За пореден път наложилата се вече, като една от водещите български поетеси, журналистка Маргарита Мартинова спечели високо отличие за поезия. Тя получи награда за участието си във второто издание на Националния конкурс за поезия „Ивайло Балабанов“, организиран от община Ивайловград съвместно с Народно читалище „Пробуда 1914“ в чест на родения в с. Хухла български поет и писател Ивайло Балабанов.

Маргарита Мартинова взе втора награда в поетичния конкурс със своя цикъл от стихотворения на социална тема.

В днешното напрегнато всекидневие, в което всички сме свидетели на кръвопролитни войни в Украйна и Газа, някой ще рече, че не е време за поезия. Но няма да е прав, защото поетичното слово добива особена сила, когато се противопоставя на братоубийството и изтреблението в ХХІ век... А и нали поезията се ражда от живота и от преживяното!

Стиховете на Маргарита Мартинова вълнуват всекиго, докоснал се до тях. Човек не може да е безразличен, защото авторката, избягвайки всички клишета, ни поднася разтърсващите си размисли за запустялото българско село, тежката самота на изоставените в него къщи и незабравата за отишлите си от този свят близки. С красотата на българското слово тя споделя своите размисли за онова, което остава след нас – една пустота и тишина, пълни с много тъга и спомени.

А колкото до това, че нейната поезия е оценена на един такъв престижен национален форум, Маргарита Мартинова споделя: „Получих наградата си от второто издание на Националния конкурс за поезия „Ивайло Балабанов“, но дадох от себе си, от душата си, от емоциите, от жалостта и упованието – три стихотворения, които ще се възсъединят с духовната светлина, обгръщаща този непознат за мнозина, но все повече говорещ за себе си, малък, красив градец - Ивайловград!“

Докато стигне до това свое признание за литературния форум, тя разказва и за изминатия път „ до Ивайловград и назад“, като нейният разказ магически разкрива един красив кът от нашата страна, малко познат за мнозина. Журналистката в нея е надделяла, но същевременно не е пренебрегнала и поетичното, за да разкрие защо е предпочела да пресече цяла България, за да се докосне до незабравимите красоти, с които не само природата, но и местните хора даряват своите гости.

Макар да „можеше, по-иначе можеше" – да си седя и наградата от конкурса за поезия „Ивайло Балабанов“ да пристигне по Еконт“, казва Маргарита. Но все пак: „Друга е сладостта, която не се дава често в живота ни. Друго е да пътуваш с автобуси и бусчета по асфалт и по черни пътища, да минаваш през малки селца между хълмовете – да пресичаш зеленото, несекващо покривало от полянки, дръвчета и храсти, между което постепенно секва животът в обезлюдели къщи. Да се огледаш в бистрите води на чашата на язовира и да пристигнеш надвечер в градчето с население около три хиляди души, част от които още по пътя сладкодумно са ти разказвали кое ще е истина, и кое – не, там където отиваш..."

Журналистката и поетесата продължава: "Друго е да погледнеш през прозореца на съвсем приличния, дори луксозен хотел и да видиш в двора му син басейн, а насреща ти - заоблени хълмове с накацали малки, чисти, спретнати къщи.

Друго е вечерта да седнеш на първия ред на представлението на пиесата „ДИШАЙ“ в един красиво изграден и обзаведен, препълнен, театрален салон на читалище „Пробуда 1914“. И с нарастваща емоция да гледаш младата режисьорка зад пулта на светлините и озвучаването и съвсем професионално играещите момичета на сцената. И да се чудиш - как тези красиви пеперуди са накацали по хълма на градчето и чия е онази умела ръка, която ги е накарала да отдадат всичко от себе си, за да накарат публиката да не шукне, да не гъкне, да не отвърне встрани глава, а после дълго и задъхано да ръкопляска. (Постановка на НЧ ''Пробуда 1914'' Ивайловград, режисьор - талантливата актриса Иванка Шекерова.)

Друго си е в тържествената зала да ти връчат наградата и после на дългата маса, пълна с поети, журналисти, французи от побратимения френски град – да вдигат тост за наградените. И „нито един поет да не се напие“ (както отбеляза най-трезвият наблюдател).

