Двуезично издание на творби на Луи Арагон и Никола Вапцаров беше подарък за присъстващите на срещата

Вечерта започна с прекрасното изпълнение на Ивайло Диманов на стихотворението на Никола Вапцаров „Вяра“.

В приветствените си думи председателката на СБЖ Снежана Тодорова изтъкна, че няма нищо по-хубаво от това, на такива паметни вечери, като тази, да звучат прекрасните стихове на Никола Вапцаров. След като подчерта, че СБЖ неизменно отбелязва годишнината от рождението на поета, тя припомни думите на италианския поет Салваторе Куазимодо, лауреат на Нобелова награда за литература, който казва за автора на „Моторни песни“: „Той ни е оставил два завета – самата своя поезия, написана „с думи прости“, от която завинаги са изтръгнати корените на европейската абстрактна поезия и на формализма, и завета, включен в стихотворението „История“, което ще остане да живее в бъдещето. В него е обрисуван и моралният лик на идващите поколения, тяхната съдба, съдбата на елементите, които, както в природата, създават света, създават цивилизация. Гениалният поет затова е безсмъртен, защото всичко, написано от него, предсказва бъдещето. Всичко, което той ни казва в стихотворения като „История“, „Двубой“, „Завод“, „Вяра“, като че ли сега трябва да започне от начало. И без да бъдем питани имаме ли нерви, сили, вяра за целта.“

Снежана Тодорова не пропусна да цитира и българския литературен критик и журналист Петко Тотев, написал за Вапцаров, че „гайките на пресата, която изцежда всичките ни сокове, се затягат от ден на ден, от час на час. Лицата, които затягат гайките, не се оплакват от изчерпване на сили и нерви. Напротив! Непрекъснато демонстрират високо самочувствие и умения да съсредоточат цялата си енергия за изстискване на все повече блага за своя личен интерес. Ония, многото, които са вътре в пресата, много рядко се сещат да отвърнат, че и те имат свой личен интерес, че освен него имат и общи интереси, а също така и свещени права да ги защитават. Днес пътят от пасивността до активността, от овчедушието до борбата, от примирението и отчаянието до заветите на Вапцаров е по-дълъг, по-сложен и по-безлюден, отколкото в предишни десетилетия. И трябва да се бориш неуморно, и трябва да си страшно упорит, за да изтръгнеш от зъбите „на туй настръхнало вбесено псе парченце хляб“.

„Словото на Вапцаров звучи толкова актуално днес – подчерта Снежана Тодорова. – Така ще бъде и през годините. И всичко като че ли е писано за нашия днешен ден.“                 

Ивайло Диманов сподели, че на събитие в къщата-музей на Вапцаров е станало дума за това, че нямаме български автор носител на Нобелова награда за литература. Номинация са имали трима български писатели Иван Вазов, Пенчо Славейков и Елисавета Багряна, като „услужливо“ е пропуснат акад. Антон Дончев, който три пъти е бил предлаган от Марин Кадиев, имащ специална регистрация в Нобеловия комитет и право да предлага творец за отличието. Но според Ивайло Диманов единственият български писател, който е завоювал най-голямата и престижна награда за литература, това е Никола Йонков Вапцаров, който е носител на Международната награда за мир през 1950 година. Поетът е превеждан в 92 страни на 64 езика.

Гости на вечерта бяха Мая Вапцарова и нейният внук. Тя беше посрещната сърдечно от присъстващите на вечерта. Известно е, че Мая Вапцарова неуморно и всеотдайно продължава да изследва живота и творчеството на своя чичо и винаги поднася изненади. Така стана и тази вечер.

„Ще се опитам да ви кажа някои неща, които може би не знаете – каза тя в началото на своето изказване.- Това, което ще чуете, може би не е стигнало до от вас. Познавам рода си до 1703 година. Представете си, Неофит Рилски, Марко Теодоров Везьов, който е написал един от първите буквари… В нашата фамилия ние сме роднини и със Смирненски. Но Вапцаров наистина е надграждал, и тази връзка не е случайна. Тя е връзка, която, като че ли, идва с времето, от Космоса. Вероятно затова поезията на Вапцаров е космическа. Може би това е, което днес дразни хората, защото тази космическа поезия ще „търси в простора далечна планета“. И съм сигурна, че ще я открие. За Вапцаров малко се знае, че освен, че е бил морски човек, е работил и на летището във Враждебна."

