Анализаторката и правозащитничка Диана Хусеин участва в началото на месеца в организирано от Сдружение „Маргиналия“ обсъждане „Газа и Западният бряг: има ли хоризонт за спиране на войната и окупацията?“. По време на панела „Газа и правата на човека: геноцид, мълчание и двойните стандарти на международния дискурс“ тя представи обобщение на мониторинг по отразяването на темата в българските медии.

Публикуваме по-долу предоставения на СБЖ от Диана Хусеин текст на нейното обобщение под надслов „Българските медии и световната провинция: Мълчанието за Газа и езикът на омразата“. Авторката е изпратила и таблица със самия мониторинг.

В националния медиен пейзаж на България международните събития често остават на заден план, заменени от вътрешнополитически скандали и локални сензации. Това е един от основните изводи от мониторинг (Период: 23.09–03.10.2025) на националните телевизии (БНТ, БТВ, Нова ТВ) и анализ на отразяването на световните новини, представен в дискусия на тема „Газа и правата на човека: геноцид, мълчание и двойните стандарти на международния дискурс“, организирана от „Маргиналия“.

Данните от медиен мониторинг представят ясна картина: докато международни медии като Euronews и Reuters третират теми като войните в Газа и Украйна, признаването на Палестина и европейската сигурност в широка геополитическа перспектива, българските медии ги свиват до местни размери. Световните процеси се представят не като самостоятелно важни събития, а като фон или повод за отразяване на „българското присъствие“.

В момент, в който геополитиката скоростно се пренарежда, българският ефир продължава да реагира с рефлекс: „има ли българин там?“, но избирателно. Пример – реакцията при убийството на кап. Марин Маринов, участието на българин в хуманитарната флотилия „Сумуд“, наличието на български лекар на мисия в ивицата Газа. И трите случая не получиха обичайния медиен отзвук характерен при наличие на българска следа в дадено международно събитие.

Международните сюжети трайно се локализират, а контекстът — правен, хуманитарен и политически — отсъства. Резултатът е публики, които чуват повече шум, отколкото анализ и повече повърхностна сервизна информация. Няма кадрова политика за развитие на качествени и задълбочени международни журналисти. Въпреки динамиката на световните процеси, които са уникални заради бързината, с която протичат, все още на международните новини се гледа като на „пълнеж“. Това позиционира България в една дълбока провинция спрямо света.

Мониторингът очертава няколко тенденции:

• Едностранчив наратив при отразяване на конфликта в Газа, несъответстващ на промяната в международния медиен дискурс; сравнение с начина, по който се рамкира Украйна.
• Редуциране на „другата страна“ до едно изречение, вместо балансирано представяне на фактология, право и хуманитарни последици.
• Нормализиране на поляризиращ език и дефицитна редакторска интервенция (липса на уточняващи/ контриращи въпроси от водещи), включително в съдържание на държавни медии, където стандартът за безпристрастност трябва да е най-висок.

Характерната за българската медийна среда „локализация“

Според данните от мониторинга на международни медии като Euronews и Reuters, водещите световни теми като войната в Газа, признаването на Палестинска държава, войната в Украйна и европейската сигурност се третират в широка геополитическа перспектива. Те се анализират през призмата на международното право, хуманитарните последици и дипломатическите инициативи, като се представят разнообразни гледни точки и позиции на ключови международни организации и лидери.

В контраст, медийната среда у нас представя международните събития почти изключително през национална призма. Водещите международни новини се свеждат до теми, които имат пряко „българско измерение“. Например:

• Участието на българска делегация в Ню Йорк се отразява като повод за национално присъствие, а международният контекст остава фон.
• Хуманитарната флотилия за Газа се представя не като световна хуманитарна криза, а като инцидент със „задържан българин“.

Въпреки че имаше кореспонденти на националните телевизии, придружаващи българската делегация в ООН, липсваше каквато и да било информация с добавена стойност за самия форум. Фокусът беше само и единствено върху графика на българската делегация, което условно придаде на отразяването форма на ексцентричност.

С други думи международните теми се „локализират“, липсва им аналитичен и глобален контекст, а приоритет остават социално-битовите и вътрешнополитическите сюжети. Това води до „ограничена информираност“ на българската публика за световните процеси и я затваря в национални рамки, докато светът се движи към все по-забързан дневен ред, който има за цел да промени до сега установените правила и световни сили.

Какво показват глобалните медии

1. Газа / палестинска държавност – ежедневна, многопластова тема: право на война и мир, хуманитарно право, позициина ООН и ЕС, дипломатически инициативи, реакции на лидери. Налице е множество източници и гледниточки.
2. Украйна и европейската сигурност – постоянен фокус върху отбранителни инициативи, санкции, енергийна сигурност и новвъзникващ „световен ред“.

Характерно: висока интернационалност, връзка между политика–икономика–сигурност и силен акцент върху международното право и многостранността.

Езикът на омразата и лицемериетона „демократичните“ принципи

Още по-тревожен аспект, който е особено видим покрай дебатите за Войната на Израел в ивицата Газа, е употребата на „език на омразата“ от видни общественици и журналисти, включително и такива, работещи в държавни медии (БНТ),финансирани от данъкоплатците. Газа „свали маските“ иизкара на повърхността тревожни тенденции на дискриминация в съвременна форма сред хора, които иначе се представят за флагмани на демократичните ценности.

Парадоксът е, че журналист, който е лице на БНТ може без последствия да използва такъв език, а за подобно нещо водещият на най-популярното спортно предаване в ВВС, Гари Линекер, подаде оставка. Това е още един признак на двойни стандарти и липса на истински медиен дебат както за Украйна, така и за Газа и предизвикателствата пред ЕС.

Буди притеснение и пасивността на водещи, които не оспорват едностранчиви и радикални твърдения в ефир. Така например, изказвания, оправдаващи ядрените бомби над японските градове Хирошима и Нагазаки в ВСВ в името на „демократични принципи“ и насърчаващи такъв подход и на други места, остават без никаква реакция от водещия. Същата амнистия получиха и изказвания на гости, твърдящи, че гледната точка е само една.

В заключение, българските медии имат остър дефицит на международна ориентация, аналитичност и обективност. За да се доближат до стандартите на глобалните медии и да информират гражданските си аудитории адекватно за взаимосвързания свят, те се нуждаят от по-широк международен фокус, повече контекст, експертни мнения и куража да представят различни гледни точки. В противен случай, страната рискува да остане на периферията на световния диалог, а медиите – да губят обществено доверие.

Българската телевизионна среда има капацитет и аудитория, които заслужават повече от „периферно“ отразяване на света. Пътят назад към доверието минава през дълбочина на отразяването, видим плурализъм и следване на утвърдени професионални стандарти. Не е въпрос на ресурси, а на редакционна воля: да приемем, че когато светът се променя драматично, не можем да гледаме на себе си като на остров — „всичко е свързано“.