. И цитира дна от тях: „Отива нашата майка Ваклина Тодорова на изпит при професора, който ѝ е баща. И той, както има навик, я разхожда по целия конспект, за да види какво е учила. Пише ѝ положителна оценка и казва: сега тичай да се похвалиш на баща си. Пословично чувство за хумор...”

Внукът Веселин Коларов цитира и прочутата крилата фраза на дядо си: „Хората се делят на журналисти и всички останали”. И добави още една: „Журнълистът трябва да притежава на първо място съвест, което е основното в нашата професия”.

Д-р Георги Александров даде думата  на племеничката на проф. Филип Панайотов – Деница Кюранова. Тя каза: „Така се случи, че от цялото семейство единствено аз мога да присъствам тук тази вечер. Бих искала да споделя с вас един спомен, написан от моя брат Деян Кюранов, един ден сред като чичо ни си отиде.”

И Деница Кюранова прочете следния текст на Деян Кюранов, публикуван в портала „Култура” и на сайта на СБЖ:

На 14 юни т. г. си отиде Филип Панайотов (1933–2023). В интернет има доста за книгите му, за професорството му по журналистика, за интереса му към нашата народопсихология; има какво да се напише, има и кой да го напише. А аз пиша като негов племенник.

Той влезе в нашето „племе” по традиционния ритуал, когато преди 67 години се ожени за моята леля Светла Панова. Оттогава живеем – простете, живяхме – заедно, първо в един апартамент, после на съседни етажи, наричахме се „нашето домакинство”.    

Не му беше лесно на Чичо Филип сред това общо взето мрачно племе, склонно да гледа свръхсериозно света и да съзира основания за радикален критицизъм! А той си ходеше с една усмивка, гледаше света свръхлюбопитно, съзираше основания да го гледа още по-любопитно и леко да поднася темерути като нас. И постоянно да „парламентьорства”, защото ние все се карахме, много принципиално. Ние пък го обичахме, ама явно не съзнавахме колко трябва да сме му благодарни за тоя ежедневен живителен хумор и тази дейна доброта.

При това, с цялата му мекота и топлота, категорично не приемаше да му отнемат човешкото право на любопитство, смях и оптимизъм. Затова като студент по археология става – не роден баща, но верен „чичо” на Трендафил Акациев. Затова направи своята серия „книги-възкресения” – из пропагандното забвение – на чепати хора като Димитър Найденов, Йосиф Хербст, Кръстьо Раковски и Екатерина Каравелова. Затова организира второто в българската история социологическо проучване – и първо в политическата ни история, в което наред със заучените славослови прозвучаха и честни критични гласове; и дръзна да ги публикува в книгата си „Автопортрет на поколението” (1965). Затова написа и своята апология на антисталинското размразяване „В страната на Съветите – 30 години по-късно” (1967). Тя е в диалог с книгата на Асен Златаров, оставил се да бъде излъган от Сталин 30 години по-рано, а Филип Панайотов, опитал реалния социализъм, „пробута” в тази книга първата публикация у нас в оригинал на страховитото „лагерно” стихотворение на Манделщам – на Манделщам, убит от Сталин. Затова и напусна редакторството на списание „Младеж”, когато започнаха да го принуждават да публикува хвалби за премахването на Пражката пролет от 1968 година.

Оттогава се зае с история на журналистиката – но създаде и „АБВ”, който стана най-интересният вестник у нас.

Цял живот издържаше и се грижеше за брат си, непознатия голям художник Ангел Панайотов; събра и издаде албум с негови работи.

Последните години усмивката му започна да изчезва – а човещината се засилваше. Опитът за убийство на Украйна го смазваше, всеки ден, с радионовините. Вече не виждаше добре и искаше да му чета писанията си. И ставаше все по-съгласен с тях. Комай беше прихванал нещо от радикализма на „племето”? Разтушаваха го само несекващите наши разпити за хора и събития, които ние поназнайвахме, а той знаеше: уж го търсехме като справочник, но по-важна ни беше насладата от сладкодумието му. И до края не изгуби лекотата, с която правеше смешни импровизации в мерена реч.

Благодарен съм, че го имаше в живота ми!

… Петгодишен съм, любимата ми Леля ме води в „Парка на свободата” (Баба му викаше „Борисовата градина”), ама после се озоваваме пред една висока кооперация в жълто, ъглова, със заоблени балкони. (Онази в началото на улица „Христо Смирненски” в Лозенец.) И Леля започва да свири нещо с уста (!) и вдига очи, а там, на най-горния балкон, се показва някакъв батко, тъмен на жълтия фон, и двамата се смеят щастливо. Така го видях за пръв път и така го помня.

След това д-р Георги Александров даде думата на проф. Здравка Констаантинова, дългогодишна преподавателка по история на българската журналистика във ФЖМК, продължила трасирания от професорте Георги Боршуков и Филип Панайотов път. Ето нейното изказване:

Уважаеми колеги, уважаеми гости,

Срещаме се днес през вчера за утре. „Вчера днес и утре“  е ключово заглавие на Йосиф Хербст, възкресен от проф. Филип Панайотов. Още като студенти ни грабна общото в тримата толкова различни почитани наши преподаватели. И проф. Георги Боршуков, и проф. д-р Дафин Тодоров, и проф. д.и.н. Филип Панайотов ни учеха как през историята на журналистиката да се проясни съвремието, да се прогнозира бъдещето. А прогнозирането е  висш пилотаж не само в журналистиката.

