Колегата Енчо Господинов публикува в профила си във фейсбук спомен за 11 септември 2001 г.

Ето и неговия текст от фейсбук, който е написан през 2024 г.

 

ЕДИН ДЕН ОТ МОЯ ЖИВОТ

Енчо ГОСПОДИНОВ, очевидец

НюЙоркЕдинайсетиСептемвриДвехилядиИпърва

NewYorkSeptemberElevenTwoThousandOne

На днешния ден -11.09.2001 около девет сутринта слязох от влака на “Гранд Сентръл” в Ню Йорк, в сърцето на Манхатън.

След минути “Голямата ябълка” щеше да изригне в гигантски пламъци, а облаци от пепел, тухли, азбест и цимент, омесени в човешка кръв и парцали щяха да закрият хоризонта.

Градът, който никога не спи, най-сетне се събуди за ужасната истина, че нито Океанът го пази, нито терористите спят, дори когато идват от уж приятелска страна като Саудитска Арабия. И че никой днес не е застрахован от нищо.

На входа на сградата, където беше офисът ми (800, Второ авеню и 42 улица), полицаят Патрик ме предупреди, че нещо ужасно е станало в Долен Манхатън и веднага да евакуирам екипа си или в подземието в сградата на ООН отсреща на Първо авеню, или в някой хотел.

В офиса, където работех с десетина колеги от моя екип, асистентката ми Фантайе вече записваше какво е помолил Кофи Анан да направим, ако можем: да се приберем на сигурно място, но не непременно в сградата на ООН. Американски експерти по сигурността вече бяха предупредили, че следващата цел може да бъде именно сградата на ООН. А моят офис - на Международната Федерация на Червения кръст - беше в същата сграда точно под Мисията на Израел към ООН.

В това време CNN вече предаваше на живо топящите се от огъня стоманени колони на Първата кула от “Близнаците” и летящите надолу човешки тела, търсещи спасение и надежда в последния полет на живота си.

Евакуирах бързо всички мои хора в хотел “Мъри Хилс “ на 39-та улица и Лексингтън авеню. Норвежецът Бернд Апеланд и холандецът Дион Суинкълс се заеха да успокояват по-разстроените колеги. Фантайе съобразително поръча кафе и бутилка уиски за по-нервните. Словачката Зина се опитваше да звънне на майка си в Братислава, но телефоните бяха умрели.

От децата ни Антония и Стефан нямах никакъв сигнал. Техните училища не бяха далеч от “Граунд зиро” и от пламъците.

Сирени на пожарни, полицейски коли и линейки виеха като при Апокалипсис.

Тълпи от хиляди хора бягаха от южната част на Манхатън на север към “Гранд Сентръл” с надежда да се измъкнат. Но всички мостове и тунели бяха затворени. Бяхме в капан.

И очаквахме нови самолети да се забият или в сградата на ООН, или в Кулата на “Крайслер”, или в “Емпайър Стейт Билдинг”.

CNN предаваше Апокалипсиса без прекъсване. Кулите-близнаци догаряха и Южен Манхатън миришеше на изгоряло. Може би като на Крематориум. ..



Междувременно един самолет се заби в сградата на Пентагона на 400 km на юг от Ню Йорк, а друг се разби в една гора край Пенсилвания. Чудно, телефоните умряха, но телевизиите работеха и имахме чувството, че гледаме края на света на живо.

После ни събраха в сградата на ООН да ни кажат, че вероятно за днес няма да имаме нови самолети, забиващи се в града и да си освободим хората.

Ню Йорк беше тежко и дълбоко ранен. Америка - също.

След полунощ отвориха тунелите под Хъдзън и Ийст ривър и мостовете във всички посоки. Живеещите извън Манхатън започнаха да се прибират.

След 9 часа телефонно мълчание двете ни деца - Антония и Стефан - се обадиха. Бяха Ок. Още една въздишка на облекчение.

На другия ден в офиса ми дойде издателят Джорджо Баравалле, млад италианец и натурализиран нюйоркчанин. Подготвяше експресна книга за Апокалипсиса. Помоли ме да напиша кратко есе за спасителите на града - за Американския Червен кръст, за пожарникарите, за доброволците.

Другите автори бяха все “свръхтежка категория” (има ги на снимката). Между колосите - Ричард Драйфус, Ноам Чомски, Дийпак Чопра, Шаши Тарур, Лайъм Нийсън, Робърт Кенеди-Младши,Ури Авнери, Томас Фридман,Салман Рушди…

Бидейки това, което е, Ноам Чомски между другото написа в есето си:”За първи път оръжията бяха насочени в другата посока…” Имаше предвид смяната на целта…

Книгата, цялата в черно, имаше феноменален успех и се изчерпа за часове. Приходите отидоха изцяло за семействата на загиналите спасители и за Американския Червен кръст.

Издателят Джорджо ми даде само един екземпляр за спомен. С автограф.

Рано сутринта на другия ден ми звъннаха от “Труд” за интервю.

Бернд Апеланд от млад дипломат в този ден след години стана Генерален секретар на Норвежкия Червен кръст.

Дион Суинкълс днес бори корупцията в една важна брюкселска институция. Дано я пребори.

Фантайе почина на 49. Беше една самотна етиопка в Ню Йорк.

Зина работи в Люксембург.

Кофи Анан и той си отиде.

Героят на деня тогава и гений на успокояването на ранения град беше кметът Руди Джулиани. Години по-късно той премина в политиката и постепенно затъна в тресавището й.

А нашите деца поотраснаха….

23 години минаха оттогава. Светът никога не намери равновесието си. И така - до днес.

М.Л.