Мая Вапцарова разказа интересен случай, свързан с Вапцаров и със световноизвестната Карла Браун, която пътува със самолет от Лондон и разнася кореспонденцията по посолствата в други страни. Ето разказа: „При един неин полет самолетът й пада в Етрополе. Тогава дават на Вапцаров да поправи самолета, което той прави. Шефът на бригадата бай Георги му казва, че е длъжен да го облети, защото той го е ремонтирал. Тогава Вапцаров за втори път полита във въздуха и това става негово любимо занимание. Тази случка я намерих в дневника на един от пилотите – Русев, който беше публикуван през 1990 година. Карла Браун, която обикаля земното кълбо, по-късно се разбива в някакви индийски планини. Това е много интересен епизод от живота на Вапцаров. Аз имам цялата кореспонденция на Вапцаров с нея, която е невероятна. Те си говорят за войната, която идва. Браун за първи път цитира пред него великата фраза на Форд, която той изрича по време на големите стачки в заводите му пред 50 хиляди души. Пита ги какво искат, че стачкуват: „Искате да ви плащам в златен български лев ли?“. А това е 1934 година. Представяте ли си каква е била България в това време!“

Мая Вапцарова сподели, че нейното любимо стихотворение е „Ще бъда стар, ще бъда много стар,/ ако остана след погромите, разбира се,/ като окъсан рибен буквар/ модел хиляда осемстотин и четирийсе./" 1840 е, защото дядото на баба Елена Вапцарова заедно с Вук Караджич пишат тогава този буквар по поръчка на Екатерина ІІ. По това време този дядо е съветник на императрицата. Този буквар се намира в Народната библиотека в София.

Според нея това, което показва растежа на Вапцаров като поет, е стихотворението „История“, както и „Песен за човека“. За първи път на вечерта в Клуб "Журналист" Мая Вапцарова сподели с присъстващите една тайна, свързана с тези творби. „Никола Вапцаров се е интересувал и от археология и зимно време е ходил на разкопки около Плиска – разказва Мая Вапцарова. – Тогава той разбира, че библиотеката на Симеон се оказва скрита някъде близо до стените на Плиска. Оказва се, че това е единствената в света библиотека, останала след Александрийската, Мексиканската, защото всички големи библиотеки изгарят през ХV век. Много скоро археолози ми казаха, че стихотворението на Вапцаров „Песен за човека“ е писано точно по тази история, но той леко е променил нещата. Но това не е единственото стихотворение, свързано с тази археологическа находка. Аз имам и картите на Плиска, а това интересува и днешните археолози.“

Вапцаров също много се е интересувал от историята на Варна и околностите й.

След увлекателния разказ на Мая Вапцарова тя прочете и свое стихотворение, посветено на Никола Вапцаров.

Да уважат паметта на поета бяха дошли и певците от „Светоглас“, чиито изпълнения допринесоха за прекрасното настроение на вечерта. Завладяващото многогласово пеене развълнува всички. Също така и песента по стихотворението на Никола Вапцаров „Пролет моя“ и музика на Йосиф Цанков, предизвика бурните аплодисменти на присъстващите.

Съвременни поети прочетоха свои стихове, посветени на Вапцаров, както и негови. А известният палестински писател и преводач Хайри Хамдан рецитира стихове на Никола Вапцаров в превод на арабски език.

Всички си тръгнаха от вечерта с подарък – двуезично издание (на български и френски езици), събрало произведенията на две големи световни личности – Луи Арагон и Никола Вапцаров.  

На такива срещи, предвид трагичната съдба на поета, винаги си задаваме въпроса трябва ли да скърбим. Но това не е ли обида за такъв космически дух, какъвто е Никола Вапцаров!

С куршуми не се заличава нито талантът, нито паметта, нито вярата в безсмъртието на поета, видял едрите звезди над Фамагуста и спорил „със дама на тема/ животът във новото време".

Не! Напротив!

Той завинаги остава в нас, за да бъде най-вярната ни опора в "живота, със който под вежди се гледаме строго". Да, той понякога ще идва в съня ни, вероятно ще остане разочарован или зарадван от срещата, но пак тихо ще си отиде, за да остави неувяхващия спомен за себе си.

Да, „разстрел, и след разстрела - червей/ това е толкоз просто и логично,/ но винаги ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото се обичахме".

Тази обич я носим и ние в сърцата си към великия поет Никола Вапцаров!