Тома „Вестници и вестникари“ проф. Панайотов ми   надписа с пожелание  за успех като поела щафетата. Фундаментални начала в школата по история на българската журналистика поставиха и проф. Георги Боршуков, и проф. Филип Панайотов. С пространен интелектуален, научен, теоретико-приложен замах. 

И двамата – блестящи журналисти, публицисти. Ще откроя само кулминациите им в творенето на вестници с ярка следа – все в трудни времена. Следпразничният в. „Дъга“ (1934–1944) на проф.  Боршуков – в легална опозиция по време на Втората световна война. Книжовният качествен седмичник „АБВ“ (1979–1989), чрез който в задухата си поемаше въздух интелигенция ни, сътворен от проф. Панайотов предимно с възпитаници  на нашия Факултет. Проф. Панайотов не можа да ме убеди да напусна в. “Поглед“, за да се включа в този екип. Но след конкурси постъпих  хоноруван асистент, по-сетне –  редовен старши асистент по история на българската журналистика във Факултета по журналистика. С шанса и удоволствието да продължа да се уча от проф. Панайотов (проф. Боршуков се бе поминал). Проф. Панайотов насочваше не само мен към креативни идеи. Те се развиваха в пространства на творческа свобода – под дългогодишното му ръководство на катедра „История и теория на журналистиката“ и заместник – деканството му на Факултета по журналистика.  Университетското издателство "Св. Климент Охридски“, основано от проф. Панайотов, начело с него първите три години, надскочи ведомствената си рамка и се отправи към челото на национално издателство.

Но първокурсниците първо се срещнахме с проф. Георги Боршуков – един от  основателите на специалността "Журналистика" в Софийския университет.  От поколението на интелигенцията ни, разгърнала се  още през  30-те, 40-те години като част от устремно модерна и бурна Европа. Всезнаещ, духовит. Въведе ни в основите на техническото оформление на вестника. Респектираше ни, първокурсниците, с фактологичната изчерпателност и прецизност в научното ситуиране и мащабиране на 450 периодични издания и 750 възрожденци и журналисти. С монографията „История на българската журналистика 1844–1877; 1878–1885“ проф. Боршуков  постави темела в изследването на журналистика ни – възрожденска и до Съединението. Второто допълнено и преработено издание от 1976 г. се базира и на най-новото в общата ни история през 70-те години. Тази фундаментална основа позволи по-нататъшно надграждане от следовници чрез концептулизиране с интердисциплинарна методология, базирана и на постиженията в световната хуманитаристика. С прогнозирането на  вопиющи бъдещи актуалности. Например необходимостта от конструктивна роля на журналистиката за държавността (монографията ми „Държавност преди държавата“).  Особености на политическата комуникация – през цариградския периодичен печат на българите през 70-те години на ХIХ век в монография на доц. д-р Десислава Андреева от Великотърновския университет, моя докторантка.  Кодовете от Възраждането все повече ще са градивни опорни точки или политиканска спекула в публичната ни комуникация.

В портрерта си за проф. Боршуков проф. Панайотов отбелязва, че с него са си имали пълно  доверие да споделят и неща, които иначе не са се говорели пред чужди хора. Научил от него много, което не се намира в никоя библиотека или архив. Същото мога да кажа за проф. Панайотов. С респекта към Учителя.

Научният градеж на проф. Филип Панайотов се откроява предимно в няколко насоки: включването на старобългарска публицистика, хронологичното изследавателско разгръщане  на история на журналистиката ни до 9 септември 1944 г., извличане от  забвение и преактуализиране на  значими личности и явления, освобождаване на публицистиката от условностите на знаковата система, което разширява нейното поле – например с карикатурата. Вниквайки и през философия на историята, история на идеите, народопсихология, гражданска отговорност. Интересно, завладяващо. Трудовете на проф. Панайотов разкриват  хоризонти за по-нататъшно развитие. Лекционният курс по история на българската журналистика го композирах по нов начин – чрез проблемно-тематични  разрези на масива от над 10 270 периодични издания до 9 септември 1944 г., но запазих актуалния ракурс в подхода на проф. Панайотов. Развих и два своеобразни линка, потеглящи от история на българската журналистика – два нови, за първи път у  нас,  лекционни курса: Карикатурата в медиите (стартирал 1998 г.) и История на рекламата, респективно на българската реклама (стартирал 2007 г.). Доц. д-р Ясен Бориславов, светла му памет, който за кратко пое от мен щафетата (той бе сред качествените ни журналисти), посвети монографичните си трудове на хумористично-сатиричния периодичен печат – хуморът и сатирата са перспективни сред бързо изхабяващите се комуникационни похвати.

Акцентът ми е  върху история на българската преса. Но във ФЖМК се разви история и на другите медии – ще спомена само забележителните трудове на проф. д-р Веселин Димитров за българското радио.

