Необходими са законодателни промени, за да не се допуска унижаване, сплашване, цензуриране и разправа с журналисти чрез съдебни производства.

Вероятно си спомняте за Ива Николова. Тя работеше в ТВ7, „Блиц“, ПИК. В един момент стана фанатична привърженичка и медийно острие на ГЕРБ. Това настрои много хора срещу нея и тя отнесе твърде много обиди и подигравки. Очаквано, повечето хора не знаят, защо тя направи този завой в убежденията си, но съм сигурен, че в журналистическите среди това беше пределно ясно. Никой извън медията ѝ обаче не я подкрепи. Дори бих казал, че част от колегията сякаш с удоволствие наблюдаваше това издевателство над нея...

Бедите на Ива започват по времето, когато работи в ТВ7, и са свързани с интервюто, което тя взима от писателя Калин Илиев. Той е смятан за откривател на Томислав Дончев и негов „трамплин“ към кметския пост в Габрово. Заради два въпроса, зададени от журналистката към Илиев по време на интервюто и визиращи дейността на Дончев, политикът от ГЕРБ завежда срещу нея дело за клевета. Томислав Дончев успява да я осъди на обезщетение в размер на 40 000 лв. Сумата е непосилна за Ива Николова и тя се принуждава да продаде семеен имот, за да я изплаща. Следва и резкият обрат в журналистическите ѝ позиции...

Формулировките в иска на Дончев са с дежурната при такива дела адвокатска лексика за „емоционалното и психическо състояние“ на ищеца, за неговото „дълбоко депресивно състояние“, за претърпени от него „сериозни и многобройни болки и страдания“, „неимущестени вреди“, „накърняване на чест, достойнство и добро име“ и т. н., представени като следствие от квалифицирани като „клевета“ твърдения на ответника.

Същите или съвсем подобни фрази се откриват и в други искове за клевета срещу журналисти. Достатъчно е да се споменат само няколко. Например, исковете, заведени от Корнелия Нинова през 2021 г. срещу главния редактор на „Поглед-инфо“ Румен Петков, журналистката Калина Андролова и още две лица с публични изяви на обща стойност 200 000 лв; от „Лев Инс“ през 2023 г. срещу онлайн медията „Медиапул“ на рекордната стойност от 1 милион лева;  от Калин Стоянов през 2024 г. срещу журналистите от BIRD Атанас Чобанов и Димитър Стоянов на стойност 65 000 лв.  

Целта на всички тези искове е обвинените журналисти и медии да бъдат осъдени на внушителни обезщетения, което всъщност да съсипе и професионалната им работа. Това е и основната характеристика на т. нар. „дела шамари“ или SLAPP-дела. Съкращението SLAPP, вече доста навлязло у нас, идва от английски: strategic lawsuits against public participation. В превод – стратегически съдебни дела срещу обществени участници (журналисти, медии, правозащитници, НПО и т. н.).

От 6 май 2024 г. е в сила европейската Директива за SLAPP-делата, която цели да предпази журналисти, активисти и обикновени граждани от целенасочено „шамарене“ и заглушаване чрез искове. Съответните промени би трябвало да са в ход и в българското законодателство.

Неотдавна обаче станахме свидетели на странните желания на партия ИТН да вкара в Наказателния кодекс текстове, които да водят до затвор за разпространяване на истина за някого, по-точно за семейния му живот. За щастие, поне това не мина. Но по този повод се разрових в европейската практика за делата за клевета и особено за тези, касаещи журналистическата работа. Има някои основни принципи в тази материя:

- Публичните лица трябва да търпят по-широки граници на критика, отколкото частните лица. ЕСПЧ казва: „В политически дебат свободата на изразяване е в най-широките си граници; границата на допустима критика е най-широка именно спрямо правителство и политици”.

- Политиците не могат да използват клеветата като инструмент за заглушаване. ЕСПЧ многократно е заявявал: „Публичните лица нямат право да използват наказателното право като оръжие срещу критика”. Затова съдилищата трябва да избягват тежки присъди и големи обезщетения срещу журналисти при критика на политик.

- Един политик трябва да може да спечели дело за клевета тогава, когато името му се свързва с конкретни факти, които са проверими, представени са като истина, но не са, като обективно могат да му навредят. Примерно – неверни твърдения за участие в корупционна схема, престъпление и подобни.

Накратко: Публичните личности, особено политиците, имат задължението да понасят значително по-висока степен на критика от частните лица. Съдилищата ‒ и българските, и ЕСПЧ ‒ приемат, че свободата на изразяване е най-широка именно в политическия дебат. Затова при дела за клевета твърденията срещу политици по-често се преценяват като допустими оценки, а обезщетенията са по-ниски.

Тук възниква и друг въпрос. Кое е по-важно за евентуалната жертва на клевета – да получи пари след време, или по най-бързия начин да опровергае клеветата и да възстанови репутацията си.

В много европейски държави има силна тенденция клеветата да се компенсира чрез нематериални средства, като право на отговор и задължение за опровержение, а не чрез тежки парични обезщетения.

Във Франция се залага на силната роля на правото на отговор, като в медиите това е основна корективна мярка. Законът за свободата на пресата от 1881 г. гарантира на всеки засегнат правото да поиска незабавно публикуване на отговор. Медията е длъжна да го публикува без коментар, в определен обем и вид. Съдилищата често го приемат като достатъчно средство за възстановяване на репутацията. Парични обезщетения се присъждат, но умерено – фокусът е върху коригиране на дисбаланса в информацията, а не върху наказване на журналиста.

В Нидерландия практиката е силно ориентирана към мерки за възстановяване на репутацията, а не към парични обезщетения. Съдът може да задължи медията да публикува опровержение и извинение или да публикува части от съдебното решение. Парично обезщетение се присъжда рядко, само когато има реално измерими вреди – не самооценъчни.

Подобна е и ситуацията във Великобритания и Скандинавските страни.

ЕСПЧ многократно е заявявал: Най-подходящото обезщетение за медийна клевета е корекцията на неверната информация, а не финансовото наказание. Причини: Паричните санкции могат да имат смразяващ ефект върху медиите ; Основната цел при казусите с клевета е възстановяване на баланса, не наказване ; Журналистиката е от ключово значение за демокрацията, затова държавите са длъжни да изискват по-леки мерки, като право на отговор, опровержение, извинение. Тежките финансови санкции трябва да бъдат крайна и изключителна мярка.

Накратко: В редица европейски държави и според ЕСПЧ се приема, че при спорове за клевета в медиите най-пропорционалните мерки за защита на репутацията са корекция, право на отговор и публикуване на опровержение. Финансовите обезщетения и наказания трябва да се използват, само когато са налице особено тежки вреди или отказ на медията да коригира неверните твърдения, защото паричните санкции създават риск от възпиращ ефект върху свободата на изразяване.

ЕСПЧ нееднократно е осъждал държави за непропорционално високи обезщетения срещу журналисти, защото това води до „смразяващ ефект“ – самата заплаха от изплащане на големи обезщетения спира журналистите да разследват властта.

Имам предложение – да организираме обсъждане по темата, като представим конкретни идеи и текстове за промени в българското законодателство, и да започнем преговори с институциите за решаване на проблемите. Очаквам продължение от ръководството на СБЖ.