Предлагаме коментар на докторанта по история и изследовател на процесите в Латинска Америка Абел Родригес за медийните изкривявания в отразяването на процесите във Венецуела, особено в светлината на последните събития – нападението на САЩ над тази страна и отвличането от американските сили на президента ѝ Николас Мадуро и съпругата му.

Този текст частично е публикуван във в. „Дума“ на 15 януари, но авторът предложи на сайта на СБЖ следната допълнена и обновена версия на текста си:

Боливарският процес към развитие на „Социализъм на XXI век“ във Венецуела изведе милиони венецуелци от бедност, включи ги в управлението чрез механизми за пряка демокрация и участие и за първи път постави суверенитета над неолибералната догма. Именно този дързък опит за социална алтернатива обаче, превърна страната в мишена на методично изкривяване на реалността, прераснало в планиран медиен линч. В основата на този натиск стои неоколониалният стремеж за насилствена смяна на легитимното управление и заменянето му с послушна администрация - инструмент за безконтролното заграбване на венецуелския петрол и ресурси. Отвъд вътрешните противоречия на боливарската революция, случващото се там разкрива как информационната война разчиства пътя за прякото военно нападение.

Военната инвазия на САЩ и отвличането на президента Николас Мадуро през януари 2026 г. не са „внезапна ескалация“, а кулминация на десетилетна информационна кампания. Чрез езикова подмяна, селективно мълчание и криминализиране на противника, медиите парализират моралната съпротива на обществото, превръщайки агресията в приемлив, дори „логичен“ епизод от международната политика.

Мащабът на тази атака е статистически доказан чрез количествен анализ на над половин милион публикации за последните две десетилетия[1]. Данните разкриват методична стратегия за информационен „бараж“: в 85% от текстовете понятието „правителство“ е заменено с „режим“, а в 90% от случаите световните агенции съзнателно прикриват убийствените ефекти от санкциите на САЩ. По този начин медиите поемат ролята на съдници, издаващи присъдата много преди първата ракета да бъде изстреляна срещу Каракас.

Глобалният сценарий за Венецуела се мултиплицира чрез поразяващ синхрон в европейските медии, където независимо от националните особености се обслужва един и същ модел на дезинформация.

Във Франция това става чрез „експертна“ диктатура в обществените медии, където ефирът е окупиран от самозвани инфлуенсъри и „експерти“, легитимиращи инвазията под маската на привидна неутралност и при пълна липса на плурализъм.

Тази идеологическа обработка се задълбочава във Великобритания с езиков инженеринг, олицетворен от инструкциите в ВВС за налагане на строга цензура - забрана на фактологичния термин „отвличане“ за действията на САЩ срещу президента Мадуро и замяната му с евфемизми, които дехуманизират жертвата и нормализират агресията.

Испания заема централно място в тази пропагандна архитектура, в която десни издания и самопровъзгласилият се за прогресивен „El País“ действат в пълен синхрон. Тук манипулацията е най-дълбока: истината за кражбата на петрол се подменя с фрази за „роля в енергийния сектор“, а системното демонизиране на венецуелския модел се гради върху медийното конструиране намарионетни опозиционни политически фигури. В крайна сметка обществената телевизия RTVE и водещите частни медии в Мадрид служат за обикновен идеологически параван. Те маскират бруталното икономическо плячкосване зад фасадата на „хуманитарна загриженост“, превръщайки разрушаването на държавния суверенитет в морално оправдан и приемлив за Запада политически процес.

Пълната симбиоза между военна машина и корпоративни медии се потвърждава от скорошното признание, че издания като The New York Times и The Washington Post са разполагали с предварителна информация за удара срещу Венецуела, но съзнателно са я запазили в тайна до приключване на операцията[2]. Това доброволно споразумение за мълчание разкрива, че дори в условия на вътрешнополитически конфликти, водещите американски медии функционират като неформално подразделение на Пентагона, осигурявайки информационното прикритие на агресията.

На този фон професионалната капитулация на Българската национална телевизия в отразяването на агресията срещу Венецуела, изглежда не просто като грешка, а като стриктно следване на един дирижиран отвъд океана сценарий.