В преподавателската приемственост структурата на упражненията запазиха зададената от проф. Панайотов форма – вникване в творческите лаборатории на майстори. Включително в конкретни, практически хватки. Редица години посвети на тези упражнения д-р Камка Новакова, която бе в Научния център на СБЖ, зам. главен редактор на сп. „Български журналист“, първата докторантка у нас по история на българската журналистика – на проф. Георги Боршуков. Сред докторантите на проф. Панайотов са и ярките изследователи: д.и.н. Иван Шинчанов (светла му памет), с история на военнатата преса у нас до 9 септември 1944 г.; д-р Мария Овчарова – за карикатурите на Илия Бешков.

Впрочем началото на докторантурите, посветени на  българската журналистика,  е с няколко дисертации в европейски университети.  Първата е в Сорбоната през 1910 г., издадена в Париж под заглавие „La presse en Bulgarie” [„Пресата в България”].  Следват две  в Лайпциг (1925 г. и 1928 г.) и една във Виена (1951 г.) – на проф. Дафин Тодоров.  Стъпването на история на българската журналистика на международното научно поле се случи отново чрез участието ми в интернационални научни форуми: на международното Дружество за история на медиите към  Парижкия университет 2 Пантеон (Société Pour l’Histoire des Médias, Université Paris 2 Panthéon-Assas), включително с членство в научния му комитет, и конференции на Центъра за културна история на съвременните общества (Centre d’histoire culturelle des  sociétés contemporaines) към Версайския университет (Université de Versailles Saint-Quentin-en-Yvelines).

Проф. Панайотов бе и умел полемик с принципи. По негово предложение в сборника, който му посветихме  – „От век на век, от слово към слово“, в частта от архива му, са публикувани: дискусията за периодизацията на българската журналистика (1973 г.) и полемиката около книгата за Екатерина Каравелова (1985 г.). Изцяло полемичен е сборникът с публикации на проф. Панайотов „Без недомлъвки“, в който преобладават свидетелства за зоркия му страж срещу опити да бъдат принизени национални стожери – Левски, Ботев.

Отредените ни десетина минути не стигат за сладките спомени от учебните екскурзии, прословутия кръжок по история на българската журналистика, толкова полезното удоволствие от курсовите и  дипломните работи…

В реформата на висшето ни образование са се задали бакалавърска степен три години, магистърска степен  – две години.  Фундаментално важно е, не само за специалност "Журналистика", история на българската журналистика да остане сред задължителните фундаментални дисциплини, да има достатъчно пространство в лекции и упражнения. Защото под предлог, че видите ли, не била практическа дисциплина,  има опастност да бъде препъвана в учебни планове. Каква по-добра практика от майсторството на майсторите?

Д-р Георги Александръв оповести, че вечерта ще продължи с кратък филм за проф. Георги Боршуков, подготвен от студента Петър Желев като автор и режисьор заедно с оператора Александър Стойков и монтажисткат Росица Гюрова. Във филма звучат мнения и коментари за проф. Боршуков от някогашни възпитаници на ФЖМК и днешни изавени журналисти

Един от тях е проф. Любомир Стойков, който е завършил, а сега преподава във ФЖМК. Той изрази своята благодарност към съдбата за това, че по време на следването му го е срещнала с проф. Боршуков, маакар да е било само за един семестър – толкова, колкото е преподавал професорът на курса на Любомир Стойков, преди да почине през 1975 г. „Храня изключително голяма признателност към тази много светла, много мъдра личност. Ние всички се възхищавахме на негоия стил, неговото остроумие. За нас той беше еталон на преподавател не само заради изключителните си знания, но и заради респектиращата негова репутация. Той беше завършил и специализирал в много сериозни университети във Виена в Париж. Въобще за нас беше истински европейски учен и ние с нетърпение очаквахме всяка нова среща с него. Вярвайте, неусетно минаваха тези 45 академични минути, тъй като проф. Боршуков говореше винаги оригинално, винаги казвше нови неща, често звучащи сензационно, понеже ги чувахме за първи път,” каза проф. Любомир Стойков.

Във филма е включен и известният журналист Светослав Терзиев, също възпитаник и преподавател във ФЖМК, който казва за проф. Боршуков: „Той беше един благ мъдрец. Човек, който говореше умно и спокойно. Ако не беше такъв, щеше да преподава трудна за усвояване дисциплина и нямаше да привлича такова внимание. Неговият чар беше, първо, в дълбоките му познания и, второ, в способността му да ги представи по един много човешки, много приятен за слушателите начин.”

Антония Мечкова – и тя възпитаничка на ФЖМК, както и една от инициаторките за честването на тримата професори плюс авторка на много от статиите за техния принос, казва във филмаза проф. Боршуков: „Спомням си за него с много обич. Помня го винги с приветлива усмивка, организиран и с много добро отношение към студентите. Включително и на изпита. Макар че изпитът беше труден. Който има представа от история на журналистиката, знае колко много дати и години има в учебник на проф. Боршуков. Но той искаше да учим историята на журналистиката ни не просто като фактология, а да се докосваме по някакъв свой начин, подчертавам – свой! – до хората, за които учим. Става дума за първите български журналисти. За Богоров, за Фотинов, за Ботев. Ние му задавахме провокационния въпрос – вие кого обичате повече: Каравелов или Ботев? Той винаги казваше, че за да пишеш за един журналист, трябва много да го обичаш. И с грешките, и със слбостите му, със силните му страни.”

