Предлагаме публикация на Георги Караманев от неговата онлайн платформа "Дигитални истории". Тя е посветена на 88-годишния Петър Шойлев, получил наскоро докторска диплома по журналистика.

80-годишен, днешният ни герой отива да прави компания на позната, която ще се записва да следва журналистика. Спонтанно и той решава да се върне на студентската банка. Това се превръща в приключение, продължило 8 години, пълно със знания и упорито учене. Преди няколко месеца, вече навършил 88, Петър Шойлев получи дипломата си като доктор по журналистика!

Така Георги Караманев започва разказа си от серията "Дигитални истории", който посвещава на д-р Шойлев.

Срещаме се, за да си поговорим за ученето и любовта към науката, за журналистиката и бъдещето на начина, по който се снабдяваме с информация. За това как третата възраст може да не е печално, тъжно, самотно занимание, а заслужената есен на житейския път. Как и у нас да имаме повече щастливи, усмихнати и наслаждаващи се на дните си възрастни хора. А какви ли са бъдещите планове на д-р Шойлев?

Все повтаряме, че днес човек трябва да учи през целия си живот… Но как е възможно някой да е толкова мотивиран, да има силите да следва в изцяло нова област на тази възраст, при това да завърши с пълно отличие докторат? Ето как!

Вечният студент

Музика, машинно инженерство, икономика, реклама… и накрая журналистика. През колко професионални области е минал само Петър Шойлев. А уж е от поколението, което беше свикнало с идеята, че може цял живот да не смени работното си място.

Да, музиката така и не се превръща в негова професионална съдба, макар като млад да обича да свири на пиано. Дълго време се подготвя да кандидатства в Консерваторията, докато в последния момент решава рязко да смени посоката. Отива в днешния Технически университет, за да следва машинно инженерство, а след първата година се прехвърля към електроинженерството.

Първата му работа по разпределение е в Завод за електромотори. Скоро след това, на партийно събрание чува лозунга, че всеки инженер трябва да стане икономист. „И защо не? Реших, че щом така искат, защо пък да не стана?“

Продължава да работи, но се записва и да учи задочно, така след 4 години и половина вече има и диплома по икономика на промишлеността. Продължава с едногодишно обучение по външна търговия, преди да спре с ученето в системата на висшето образование… но само за 40-ина години.

Един мъж на 88

Професионалният му път лъкатуши в различни посоки. В завода Петър постепенно се издига от технолог през началник на цех, та до началник на всичките 12 цеха. Той обаче не обича да стои на едно място, дори в онези доста по-консервативни от тази гледна точка времена и скоро се озовава в ГДР, изпратен е на специализация по електроапаратура в Берлин.

След като се връща, 4 години е начело на дирекцията по реклама и маркетинг на „Балканкар“ – по това време фирмата, втора в света по производството на мотокари. „Ние, българите, бяхме на много високо ниво в това, с което се занимавахме. Мисля, че и сега можем да бъдем, стига да имаме желание“, усмихва се д-р Шойлев.

Две години работи в Москва, където помага за създаването на български Технически център. Кариерата си завършва обратно в София като един от директорите в новото държавно дружество „Булгарлизинг“. Именно там го заварва 1997-а, когато навършва годините за пенсия и е време за почивка.

През целия си живот Петър обича да обикаля по света, да среща нови хора. Пътува доста и вече като млад пенсионер. Уви, през 2009 г. съпругата му си отива от този свят, а малко след това д-р Шойлев се премества в Лондон, при сина си, който от студент живее в Англия.

Докторе, кажи!

Но защо тогава… решава да учи в Софийския университет? Наистина съвсем случайно. При едно от пътуванията си до София бъдещият доктор по журналистика се среща с позната, която отива да се запише там. „Ще дойдеш ли с мен да видиш какво представлява?“ Пристигат заедно и Петър най-спонтанно пита какво е нужно, за да се запише и той. Оказва се, че за магистратура е достатъчно да има една вече завършена такава в друга специалност с поне много добър успех, а той има няколко.

Полу на шега започва да посещава лекциите и упражненията, но му става все по-интересно. Доволен е и от преподавателите, които среща. „Тези професори ми направиха впечатление, че са на много високо ниво, а аз мога да го различа, виждал съм много преподаватели. Всеки от тях беше доста задълбочен в своята област и с опит в това, което преподава“.

Магистърската степен идва с лекота (и само шестици), след завършването научната му ръководителка проф. Здравка Константинова го кани да продължи с докторантура. И през следващите 4 години успешно си взема всички изпити, за да завърши с докторски труд за съвременната политическа карикатура в западните периодични издания.

Дали д-р Шойлев ще продължи да учи, или пък ще започне кариера в журналистиката?

Все още няма точен план, но едно е сигурно. Не е за него да седи и да не прави нищо… „Точно обмислям как да продължа нататък, накъде да отида. Обикновено хората почват да пишат мемоари в този етап на живота си. Аз мисля, че трябва да върша нещо, което да е полезно не само за мен, а и за обществото. Обмислям все още, не мога да потвърдя какво ще е то“, споделя веруюто си днешният ни герой.

