На 19 юли от 17.30 ч. в Клуб "Журналист" на СБЖ ще бъде представено второто издание на книгата на големия журналист Горан Готев (1934-2014) "Живях при диктаторите на ХХ век". Събитието се организира от неговия син – също известния журналист Георги Готев, по повод 90-годишнината от рождението на Горан Готев и 10-годишнината от кончината му.

Сегашните читатели може би само са чували за откриването на Асуанския язовир или за колосалните промени преди и след падането на Берлинската стена, но Горан Готев е бил съвременник и е описал всичко най-интересно в книгата си, пише по повод предстоящото ѝ предствяне "24 часа".

От Египет или Обединената арабска република на Гамал Абдел Насър, Алжирската народна и демократична република на Бен Бела и Хуари Бумедиен, Социалистическа република Румъния на Николае Чаушеску, Югославия на Йосип Броз Тито и Слободан Милошевич, Китай на Мао Цзедун и Дън Сяопин, СССР и Русия на Горбачов и Елцин, КНДР на Ким Ир Сен – споменът от всяка среща е запечатана на почти 500 страници.

Приживе, авторът споделя: „Оказа се, че да живееш в света на диктатори е също голямо професионално предизвикателство. Да виждаш как ден след ден един никому неизвестен, преди да поеме кормилото на властта, офицер се превръща в идол, икона и знаме на всички арабски народи, какъвто бе Насър, или в "най-велик син на румънския народ", както бе наричан Чаушеску. Или да бъдеш свидетел и на възхода, и на разрухата на водещата световното движение на необвързаните държави Югославия, която при Тито достигна своя международен апогей, а при Милошевич се превърна в сцена на най-кървавите след Втората световна война разпри и стълкновения на европейския континент. Или СССР на неговия пръв и последен президент Михаил Горбачов и "възкръсналата" Русия на Елцин и приемника му Путин. Да си възпитаван от дете, че това е най-великата държава в света, а да общуваш с нейни професори и академици, които едва преживяват в условията на новия руски капитализъм".

Книгата предизвиква читателския интерес не само поради вещината, с която е написана, но и защото на известните, отдавна отминали събития и на хората, техни двигатели и вдъхновители, авторът дава живот. При внимателното и настойчиво вглеждане в историческите фигури на близкото ни минало, възниква въпросът: Що за човек е диктаторът?

Синът на Горан Готев – Георги Готев даде и подробно интервю на "24 часа" по повод предстоящото представяне на второто издание на книгата на баща си "Живях при диктаторите на ХХ век". Предлагаме текста на интервюто:

- Г-н Готев, предстои 90-годишнина от рождението на вашия баща Горан Готев, както и се навършиха 10 години от неговата кончина. Какво ви предизвика да преиздадете неговите мемоари „Живях при диктаторите на ХХ век" (с логото на Книгоиздателска къща „Труд")?

- Книгата на баща ми, първото издание на която излезе през 2008 г., бе напълно изчерпанa, а търсене имаше, защото книгата е много интересна и увлекателна. Той е имал необикновен живот, срещал се е със забележителни личности в цял свят, при което са се родили доста любопитни анекдоти и той ги разказва, сякаш споделя с приятели. Той беше светла личност, с необикновени светли очи и гръмогласен, заразителен смях. Всички го обичаха. Неговият приятел от младежките години, писателят Борислав Бойчев, твърди, че като чете книгата, продължава да чува неговия смях. Поисках книгата да продължи да радва читатели, и съм благодарен на Книгоиздателска къща „Труд" за отличното второ издание.

- В срещите си със световните лидери, които в комунистическия свят са си точно диктатори, Горан Готев като че ли не ги осъжда, а се опитва да нарисува чрез думите им точен портрет. Смятате ли, че и днес ние можем да имаме подобен подход към съвременните лидери – рожба на политическите обстоятелства ли са, или самите те ги създават?

- Баща ми и майка ми бяха журналисти, журналисти станахме и аз и сестра ми, и докато родителите ни бяха живи, често обсъждахме нашата професия. Честният начин да си вършим работата е да разказваме това, което сме видели и научили, без да го украсяваме или да го очерняме.