Филмът редува тематични включвания на тримата споменати журналисти. Ето още едно от Светослав Терзиев: „Историята не е дисциплина, която лесно се изучава. Тя е свързана с много факти, много дати. Проф. Боршуков се занимаваше с изследователски период, в който има изобилие от издания, същствували понякога кратко. От гледна точка на студента беше трудно да се възприеме тази материя, защото това бяха много заглавия, много лица, много хора, много дати. Но проф. Боршуков намираше такива форми, които да помогнат да се запомни ставалото тогава. Винаги разказваше нещо житейско, свързано с изданията, които анализираше.”

Проф. Любомир Стойков добавя: „Проф. Боршуков беше изключително богат извор на интересни истории, професионални казуси, тъй като той имаше изключително богата журналистическа практика във вестници като „Народ”, като „Дъга” и редица още други.”

Светослав Терзиев продължава: „Проф. Боршуков си отиде не много възрастен, на малко над 70 години... Аз започнах следването си през 1972 г. Факултетът беше тогава в Ректората. Не беше факултет, а само катедра по журналистика във Факултета по слвянски филологии. Проф. Боршуков беше от първопроходците, които създадоха тази дисциплина в България... Често казваше, че ако не се откжем навреме от журналистиката, тоест рано – защото обикновено става дума за талантливи хора, които си намиат и други пътища – тогава ще остнем верни на тази професия до последно. Тя е много привлекателна, страстна, увличаща, и е трудно човек, упражнявал я години наред, да си представи, че може да върши нещо друго.”

Антония Мечкова: „Има интересен спомен за Георги Боршуков като главен редактор на „Дъга” – как се е справял с цензорите. Не мога да си представя как този излъчващ благородство човек, е викал така, че е вдигал всички на главата си. За да издейства публикуването на нещо, което смята, че е правилно и че цензорите си надвишават правата...”

Светослав Терзиев: „Той си остана един от колосите, първо, на науката в нашия факултет, журналистическия, и, второ, една голяма обществена фигура. Днес, ако влезете в търсачката Гугъл, най-вероятно ще излезе името на неговия внук, който също се казва Георги Боршуков. Той направи кариера в Холивуд като майстор на специални ефекти в киното. И така е запомнен в България. Но много хора не подозират, че неговият дядо остави също такава трайна следа в България...”

Любомир Стойков: „Всички се гордеехме, че ни преподава личност като проф. Георги Боршуков – с възрожденски дух и патриотичен плам. Мога без никакво преувеличение да кажа, че той идеално покриваше моята представа за съвършения учен и съвършения преподавател. Нека да бъде светла паметта му.”

Светослав Терзиев: „...Неговите трудове останаха. Говорим за него и 50 години, след като си е отишъл...”

Антония Мечкова: „Изпитвам изключителната благодарност към нашите преподаватели. Не мога да кажа, че липсват. Как ще липсват – нали книгите им са с нас!...”

След излъчването на тези вълнуващи кадри, д-р Георги Александров даде думата на проф. Милко Петров, продължител на делото на проф. Дафин Тодоров.

„Имам тази привилегия да бъда студент на проф. Георги Боршуков, да бъда асистент на проф. Дафин Тодоров и да бъда зам.-главен редактор на седмичника „АБВ”, създаден от проф. Филип Панайотов,” отбеляза в началото на изказването си проф. Милко Петров. И продължи, че ще се опита да предаде своят представа за проф. Дафин Тодоров именно като негов асистент.

Ето изказването на проф. Милко Петров:

Спомням си, че в кабинета на професор Дафин Тодоров имаше един характерен лозунг, че студентът не е съд, който трябва да се напълни, а факел, който трябва да се запали. И това беше веруюто му на преподавател – изключително ерудиран, запознат с перипетиите, върховете и спадовете на на европейската и американската история на журналистиката, професорът обичаше да разказва за трудностите, страданията и успехите на великите имена в историята, като едновременно с това не пренебрегваше техните слабости и пристрастия, увлечения и поражения. Това бе своеобразно „сваляне от пиедестала” на авторитетите, което не бе присъщо на тогавашната традиция на безпрекословно величаене и безкритично приемане на постулатите на вкаменени истини.

Дафин Тодоров бе изключително диалогичен по време на лекции, той проследяваше историческото развитие в неговата траектория, но допускаше и други версии като задаваше въпроса „Какво би станало , ако…” – и с това изкушаваше по-самоуверените свои слушатели да предложат своите хипотези и допускания, като ги провокираше да мислят мащабно и с историческа перспектива за развитието на социалния процес. Това той бе постигнал в резултат на преживените през две епохи и два строя познание и усет за тектониката на обществените процеси.

