Колегата Петко Мангачев разсъждава около омръзналите ни до втръсване от повторение думи „Икона“ и „Легенда“ в репортажите на родната журналистика, които само показват безсилието и разпада на културна и национална идентичност.

Тези дни с удоволствие препрочитах някои от публикациите на достойния патрон на Съюза на българските журналисти Йосиф Хербст. Преди един век той се обръща достатъчно критично към колегите си да не прекаляват с репортажите. Защото гоненето с цената на всичко и преди всичко на сензация няма нищо общо с обективната оценка и личната позиция на журналиста.

Написаното от него ме накара да се замисля над някои днешни наши отдавна втръснали журналистически залитания. Става дума за използването в масмедиите под път и над път на думите „икона“ и „легенда“, залепени за всеки втори певец, музикант, артист или творец. Ако човек се захване да състави списък колко на брой са тези „икони“, то стените на катедралата „Александър Невски“ просто няма начин да ги поберат. Дори ако се използва и пространството на нейната камбанария за по-по- и най-най изявените от тях. Споменавам я тъй като тя все пак е връх и при това позлатен...

Надявам се точно тези мои колеги да ми позволят да съм им полезен. За да не изнемогват повече при ежедневното уморително употребяване само на тези две думи и да поразширят диапазона на венцехваленията си /този хубав е израз на Йосиф Хербст/.

За целта предлагам на любезното им внимание следния списък за думата „икона“:

свещен образ

светиня

символ

знаме

емблема

олицетворение

идол

знаменателна фигура

А ето и щипка съдействие за думата „легенда“:

мит

предание

сказание

повест

притча

изключителна личност

знаменитост

величие

Горните редове са предназначени за онези пишещи събратя, които би следвало поне малко да се замислят, когато им се наложи, какви думи ще отделят за героите от националния ни пантеон като Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Бенковски, след като са изчерпали до дъно своите скромни словесни запаси, включващи само „икони“ и „легенди“. Поголовното използване на тези две думи говори за пълна загуба на ценностни ориентири, чиито тесни граници очертават липса на корени и немощ в избора на подходящи изрази.

Но това е и синтез на разпадащите се образи на съвременната българска идентичност, системно озвучавана от тъпаните на хвалбите. Което насочва към извода, че подобна форма на писмовно поведение, в която липсва културен почерк, е угнетяващ йероглиф.

Воден единствено от добронамереност и искрено желание да помогна, седнах над белия лист. В интерес на истината не бих желал зад написаното от някои журналисти, използвайки само посочените по-горе изтъркани от прекалена употреба две думи, да прозира недостатъчната им езикова подготовка. Нашата професия изисква високи стандарти.

Никой не казва, че не трябва да се публикуват материали за всякакъв вид творци. Ако обаче са доказали с проявите си авторитет и стойност, те нямат никаква нужда от подобни дефиниции, пришити към имената им. Защо никой не поставя каквито и да било определения пред имената на Аристотел, Езоп, Леонардо да Винчи, Бетовен, Толстой, Екзюпери, Моцарт, Едисон, Дикенс, Дарвин? С една дума казано: опитах се кратко и ясно да споделя някои мисли, подсказващи защо не трябва да се върви по очевадно грешен път, край който с досадна монотонност се мержелеят само две силно избелели до нечетливост табели.