Веднъж преди години с баща ми пътувахме заедно като журналисти в Румъния и се срещнахме с много интересни хора. Казахме си – докато туристът посещава забележителности, музеи, журналистът има уникалната възможност да се срещне с най-важните, най-интересните хора в държавата, която посещава. Те разбира се, се надяват да направят добро впечатление, но опитното журналистическо око улавя и това, което се опитват да скрият.

В наши дни пиарите крият лидерите от журналистите, ограничават възможността за нормален човешки контакт до максимум. В това отношение баща ми живя във време, когато нещата бяха по-истински, за което му благородно му завиждам.

- Кой от световните лидери диктатори е бил, според баща ви, особено отвратителен?

- Споменах за Румъния. Чаушеску беше особено отвратителен диктатор. Ние често сме го сравнявали с Живков, и разбира се, разликата беше от земята до небето. В Румъния сме виждали как населението няма какво да яде, защото Чаушеску беше решил да върне външния дълг до стотинка. От криминални аборти починаха хиляди жени, защото беше забранил противозачатъчните, в опит да увеличи населението. В жилищните блокове през зимата температурата не надминаваше 14 градуса, защото учени били казали на Чаушеску, че така е по-здравословно.

Баща ми работи най-дълго в двете страни с най-отвратителните диктатори – Чаушеску в Румъния, цели седем години, а след това още толкова в Югославия, по времето на Тито и на Милошевич. Толкова много са техните жертви, че е чак невероятно, че се е случило през ХХ век.

- Вие самият сте част от журналистическия живот в България. Какви разлики и прилики виждате от времената на баща ви? Времена без интернет, без бързи мрежи, без светкавична мобилност. Накъде се е запътила журналистиката днес?

- Баща ми сънуваше един кошмар, който често се повтаряше. А той е, че се намира на изключително важно място и е свидетел на събитие от световно значение, но няма техническа възможност да предаде информацията. Това му се е случвало много пъти, той разказва за това в книгата. Когато той е бил млад, телефонните връзки бяха много трудни, самите телефони, стационарни, разбира се, не се намираха навсякъде.

Сега да предадеш информация, снимки, видео, на живо, това го прави всеки, не е нужно да си журналист, всеки може да си спечели последователи в социалните мрежи. Това, разбира се, е изпитание за журналистите. Но в повечето случаи на професионалните журналисти можем да се доверим, докато един господ знае каква е мотивацията на разни блогъри и инфлуенсъри.

Аз имам нужда от информация и се доверявам на ограничен брой сериозни медии онлайн, не си губя времето с информация от Фейсбук. Качествената журналистика има цена, затова на Запад масово се въвежда платеният модел. Безпокоя се, че у нас, където никой няма желание да плаща, за да чете новини, хората ще бъдат заливани с реклами и съмнителна информация. За да се излезе от това положение, рано или късно на журналистиката ще се погледне като на доставка на услуги за обществото, също като медицинската помощ например. И тогава ще има публично финансиране на медиите. На сериозните медии.

- Баща ви е бил най-дълго пребивавалият кореспондент на БТА в чужбина, посетил е над 60 държави, срещал се е с лидери от цял свят. С какво бихте желали обаче да бъде запомнен най-много?

- Днес да пребиваваш в чужбина не е проблем, но наистина, по онова време това беше рядкост и до голяма степен късмет, защото винаги някой може да ти напакости. Баща ми беше много свободомислещ, той с работата си пренасяше най-доброто, което е видял и научил в чужбина, в родината си, и умееше да оцени многото достойнства на България в сравнение със страни, на пръв поглед по-богати, но където хората живеят в страх да загубят работата си, или да не могат да получат лечение, ако им се наложи.

Той беше ляв човек, но ненавиждаше сталинизма и дървените глави, които безчинстваха по сталински десетки години след смъртта на диктатора. Баща ми беше свободен човек. От чужбина донесе стотици книги, които като младеж жадно прочетох. Чел съм „Архипелаг Гулаг" веднага щом излезе във Франция, четях секретната сводка на БТА, която съдържаше материали, считани за неподходящи за българската публика, той я носеше вкъщи за мен.

На панелния блок на улица "Буная", където живя през последните три десетилетия от живота си, паметна плоча напомня, че тук живя журналистът Горан Готев. Но той ще бъде запомнен с книгите си. Една от тях, за разпадането на Югославия, остана ненаписана. Във вид на ръкопис, тя е на работната ни маса. Може би със сестра ми ще успеем да я довършим.