Роден в семейство на интелектуалци – баща му, доктор Димо Тодоров, е икономист и журналист, а майка му е активна деятелка на женското движение – и преминал през суровата школа на царското Военно училище, Дафин Тодоров се озовава във Виена, където защитава докторска степен. Следват години на журналистическа активност и постепенно оформяне на предпочитания към научната и преподавателската дейност.

Включил се като преподавател в специалността „Журналистика”, Дафин Тодоров ще създаде своя школа в дисциплината „Чуждестранна журналистика” с една блестяща поредица от книги и учебници. Най-известните от тях са „Възход и падение на петата велика сила”, излязла през 1970 година (тук се припомнят и фразата на Наполеон Бонапарт за печата, и Балзаковата сага за възхода и падението на куртизанките), „Печатът на Парижката комуна от 1871 г.” , излязла през 1975 година, учебникът „Чуждестранна журналистика. Печатът в Англия, Германия, Франция и САЩ”,излязла през 1977 година, и други. В тях се откроява безпогрешният усет на изследователя, съчетан с обагреното слово на разказвача, където афористичният стил и усета към динамиката на изказа създават една пъстра панорама на световната журналистическа традиция в нейната способност да възсъздава и осмисля живота.

Дафин Тодоров демонстрира способността да отсява от многообразието на автори и издания най-характерните, с очертан творчески профил, журналистически пера, оставили непреходни ценности в занаята като Жан Пол Марат, Жан Рене Ебер, Томас Джеферсън и други.

Обичащ шегата и хумора, на Дафин Тодоров не бе чужда и мисълта за прословутата ирония на историята, която превръща най-заклетите пропагандатори  в своята противоположност, като Джон Милтън, прокламирал принципа за свободата на печата и станал после първи цензор в републиканската администрация на Оливър Кромуел.

В това отношение професор Дафин Тодоров и професор Филип Панайотов често провокираха шеговити диспути по време на катедрени и факултетски съвети, като си съперничеха по остроумие и находчивост.

На моя скептичен въпрос, че не е възможно Марат сам да е изписал десетте хиляди страници на неговия вестник „Приятелят на народа” – „Л,ами дьо пьопл”, защото е помествал и писма на читатели, Дафин Тодоров предложи да сключим облог. При проверката се оказа, че той печели, защото Марат без да е автор, бе редактирал и коментирал тези читателски писма от своята редакторска маса. Бях принуден да оттегля асистентския си скепсис и да почерпя подходящо. Така запомних човека и преподавателя Дафин Тодоров.

Д-р Георги Александров съобщи на публиката, че във ФЖМК се подготвя филм и за проф. Дафин Тодоров, но студнтът, който се е ангажирал с това, в момента е билен и затова проектът ще се забави.

След това думата бе дадена на проф. Минка Злтева, за която д-р Александров припомни, че е не само преподавател във факултета, но и сред иницитарите на настоящото честване, като със своя неуморен откривателски дух в последните месеци тя е попаднала и разкрила нови интересни докуменни и данни за тримата професори.

„И аз съм сред тези щастливци, на които професорите Георги Боршуков и Дафин Тодоров са били преподаватели. Бях и от тези колеги, които са споделяли с проф. Филип Панайотов дългите заседания факултетни и катедрени съвети. За да се вземат решенията на тях, винаги беше необходимо нещо, което да уравновеси страстите. И тук проф. Филип Панайотов беше недостижим. Нарекла съм моята презентация „Трима рицари на духа””. Така започна изказването си проф. Минка Златева.

Тя обясни, че ще се се спре върху основните нови факти и данни, открити през месеците на работа на инициативната група за честването на тримата професори, за която разказа и Снежана Тодорова.

„Изкуството на общуването е дар, който не спира да дарява. Спомените за споделено преживяване ни навеждат на размисли, носят ни вдъхновение. Това изкуство е особено важно за учителите, част от които чрез него успяват да се превърнат в наши вдъхновители. Такива бяха и проф. Георги Боршуков, проф. Дафин Тодоров и проф. Филип Панайотов,” изтъкна проф. Минка Златева.

Тя обясни, че твърде малко се е знаело как са израснали професорите, как са били обучавани, кои са били техните учители, какво ги е насочвало към професията. И посочи: „Ето защо, когато на 9 янури в електронния вестник nabore.bg, основан от Валентин Бояджиев, се появи текстът „Време за благодарност: И 50 години не стигат” на Антония Мечкова, около нейната идея за паметна плоча на проф. Георги Боршуков се създаде спонтанно една група от преподаватели и бивши студенти. Участниците в нея решихме, че наша задача е редом с плочата и други инициативи, да открием нови факти и документи за тримата историци – в архиви, в срещи с техни следовници, с техни бивши възпитаници. И да подготвим серия от публикаци, в които да открием по-малко известни и дори съвсем неизвестни страници от тяхното действие в пространството на журналистиката – и духовното, и практическото. Вече 20 публикации на Антония Мечкова, Иван Тодоров, Минка Златева, Къдринка Къдринова, Валентин Бояджиев се появиха в nabore.bg и в сайта на СБЖ, а Ваньо Стоилов помогна за публикацията в „Трибуна Арсенал”.”