По доктори

Напоследък толкова се говори за ученето през целия живот, за това как никога не е късно човек да усвои ново умение, да навлезе в нова област. Истории като тази на д-р Шойлев показват колко е разумна тази идея – как подобна активност може да дава смисъл, да крепи духа на човека във всяка възраст. Ето защо си струва да чуем съветите му.

„Някои хора остават разочаровани от ученето. Според мен в повечето случаи човек учи не за да помни това, което вижда, а за да знае къде и как да го търси. Ако нещо се преподава като сух материал, ако само трябва да се изпълнят съответните задължителни точки по даден предмет, то няма как да не е скучно. Но човек трябва сам да си направи интересно това, което изучава“.

А най-важно според него е всеки да работи това, което му е интересно. „Може да си захванал нещо, но ако виждаш, че не е за теб, остави го. Това не значи, че не си довършваш работата, не се предаваш, а се пренастройваш.“

На висшето са всички възрасти покорни

Стигаме до една много важна за мен тема, по която ми е интересно да чуя мнението на човек, с две степени по-високо образование в същата сфера от мен. Как ще изглежда бъдещето на начина, по който се снабдяваме с информация? Може ли журналистиката отново да стане уважавана, перспективна професия?

„Мисля, че може, но е трудно. Защото или трябва да следваш линията на тази медия, която те е наела като журналист. Или трябва да си смел, сам да решаваш какво ще кажеш и да го изпълниш. За съжаление, медийното пространство се изпълни с непрекъснати лъжи. И при това положение журналистът няма възможност да се изрази като самостоятелна фигура. Вие правилно сте се насочили към това, което правите, защото журналистиката не значи непременно, че чрез нея ще изкараш пари. Можеш да преустроиш журналистическа си дейност в дадена насока.

Това е трудна професия и наистина е голямо предизвикателство да я упражняваш честно и почтено. Журналистиката трябва да се развива и не знам дали медиите ще останат такива, каквито са, или ще се превърнат в нови дигитални форми като вашата. Може би ще се усъвършенстват средствата за упражняване на тази професия.“

Учи, мама, да не работиш

А как можем да превърнем знанието, ученето в приоритет, в ценност? Докато 40% от българите казват, че миналата година не са прочели и една книга. „Не може да стане насила“ – отсича Петър. „Едно време се казваше: „Учи, за да не работиш“. Сега това не важи, сега, ако искаш да работиш, трябва да учиш. Чрез изискванието на работното място младите хора трябва да знаят, че трябва да имат някаква научна подготовка.

И това ще стане, ако работата, която им се предлага, се заплаща или стимулира така, че по-доброто образование да се цени. Когато работните задачи се обвържат с науката, с обучението, може да се получи хармония. Иначе, и да му викаш: „Учи!“, той си мисли – аз и без да уча, има много примери на хора, които стават милиардери.“

И все пак, най-важно според него остава умението човек да намери това, което го увлича, което му е интересно и приятно. Ако не опиташ никога да рисуваш, няма как да разбереш дали можеш, дали ти носи удоволствие. На мен ми остава само да се съглася, след като на 33 написах първия си ред компютърен код, пълен с предубеждения, а година по-късно започнах работа като програмист.

Младост 3

По време на следването Петър се разбира чудесно с младите си състуденти, обменят материали, обсъждат актуални теми, говорят си на малки имена. Докторът не крие, че харесва идващото поколение и има големи надежди за него.

Нещото, което най-силно ме впечатлява в историята на д-р Шойлев, е това колко е далеч от стереотипа, а той определено има основание. Сигурен съм, виждате и вие около себе си тъжни, унили възрастни хора… Дали не може това да се промени?

„Българите са интересни по характер – те не обичат много някой друг да знае какво правят и това ги кара да се дистанцират. От друга страна, след определена възраст, да си говорят, да пътуват, да учат, да започват нови неща, хората трябва да се събират. Например, в Холандия възрастните се събират всеки четвъртък да танцуват, да хапнат, да се повеселват. В България няма места, където да отидеш и да видиш други хора. Останали са само тук-там пенсионерски клубове… но това е по-скоро място, където ще отидеш, за да гледаш другия как се е намръщил и ти си намръщен… Идеята е обратното“.

Училището на живота

Преди да се разделим, няма как да не попитам д-р Шойлев и за толкова шумната напоследък тема за изкуствения интелект. „Мисля, че той ще влезе в приложение. Аз лично не го ползвам, но на много хора им помага да се ориентират бързо, да получат веднага информация за някои неща. По отношение на информацията го харесвам. Но по отношение на това той да ми каже аз какво да правя – не!“.

И тук съм напълно съгласен. Защото човек, който има толкова сили и желание да продължава със следващите интересни начинания, при това така, че да е полезен и за другите, няма нужда от електронни съветници. Само от здраве, за да продължава напред, желая му го от сърце!