Историята ще бъде благосклонна само към свидетелите. В Газа тя ще помни името на Анас ал-Шариф, млад репортер на Ал Джазира, убит на 10 август 2025 г.

Така започва публикацията на генералния секретар на IFJ (МФЖ) Антони Беланже в блога на организацията.

Eто какво пише още той:

Ще помни и другите 222 журналисти, убити през последните две години от израелската армия.

Но онези, които избраха да елиминират тези медийни работници, ще останат осъдени завинаги.

Вече 24 дълги месеца Газа се превърна в най-опасното място в света за практикуване на нашата професия.

Израел забранява на чуждестранните журналисти да влизат на територията, така че истината разчита изключително на палестинските репортери - почти всички от които са членове на Синдиката на палестинските журналисти, свързан с МФЖ.

Твърде често те работят без защита и без убежище за семействата си.

И твърде често са директни мишени.

Никога преди професията журналистика не е била свидетел на такова клане в нейните редици.

Международната федерация на журналистите (МФЖ), основана през 1926 г. и отбелязваща стогодишнината си в Париж през май 2026 г., не е регистрирала сравним брой жертви от създаването си, нито по време на Втората световна война, нито във Виетнам, Корея, Сирия, Афганистан или Ирак.

Газа се превърна в най-лошото гробище за журналисти в съвременната история.

Но това не е поредица от случайни трагедии. Това е ясна стратегия: убий свидетелите, затвори Газа, блокирай наратива.

Предотвратяването на влизането на международната преса означава заглушаване на независимите чуждестранни наблюдатели на този конфликт.

И във време, когато израелският премиер Бенямин Нетаняху обещава да „реколонизира“ Газа, контролирането на наратива е също толкова важно, колкото и контролирането на самата територия.

Колонизирането означава също заличаване на руините, мъртвите, оцелелите и тези, които разказват историите си.

От северната граница до град Газа стотици хиляди жители са били принудени да бягат на юг. Но дори и там югът не предлага нито безопасност, нито изход. Семействата са струпани заедно, хванати в капан между бомбите и морето, без начин да избягат от зверствата на тази война.

Тази реалност на пълната обсада е и тази на журналистите, осъдени да работят затворени в анклав, където оцеляването става все по-невероятно с всеки изминал ден.

В този контекст признаването на Държавата Палестина от все по-голям брой държави в ООН е символично. Но идва твърде късно. То не защитава живите, нито въздава справедливост на мъртвите. Дипломацията е догонване на историята, но едва след като непоправимото е било направено.

И така, кой защитава тези свидетели?

Не е нито парализираната ООН, нито големите сили, съучастници чрез доставките на оръжие и мълчанието си.

Палестинските журналисти продължават мисията си сами, до степен на изтощение. До степен на смърт.

МФЖ, от своя страна, предприема действия на място. Тя директно подкрепя репортерите и техните семейства чрез своя Международен фонд за безопасност. Тя разказва за ежедневието на своите колеги Сами, Гарда и други, така че жестоката им реалност да не се свежда до обикновена статистика.

И от няколко години насам тя призовава за международна конвенция на ООН, която да задължи държавите да защитават журналистите и да наказват убийците им.

Докато такава конвенция не съществува, безнаказаността ще надделее и ще защитава израелските лидери, отговорни за тези престъпления.

Едно важно напомняне, повтаряно от години от МФЖ на журналистите и медийните работници, притежаващи международни прескарти, е: „Никоя история не струва човешки живот.“ Това не е лозунг: това е правило за оцеляване.

Мисията на журналистите не е да умрат като мъченици, а да отразяват в безопасност. Тяхната защита е колективна отговорност. Всяка каска, всяка бронежилетка, всеки курс за обучение по безопасност и враждебна среда е жизненоважен.

В Газа много от нашите колеги се питат: „Какъв е смисълът да продължаваме?“ Доказателствата се трупат, свидетелствата се трупат, но нищо не се променя. Но отказът би бил по-лош, защото мълчанието е победа за палачите. То им позволява да кажат, че нищо не се е случило. Сто години след създаването си,

МФЖ е изправена пред най-страшното изпитание в историята си. Газа се превърна в гробище на журналистиката. Ако приемем, че репортерите умират там сред безразличие, тогава проправяме пътя за други режими да считат убийството на журналисти за нормален инструмент на войната.

Анас ал-Шариф не искаше да умре. Той искаше да информира света, на сигурно място. Неговата смърт и тази на нашите 222 колеги ни задължава да действаме. Израел убива журналисти. Убиването на журналисти е убиване на истината. А свят без истина е свят, където палачите царуват.

 

Антони Беланже е френски и белгийски журналист, синдикалист и историк (доктор). От 2015 г. е генерален секретар на Международната федерация на журналистите (IFJ), като от 2014 до 2015 г. е бил заместник-генерален секретар. Той е и гостуващ професор по журналистика в Университета в Монс (Белгия).