Проф. Минка Златева разказа първо за семейния произход и среда на тримата професори, започвайки с Георги Боршуков, чийто род е от Розовата долина. Баща му – Еню Боршуков, е активен социалдемократ, кмет на Казанлък през 1920-1922 г, открива местния розариум, водопровода, облагородява града. Заедно с майката на бъдещия професор участват активно в учителското движение. Неслучйно първата публикация на сина им Георги е в брой 2 на казанлъшкия ученически вестник „Лъч” от 24 май 1920 г. и е под заглавие „Кам работа” – за благото на народа.

Проф. Минка Злаатева описа и семейството на проф. Дафин Тодоров. Баща му Димо Тодоров е от село Православен, Първомайско. Икономист е по образование, доктор на Бернския университет. От Швейцария той сътрдничи на списние „Ново време” и на профсъюзния печат. „Читалището в Православен носи името му и поддържа експозиция за него, за която разказа Антония Мечкова, и от там разбрахме, че пък майка му, педагожката Мара Тодорова, която е родом от Елица, е била председателка на първия у нас комитет за защита на мира. След години техният син Дафин ще защити дисертация за развитието на работническия печат в България във Виенския университетт и ще представлява българските студенти във Виена на Първия конгрес на привържениците на мира в Австрия,” посочи проф. Минка Златева.

Преминавайки към семейството на проф. Филип Панайотов, тя отбеляза: „По-старите жители на Златарица в Еленския Балкан помнят вкусните сусамени пръчици и пасти в сладкарница „Везувий” на Ламби Панайотов, чиято работливост и почтеност са пословични. Иван Тодоров и Антония Мечкова ни представят малкия му син Филип, който ще наследи тези качества от родтителите си и, заедно със своята любов към книгите, ще ги вгради в своята принципност и дброжелателност. Той ще се грижи всеотдайно и за по-големия си брат Ангел и неговото творческо наследство след настъпил срив в живота на Анджело”.

По-нататък проф. Минка Златева представи и събраните данни по въпроса „Кои са учителите на нашите учители?”.

За проф. Георги Боршуков разказа, че е учил в богатата с традиции великотърновска мъжка гимназия, днес профилирана хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”. „Там отива Иван Тодоров, който разгръща документите на ученика Георги Боршуков и, както той пише, с любезно упорство получава препис от имената на неговите учители, 13 на брой, все начетени мъже. Най-любопитната фигура е Хараламби Бъчваров, физик и математик, най-видният есперантист на Велико Търново, полиглот,” изтъкна проф. Минка Златева.

Тя продължи: „Както установихме в Централния държавен архив и с помощта на още материали от фонда на Българския исторически институт във Виена, Георги Боршуков е следвал от 1923 до 1925 г. във Виена, където учи, както днес бихме казали, екология и по-конкретно инженерство на почвите”.

Проф. Минка Златева отбеляза по-нататък как в учители на Георги Боршуков се превръщат колегите от Дружеството на столичните журналисти (ДСЖ). И когато то провежда свой конкурс за увеличаване на познанията на членовете си в областта на журналистиката, той го печели и е изпратен на специализация от ДСЖ в Париж.

А сред преподавателите на проф. Дафин Тодоров проф. Минка Златева открои двамата рецензенти на неговата дисертация, известни личности и в политическия, и в университетския живот на Австрия. Първият професор Едуард Лудвиг, известен юрист и опитен журналист, създател и дългогодишен председател на пресслужбата на федералното австрийско правителство от 1921 до 1936 г., концлагерист в Дахау, представител в Съвета на Европа, хоноруван преподавател, професор а от 1946 до 1958 г. ръководител на Института по вестникознание на Виенския универеситет. Вторият професор е Хуберт Рорахер, доктор по философия на Мюнхенския университет и доктор по право в университета в Инсбрук. Утвърден специалист в областта на експериментаната психология. След превратностите на военното време през 1947 г. става редовен професор в Института по философия на Виенския университет и негов дългогодишен ръководител. „Несъмнено лекциите и общуването с такива бележити личности оставят дълбоки следи в развитието и на техния български студент Дафин Тодоров,” подчерта проф. Минка Златева.

Тя отбеляза, че вече много е написано и се знае за преподавателите на Филип Панайотов в Историческия факултет на СУ, но за него е изключително важна дълбоката връзка и приемствеността с учителя му проф. Георги Боршуков, на чието дело става достоен продължител. „Всеки млад преподавател и учен би бил благословен да има за наставник човек, който е образец на всеотдайност, изследователски талант и пълно посвещение на журналистическата професия. Ученикът на проф. Георги Боршуков – Филип Панайотов, оправдава надеждите", изтъкна проф. Минка Златева.

