Вълнуващо представяне на книгата на живеещия у нас над 40 години чилиец, доктор по философия и преподавател Андрес Сааведра Бараона, озаглавена „С образа на онези деца, които бяхме“, се състоя наскоро в Институт „Сервантес“ в София.

Авторът, написал първата версия на книгата си още през далечната 2002 г., когато тя излезе у нас на испански, сега представи допълнения ѝ и обновен вариант, вече на български, в превод на испанистката Рая Райчева.

На 30 януари т. г. (вечерта на премиерата) залата на софийския Институт „Сервантес“ бе изпълнена с приятели, студенти и ученици на Андрес, с испанисти и журналисти, а настоящият директор на испанската културна институция Хуан Карлос Видал бе скромно „потънал“ сред публиката – но не по-малко от всички събрали се, развълнуван от събитието.

Андрес Сааведра е от онези чилийци които са принудени (мнозина от тях съвсем млади) да напуснат родината си след кървавия преврат на военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет преди над половин век.

Превратът е извършен на 11 септември 1973 г. срещу първото в света мирно дошло на власт и демократично управлявало правителство на социалисти и комунисти. Оглавявано от президента социалист и педиатър д-р Салвадор Алиенде и избрано напълно демократично, то си поставя си за цел „мирна соцалистическа революция”. И с първия президентски декрет постановява по 500 мл дневно безплатно мляко за всяка чилийско дете от села и поля, от градове и пристанища, от планини и долини... Помнят се още от някои кадрите от онзи кинопреглед (само най-старите ще разберат какво е...), в който с насълзени очички едно чилийче се взираше в камерата, държеше в треперещи ръчички чашата с мляко и не можеше да повярва, че това щастие е за него...

За трите си години управление, коалицията „Народно единство“ в Чили се опитва идеалистично и утопично да осъществи обществения си идеал. Уви, така и не разбира до онзи 11 септември 1973 година, каква ответна злоба и садистичност се трупат и после, след преврата, бликват с брутални, неразбираеми и до днес за нормалния мозък, крайно жестоки репресии на военния режим...

Андрес и неговите сънародници-съмишленици бягат именно от този кошмар. Налага им се да търсят спасение сред състрадателните народи по света – чак до България. Стигат до земите ни през 1974 г. Общо около 600 чилийци намират подслон у нас през 17-те години на диктатурата на Пиночет, вилняла в родината им, а по цял свят се разпиляват около един милион чилийски емигранти.

Благодарни са за подслона и подкрепата и до днес. Някои помнят, как дори и след официалното прекъсване на дипломатическите отношения между НРБ и Чили, в сградата на нашето посолство в Сантяго още месеци наред се укриват преследвани от хунтата хора. А после държавата ни ги приема като бежанци, под егидата на Червения кръст и ООН – в остатъчен алтруистичен израз от онова неразбираемо днес време, когато дипломацията се вдъхновяваше от човечност... Важна дипломатическа и хуманитарна подкрепа на чилийските емигранти по онова време оказват не само тогавашните социалистически страни, но и държави като Мексико, Швеция, Франция и др.

България буквално спасява живота на онези „наши“ чилийци, които иначе рискуват да попълнят бройкта на 3500-те „безследно изчезнали“ или на неизчислимите (и нерегистрирани – никога!) жертви на хунтата от първте дни на репресиите, останали и до днес безименно закопани в някакви „братски гробове“ и безименни ровове, след онези ужасяващи дни в началото на безпросветната и бругтална 17-годишна диктатура на Пиночет...

Андрес има емигрантски период първо в Дания, после в някогашната Германска демократична република (ГДР). Следването по философия в Хумболтовия университет в Берлин го среща и с първата му съпруга, тогавашната българска студентка Валентина, която прилича на чилийка повече от него... Той я нарича Negrita („Черничката“). Тя става част от успешния чилийски студентски музикален състав „Баста“, ражда му първородния син Иван, а днес е изключителна изкуствоведка с дълга и престижна академична кариера...