Друго си е отблизо да разбереш, защо точно този малък град прави всичко, за да пренесе славата на родилия се в близкото село Хухла и простил се със живота си пак там голям наш поет Ивайло Балабанов. Да почувстваш, как всяка негова дума, която е посветена на хората от неговия край, е запечатана в паметта им.“

Такава си е тя – Маргарита Мартинова! Може да омагьоса всекиго със своите думи, подредени в душевно докосващ те репортаж или в мерената реч на разтърсващата й поезия.

Честитим отличието на Маргарита Мартинова и ѝ пожелаваме още много награди! Да ни радва дълго и вдъхновено с прекрасната си поезия!

Представяме ви стихотворенията, донесли на Маргарита Мартинова втора награда в Националния конкурс за поезия „Ивайло Балабанов“.

 

СИМФОНИЯ ЗА МАЛКОТО СЕЛЦЕ…

 

Селцето малко – Ад не му е нужен!

С угарките, под ноктите забити

на камъните в срутените къщи,

тук Адът е

стопанин на съдбите.

Вършее вятър с калните налъми

по мътните води на шадравана,

събирали комарите на тумби,

край кожата съдрана

на мегдана.

Не ражда никой, никой не умира.

Без болница, без гробище осъмва.

Синът единствен в петък се прибира,

отнася всичко,

дето ще му хрумне.

Живот излишен. Няма мило-драго.

„С крака на изток, със глава на запад“,

изпружили като войници тяло,

под строй отиват старците

"Оттатък".

Сред борове, строени във шпалири,

на времето под хладната ирония,

на стълб качено, радиото свири,

навярно марш. А може би

симфония…

 

Възпяваща смъртта предизвестена,

огризала до жив кокъл селата.

Тъй лавата върху Помпей, стопена,

опазва паметта му

на Земята.

 

***

 

ПЪЛНОЛУНИЕ БЕЗ ВТОРИ ДУБЪЛ…

 

Днес луната остави

две горчиви цигари

да догарят на халос край безлюдния път.

Някой блъсна вратата. Изпищя тишината.

Черна сянка преглътна

и изкашля димът.

 

В потрошената къща

призрак тъмен се връща

сред тъгата, помляла върху пода стъкла.

Влиза острият вятър през разбитите брави

и събаря цветята,

просто тъй, на игра.

 

Залюлява ключа, на вратата забравен,

и надвиква плача с цели осем октави.

На инат да направи – чупи, хвърля навън.

Както само се случва във най-лошия сън.

 

Ако сбъркаш – животът

втори дубъл не дава.

По спирала се движим, няма път за назад.

Може само луната своя кръг да повтаря,

по-красива и цяла

подир всеки обрат.

 

Няма как до безкрайност

да грешиш – да прощават.

За пакет със цигари да зачезваш със дни.

Или даже с години. Щракнал е катинарът:

Лунен диск над главата

като меч ще виси.

 

Нито ключ от вратите за теб ще остави.

Нито плик със писмо (зло дано те забрави).

Само нощем ще чуват, как във сивия мрак,

край самата ограда, вие вълк единак…

 

***

 

СЛЕД ЖИВОТА…

In Memoriam

 

Отиват си най-хубавите хора.

Внезапно. Както в яростно море,

обречени, потъват бойни кораби

към дъното, разцепени на две.

 

Не пусна Бог спасителните салове.

Ръка не пожела да подаде.

Лукаво Воланд, с подкупи и балове,

душите

на поетите краде.

 

Отиват си измъчени, оставили

тъгата паравани да скове.

На думите, в наметнатите шалове,

над гроба им

прикриваме лице.

 

Товарът с неудобните им истини

остана непотърсен и до днес.

Жарта, с която са били обични,

угасва след

наздравици на екс.

 

Отнасят ненаписаните стихове,

заседналия в гърлото им гняв.

На глас ги хвалим, а наум отричаме.

Засмукани

от собствения страх,

 

треперим да не ни напуснат музите,

трохичките, останали от тях.

 

Преселници от кораба с илюзии,

участници във неговия крах…