Колегата Енчо Господинов споделя размисли за морала, войната, телевизята и журналистиката. Всекидневната журналистика.

Ето и неговия коментар от страницата му във Фейсбук:

 

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА КЪМ МОРАЛА И „ВСЕКИДНЕВНАТА ЖУРНАЛИСТИКА"

Ако се страхуваш да кажеш нещо, това е достатъчна причина да го кажеш в ефир.

Анди Рууни не беше случаен човек. Беше видял войната - Втората световна - със собствените си очи. Много по-голяма и по-страшна от днешната в Украйна.

После стана журналист.

Телевизионен. В CBS. И трябваше да коментира сериозни теми, но му казваха да внимава какво може и какво НЕ МОЖЕ да се съобщава на зрителите.

А той не се съгласи. Искаше да казва детайли. Особено конкретни ИМЕНА, а не само числа. За новата война, във Виетнам. Да съобщава всеки ден имената и броя на момчетата, които се връщаха у дома в поцинковани ковчези, покрити със звездното знаме. В онзи конкретен случай, 1547 "поцинковани ковчега" за месеца. С имената им - както се появиха върху черния мрамор години по-късно върху Мемориала на падналите във Виетнам. Величествен и тъжен паметник, заклещен в красивата градина между "Конститюшън авеню" и Мемориала на Линкълн. Нещо като закъснял катарзис на една безсмислена война.

И когато направи немислимото и съобщи имената, Анди беше наказан.

После го върнаха. С професионализма и морала си той победи "редакторите" и онези, които диктуват в слушалките на водещите.

Ако не бяха Гигантите на тогавашната журналистика като Анди Рууни, Уолтър Кронкайт (също от CBS) , Дейвид Халбърстам от "Ню Йорк Таймс", Питър Арнет от "Асошиейтед Прес" (тогава в Сайгон) и Сиймор Хърш от джунглите край Ми Лай до днес, войната във Виетнам можеше да се проточи и до тази сутрин, ако това мине за черен хумор.

В първия коментар след историята за Анди по-долу се казва , че някога професията на журналиста е била уважавана, а тази на разследващия журналист - още повече.

А не на "разследващия" наемник.

Как историята се повтаря. И като фарс, и като трагедия.