Най-вълнуващият момент в книгата на Андрес, е онзи, в който преподавателката им по немски език в ГДР – тяхната, на чилийските млади идеалисти, които вярват, че във всеки един момент „родината ще ги позове“ да се върнат обратно и саможертвено, към борба с диктатора, на края на света, им казва: „Разопаковйте куфарите си и приемете, че ще остнете тук. Не знаете докога. Може скоро да ви повикат обратно. Но докато това не е станало, вие сте тук. Живейте, учете, обичайте...“

Мъдро напътствие! Дали, ако се беше разсеял за него, Андрес (или тогава все още понеслият своето неутрално, партийно и нелегално име Мартин) би се мобилизирал, за да се бори за нормалния живот на семейството си (първото, второто...)?! Дали би дръзнал да отгледа три деца от две различни свои български съпруги – и да чака днес пето внуче, докато преподава на прекрасни, умни български ученици и студенти? Дали би намерил своя личен отговор, когато преди години е изправен пред дилемата, зависеща вече само от личното му решение – дали да се върне, дали да остане... Чили тогава вече е безспорна демокрация, макар и с много спорни метастази... България също е безспорна демокрация, а от израстъците още не личи дали са метастази или зачатъци на крила с неясна посока...

Някои се върнаха – отдавна вече... Наложи им се да се пригодят към неестествената и за тях среда във вече неразпознаваемата родина, под диктата на отвързания от социални регулации пазарен фундаметализъм. Не споменават днес думата „щастие“. Просто са „спокойни“ или „примирени“... Спокойствие като на гробища? Без гробове, само с „безследно изчезнали“, така и недочакали възмездие ...

Други (малцина) избират да останат тук – напук на нашенската бъркотия. А може би точно заради нея и все пак съпътстващия я свободен дух, макар и с привкус на хаос.

Е, във вихрушката на несвършващата ни ентропия е добре и да четем. Книги като на Андрес Сааведра Бараона. Това е една добра и светла книга, заредена с човечност, надвила всички дивотии на превратните ни времена, пропита от фино и винаги спасително чувство за хумор.

Всичко има между кориците на „С образа на децата, които бяхме”. И най-важното е, че от там се усмихват все така дръзко тъкмо „децата, които бяхме“ – поколението на 70-те и 80-те. Събирахме по „бригади за солидарност“ скромните си левчета, за да помагаме на приятелите от Чили да извоюват своята свобода. И неизбежно се учехме покрай тях: какво е отворен прозорец в спарена стая и какво е непоносимост към диктатура...

Ей така, между песните на чилийските емигранти в техния софийски клуб през годините от 1974 до 1990 г., пламенните мечти на други латиноамерикански утописти за един „нов, по-добър свят” и непопедимия български скептицизъм, се е родила и книгата на Андрес Сааведра „С образа на онези деца, които бяхме”....

Бяхме?!? Оставаме, Андрес.

Ти – дошъл от „края на света“ и избрал да пуснеш корени И тук. Ние – приучени да мислим, че сме родени „на пъпа на света“, но пораснали и открили колко е голям и неспасяем този свят – чак до „края“ му в Чили, че и оттатък...

Доста от вас се „върнаха“ все пак. Къде? Защо?

Заради мечтата, която толкова искаха да е жива? А намериха... какво?

Разказал си го в книгата си – с думите на Лили Галвес, любимата и неделима чилийска половинка на нашия Иван Цибулка, с когото решиха да се върнат през 1987-ма. И се принудиха да се приспособят. Ето така:

„...Това е друго Чили, Мартине (ами Мартин си, да, с вечното ти нелегално име...).  Не е нашето, на тогавашните нас. Това е наше – на сегашните нас. Това е една скапана страна..., но е наша. Страшна конкуренция.... (Но това се научава, нали?).... Разбира се, че се научава, Мартинчо. Но ние успяхме да дойдем навреме, докто ти изпусна последния влак. Виж, тук или успяваш, или се проваляш. Но винаги – в условията на жестока конкуренция. Схващаш ли? А ти, Мартинчо, си роден за всичко друго, но не и да се конкурираш с когото и да било. Ти не стига, че вярваш в социалната справедливост и други шантави и позастарели идеи, но и не можеш да мислиш с други понятия, схващаш ли? Остани си там, в България... Там си добре, в клас, с твоята философия, с твоите преводи... Никой не може да те упреква. Освен това – поне да има кой да отсрамва Чили... А ние отвреме-навреме ще ти идваме на гости“.

Лили Галвес „...беше сурова, но честна“, пише Андрес/Мартин.

А ние държим сега книгата му. Пълна с човешки чилийско-германско-български истории. С чувство за хумор. С обич. С тъга. И най-важното – с човещина, от пъпа на света, до края му, че и оттатък...

Интервю с Андрес Сааведра по повод книгата му „С образа на онези деца, които бяхме”, направено от Дарина Маринова (член на УС на СБЖ), излъчи и предаването „Артефир“ по програма „Христо Ботев“ на БНР