Тя цитира и публикация за него на Къдринка Къдринова на сайта на СБЖ, статията „Поклон, учителю” по повод 90-годишнината от рождението му: „Поколения журналисти израснаха в аудиториите на Факултета по журналистика с лекциите на проф. Филип Панайотов по история на българската журналистика, винаги изричани с неговия незабравим, благ, спокоен, незлобив, но неизменно втъкал в себе си хармоничната прегръдка между иронията и вдъхновението глас. Със самата си личност проф. Филип Панайотов също беше модел и морален ориентир – един тъй деликатен и добър човек, чиято вътрешна сила, принципност и последователност можеше да буди само възхита. И това зареждаше не само преподавателската му дейност, но и всичко, което той е правил”.

Проф. Минка Златева се спря и на въпроса „Как се докосват тримата професори до журналистиката и как решават да ѝ се отдадат?”.

Тя разказа:

„Беше ми любопитно да науча от Централния държавен архив и от документи от архива на Виенския университет как и Георги Боршуков и Дафин Тодоров правят завой от инженерството към журналистиката. Георги Боршуков е студент във Виенското висше училище по култура на почвата, но всъщност отделя повече внимание на кореспондентската си дейност за вестник „Народ”. По финансови причини се завръща в родината, където се отдава на вестникарството.

На свой ред Дафин Тодоров, след като завършва гимназия като кадет във Военното на Н. В. училище, два семестъра е студент в Държавната политехника в София. След това с финансовата подкрепна брат си Богомил учи още три семестъра в Техническия университет във Виена. През 1948 г. обаче той посещава курс по журналистика в Лондон и след завръщането си в австрийската столица става студент по вестникознание във Философския факултет на Виенския университет.

А Филип Панайтов история в нашата Алма матер, след което работи в БТА, вестник „Народна младеж”, в. „Пулс”, сп. „Младеж”. За редакцията на „Народна младеж” оъществява анкета на над 6700 младежи и девойки, посветена на техните идеали в живота. Това е второ след Иван Хаджийски българско народопсихологическо изследване. Прочит на данните от това изследване Филип Панайотов прави в книгата си „Автопортрет на поколението”. Съвместен труд на проф. Георги Боршуков и проф. Филип Панайотов е „Христоматия по история на българската журналистика”, в която учителят и ученикът успяват да направят една изключителна панорама на най-интересното, най-значимото и най-важното и сторията на българската журналистика.”

Проф. Минка Златева изрази огромна благодарност да тези подробности на всички лица и институции у нас, в Австрия и Германия, които са съдействали.

Тя обобщи: „Проф. Георги Боршуков с неговата „История на бъларската журналистика 1844-1877/1878-1885” ще остане за нас Рицар на възрожденския дух. Със своята „Чуждестранна журналистика” проф. Дафин Тодоров е за нас Рицар на европейския дух. А с „Вестници и вестникари” и с книгата си за Йосиф Хербст, проф. Филип Панайотов оставя своите завети за нас и за бъдещите поколения журналисти като Рицар на духа на свободното слово.”

Проф. Минка Златева подчерта още: „Нека не забравяме уроците им, че журналистиката изисква от нас отговорност, преданост и посвещение и да си спомняме за светлите им личности и будителското им дело с признание, обич и преклонение.”

Д-р Георги Александръв предложи на аудиторията още един филм, посветен на проф. Филип Панайотов и подготвен пак под ръководството на студента Петър Желев. Филмът започна с думи на самия професор: „Ако журналистите искат да са истински журналисти, те трябва да помнят нещата, които пребъдват вечно. Това са всъщност основните човешки ценности. Това би трябвало да бъде и най-точният ориентир за всеки един от нас.”

И в този филм прозвучаха мнения на бивши студенти иш настоящи преподаватели от ФЖМК. Д-р Георги Александров сподели как проф. Панайотов е представял пред студентите „по човешки” големите имена в нашата журналистика и как е учил „да трошим клишетата” – и по този път преподавател и студент заедно са стигнали до темата на дипломната работа на Александров, посветена на Кръстьо Раковски.

Проф. Любомир Стойков разказа, как наред с много друго, проф. Филип Панайотов е ибл за студентите и „неизчерпем извор за смях и шеги”. „Владееше виртуозно хумора и от него съм възприел максимата, че ролята на хумора, освен да разчупва комуникационните бариери и да носи радост, е също така да допринася за това, сложното да става достъпно, дълбоката наука да бъде по-атрактивна,” изтъкна проф. Стойков.

Деканът на ФЖМК проф. Веселина Вълканова описа проф. Панайотов така: „Един много деликатен човек, който умее да слуша събседника, да го насочва умело и деликатно. Като млад преподавател по журналистика, аз бях член и на факултетния съвет, и на общото събрание , а той присъстваше тихо, респектираше дори само с мълчанието. Често това мълчание беше оглушително. Но не е мълчал, когато е трябвало да се реагира срещу негативни ситуации – намесвал се е винаги със страхотна ирония, сарказъм, и неговите намеси наистина винаги са респектирали.”

Любомир Стойков допълва: „Ние, студентите на проф. Филип Панайотов, го наричахме с обич Фифи, а по-късно аз се обръщах към него с бате Филипе. Той по много ефективен начин координираше теорията с практиката, науката с реалността.”

