Съвсем наскоро приключи третото издание на Международния литературен конкурс „Анна Ахматова“, чийто организатор е Съюзът на рускоезичните писатели и журналисти в България. Конкурсът премина под мотото „Аз съм вашият глас“. В това толкова непоетично и изпълнено с напрежение време този литературен празник бе свежа глътка въздух.

За пореден път нашата колежка и вече утвърдила се като една от водещите съвременни български поетеси Маргарита Мартинова бе отличена с награда. В раздела „Поезия“ тя грабна втора награда с цикъла стихотворения „Не нам, а имени твоему!“ – На Анна Ахматова“, посветени на великата княгиня на руската поезия, както вече мнозина я наричат.

Гран при беше присъдена на Евгений Прудченко от Казахстан, а първата награда бе отредена за поетесата от Израел Виктория Левина, след която се нареждат Маргарита Мартинова и Николай Ерьомин, Русия. Третото място в раздела бе за Татяна Йотова от България.

Въпреки, че животът и нелеката съдба на великата поетеса да са й поднесли немалко душевни страдания, тя е успяла да се съхрани почти 77 години, които е отдала на поезията и родината. А най-ценната и скъпа награда за нея е била любовта и признанието на всички, които ценят словото.    

Световно признатата руска поетеса, любима на не едно поколение, ще остане такава и години след нас, защото едва ли ще се намери писател, поет, есеист или пък журналист, който да не открие в творчеството на Анна Ахматова  своето отражение, своята тема.

Това е направила и Маргарита Мартинова. В стиховете й се открива признанието към Ахматова. На нея тя е посветила своя поетичен цикъл, който е назовала с библейския израз „Не нам, а имени твоему!“

Но по-добре е да прочетете какво тя сподели за сайта на СБЖ по повод разтърсващите стихове, които е посветила на Ахматова. Стихове лишени от прозаични клишета, звучащи изповедно и преоткриващи Баховското звучене на българския език. Те наистина звучат като творение на великия композитор Йохан Себастиан Бах.

„Не бих нарекла участието си в този конкурс ламтеж за награда. Почувствах го като възможност повече хора да чуят част от думите, които съм си казвала на ум, докато съм чела стиховете на Анна Ахматова. Предизвикваше ме нейният финес и нейната брутална сила на творец, драмата на съдбата й, която надничаше зад всеки стих. Тя събира във фокус раздвоението на поколения творци и интелектуалци. Исках да излея в стих това, което тя събужда в мен. И може би, лекичко, повдигната на пръсти, успях да се докосна до нея. Поне така казват стотиците читатели, които са оставили отзиви под стиховете ми за Анна Ахматова в Интернет. Тя е толкова силна като въздейственост, че ако успееш да се потопиш в дълбините, до които стига талантът й, това се превръща в награда за самия теб. И ако някога в Русия е имало имперски орден „Света Анна“, то би трябвало да се учреди наново орден „Анна“, с който да се награждават поетите от цял свят. Защото творчеството на Анна Ахматова е било и си остава световен еталон за поезия.“ 

На Маргарита Мартинова да е честита поредната литературна награда, която не е само белег за нейния поетичен дар, а и признание, че в това толкова объркано време е нужна поезия, която да ни даде сили да превъзмогнем трудностите. 

Представяме ви цикъла стихове донесли на Маргарита Мартинова награда в Международниs литературен конкурс на името на великата Анна Ахматова:

 

Цикъл стихове

„НЕ НАМ, А ИМЕНИ ТВОЕМУ!“ – НА АННА АХМАТОВА“

                                                 

ПОДНЕБЕСНИ ЕТЮДИ

И нека забравя

очите неверни.

И нека тъгата след тях да обикна.

Градушка да бие в стъклата вечерни,

сама и дъждовна

в небето да скитам.

 

Не питайте дали съм

счупена-цяла.

Не казвайте – тя беше жива-умряла.

Когато се върне душата от Горе,

единствена, може би,

ще отговори.

 

Но стълбище няма

и няма просека

в живота обратно да слезе човека.

Да пише отново, да си доживее

тъй както го иска,

тъй както умее.

 

Земята далечна

е приказка бяла,

красива и крехка в небесната зала.

Там някъде в нея, незримо, полека,

остава след стъпките

извор. Пътека.

 

Остава невинният

смях на детето.

Прекрасният стих, който движи сърцето.

Безсребрена обич, дарила надежда,

със спомен, пред който

главата се свежда.

.

И нека вали!

Не търсете следите!

Божествена тайна насочва съдбите.

Дъждът ще отмие в небесното сито,

доброто, тъй дълго,

останало скрито…

РЕИНКАРНАЦИЯ

Тази сутрин небето е пълно със пръст,

а реките – с отровни частици небе.

Заприлича отгоре водата на кръст,

върху който Исус втори път ще умре.

 

Под завивките тънки трепери деня,

избледнява в изстинала чаша кафе.

Във утайката черна от извечна вина,

е заровен тотемът, който сам се чете.

 

Лошо гледа градът, не обръщай глава,

свети с вълчи очи между храсти и лед.

Във немития мрак ще те дебне съдба,

във костюма на нищо не значещ човек.

 

Ей вратата му. Качваш стъпалата без дъх.

Него вече го няма. Ти си там, на върха.

По теб лепне потта и небесната пръст

От реброто ти Бог ще извае мъжа…

 

ГЛАСЪТ Е ТВОЯ СВОБОДА

Защото сложихме в гърлата тапа

да не крещим във тъмнината.

Защото думите увисват непонятни,

откъснати

от свойта същина.

Така висят рогата на елена,

във хижи на „киборги“,

унизени.

Мишена ярка на гърба на мрака,

създадена - да бъде повалена

със своята кармична красота.

***

Когато мислиш, че ловците тропат

в прозореца, а не дъжда…

Когато почнеш да трепериш в мрака

при мисълта

за шлиферите им зелени.

Но нямаш нищо под ръка.

Ни брадва, нито нож, нито кама.

Нито рогата на елена.

Високо викай – да ги стреснеш.

Жена в беда!

Викът е твоето спасение.

Гласът е твоя свобода.