Д-р Георги Александров припомня във филма, че Факултетът по журналистика през 70-те и 80-те години на ХХ век е бил идеологически според приетите тогава норми, подчертавайки: „Но нашият факултет никога не е бил догматичен. И един от допринеслите за това идеологическият факултет никога да не бъде догматичен, със сигурност е проф. Филип Панайотов”.

Във филма са включени и кадри от отбелязването на 80-годишнината на проф. Филип Панайотов във ФЖМК през 2014 г. В показания откъс той казва с типичното си и неподражаемо чувство за хумор: „Известно е, че хората се делят на журналисти и други. А журналистите се делят на завършили нашия факултет и други. Журналистите в нашия факултет се делят на такива, които могат да пишат, но е могат да четат. Те къде отиват после? Оотиват в печата. Делят се и на такива, които могат да четат, но е могат да пишат. Те отиват в радиото. А тези, които не могат нито да четат, нито да пишат, къде отиват? В телевизията. Все пак има и такива, които знаят и да четат, и да пишат. Те къде отиват? Те не отиват никъде, а остават във фкултета...”

Във филма проф. Веселина Вълканова споделя и свои спомени от атмосферата в кръжока по история на българската журналистика, воден от проф. Филип Панайотов, в който и тя е участвала като студентка: „Събирахме се в кабинета на проф. Панайотов. Няма да забравя тези срещи. Той умееше да представи историята по много вълнуващ начин. Беше блестящ и като изследовател, и като преподавател, и като журналист. Гледаше философски на историята на българската журналистика – чрез нейния анализ. Отговаряше на основния въпрос в историята – защо?”

Д-р Георги Александръв разказва във филма също така, че точно проф. Панайотов го е подтикнал да се заеме с преподаване на книгоиздаване, още когато била създадена тази специалност в средата на 90-те. И когато д-р Александров подготвя своята дисертация по тази специалност, той с обич и благодарност пише на първата ѝ страница посвещение на проф. Панайотов, „който запали у мен интереса към научно-изследователската работа.”

Проф. Любомир Стойков изтъква, че за него проф. Филип Панайотов е „образец на университетски преподавател, който даде пример с това, че не е достатъчно да си информиран в дисциплината, която преподаваш, но също трябва да си широко скроен, много ерудиран, енциклопедист.”

Във филма е включен и спомен на д-р Георги Александров за думите, които му е написал проф. Филип Панайотов в книгата, издадена за неговата 80-годишнина и представена във ФЖМК: „Наредихме се за автографи след края на представянето, подадох моя екземпляр, той го надписа и когато погледнах, видях: На Георги с обич. Какво повече...”

Филмът завърши със самия проф. Филип Панайотов в кадър, който казва: „...И затова са важни тези думи на Климент Охридски, които споменах: Да се знаят нещата, които пребъдват вечно.”

В края на възпоменателната вечер в памет на тримата обичани професори бяха оповестени резултатите от проведения от ФЖМК журналистически конкурс сред студентите за есе на тема „30 реда – 30 книги”, дошла от думите на проф. Дафин Тодоров: „За да напишеш 30 реда, трябва да прочетеш 30 книги”. Есетата е трябвало да бъдат посветени на един от професорите или и на тримата.

Проф. Светозар Кирилов, ръководител на Катедра „Теория и история на журналистиката”, оповести имената на победителите в конкурса, в който са участвали 32 текста. В началото той направи уточненето, че журито е решило вместо предвидените три награди, да присъди пет, преценявйки, че толкова са авторите, представили се най-добре. Но четирима от петимата отличени, не присъстваха на събитието, така че дипломите ще им бъдат връчени по-късно. Това са студентките Яна Иванова, Виктория Танова, Петра Куртева и Габриела Петкова.

Отличието си получи лично само класираният на първо място второкурсник Волен Чилов, озаглавил есето си „Птичи поглед над историята на българската журналистика” и посветил го на проф. Филип Панайотов.

Победителят прочете пред публиката своя текст, в който споделя, как проф. Панайотов го „спасил” чрез книгата си „Вестници и вестникари”, докато студентът се готвел за тежкия изпит при проф. Константинова по история на българската журналистика. Книгата на проф. Панайотов сглобила изобилието от данни и факти от обширната изпитна материя в „подредена мозайка” – и Волен получил отлична оценка. „Без да познавам проф. Панайотов, той ми помогна. Както е помогнал и на стотици български журналисти,” пише студентът. И обобщава: „Историята на нашата журналистика е огледало на историята ни въобще. Журналистиката ни е шарена, епохална, героична, динамична, драматична, комично-трагична и винаги в широките граници „Осанна” и „Разпни го”. Отразява нашата народопсихология.”

Емоционалната вечер в памет на професорите Георги Боршуков, Дафин Тодоров и Филип Панайотов завърши на високо естетско ниво с три виртуозни изпълнения на „още двама български рицари на духа”, както ги представи д-р Георги Александров – големия български цигулар проф. Йосиф Радионов и китариста Асен Кушичанов. На самия финал проф. Радионов се обърна към най-младата част от аудиторията с насърчение да следват най-вече завета на тримата големи професори по журналистика да четат – за да знаят откъде идва тъй важният и за журналистическата професия израз за „борба с вятърни мелници”...