Моделът на отразяване от БНТ от 3 до 10 януари 2026 г. превърна обществения оператор в безкритична трибуна на чужди интереси, действайки като обикновена трансмисия на официалния разказ на САЩ. Прилагайки същата лексикална диверсия като ВВС, националният ефир систематично назовава отвличането на венецуелския президент с евфемизми като „залавяне“ или „отвеждане“, внушавайки на зрителите, че престъпленията срещу международното право са нормална процедура, когато са насочени срещу неудобен лидер - „диктатор“.          

Този професионален провал е белязан от пълно отсъствие на плурализъм и доминация на една-единствена гледна точка. В централните новинарски емисии на БНТ и в предавания като „Светът и ние“ и „Говори сега“, трибуна за коментар се предоставя единствено на представители на радикалната опозиция и на „експерти“ (от атлантически мозъчни тръстове до бивши посланици), които повтарят тезите й. Гласът на правителството и обществеността в Каракас, както и на легалната парламентарна опозиция, е напълно заглушен, а ефирът - окупиран от едностранчиви тези, маскирани като „неутрални анализи“. Още по-тревожно e превръщането на интернет меметата и пропагандния „хумор“ на агресора в централна новина, докато се премълчават човешките жертви, превръщайки трагедията на един народ в медийно забавление.

Паралелно с това БНТ извършва методична подмяна на фактите чрез съзнателно скриване на контекста. Икономическите трудности и миграционните процеси са представяни единствено като вътрешен провал на „режима“, докато информацията за убийствения ефект от американските санкции и конфискацията на венецуелски активи е системно спестявана. Националната телевизия премълчава и факта, че страната е подложена на финансово пиратство - от блокирането на златните резерви в Лондон (оценявани на 4 млрд. $) до кражбата на активите на CITGO (филиал на държавната петролна компания в САЩ с активи, оценявани на 8-10 млрд. $), което пряко допринася за задълбочаване на икономическата криза.

Манипулацията достигна своя абсурд в тиражирането на откровена дезинформация, която дори западни издания като The New York Times вече опровергават. Докато в ефира циркулират митовете за „наркодържава“ и „Картел на слънцата“, медията съзнателно пренебрегва данните на ООН и DEA за наркотрафика в западното полукълбо, които опровергават подобни обвинения. По този начин обществената медия съзнателно обслужва стратегията за прехвърляне на вината „от болната глава на здравата“, премълчавайки системния отказ на Вашингтон да се справи с огромното вътрешно потребление и собствените си картели. Спестяват се фактите за циркулацията на наркокапиталите, които не само се перат в банковата система на САЩ, но и директно захранват политически кариери в сърцето на американската демокрация.

Потвърждението за този медиен слугинаж дойде от самия международния отдел на БНТ. В публичен дебат редакторът Тоня Димитрова чистосърдечно признава: „Истината не можем да я кажем. Абсолютно по никакъв начин“[3]. Тя разкрива, че в името на „потушаването на поляризацията“, медията съзнателно решава коя информация да „спести“ на зрителя. Когато националната телевизия признае, че нейната задача не е истината, а филтрирането на реалността според „редакционни преценки“, тя официално се легитимира като лаборатория за манипулация. За БНТ журналистиката вече не е търсене на факти, а упражнение по „отговорно“ мълчание пред лицето на агресията. 

В крайна сметка случаят с Венецуела е болезнен урок за българското общество. Когато обществената телевизия се превърне в „лаборатория за дезинформация“, тя престава да защитава обективната и безпристрастна истина и достъпа на гражданите до достоверна, пълна и проверена информация и започва да обслужва правото на силния да подменя реалността. Този отказ от обективност и професионални стандарти не е просто медийна грешка.

Превръщането на обществените медии в пропаганден рупор, неотличим по своите рефлекси от корпоративните конгломерати, е израз на пълна институционална ерозия. Случаят с Венецуела е болезнен урок за това как медийната абдикация от фактите не просто подкрепя определена геополитическа линия, а легитимира икономическото плячкосване на една суверенна държава под прикритието на „хуманитарна загриженост“. Когато общественото финансиране се използва за захранване на медийни отражения на чужда пропаганда, отговорността престава да бъде само професионална и се превръща в политическа.

Нужна е радикална езикова хигиена, която отказва да служи на пропагандния камуфлаж, и институционален кураж за директен достъп до източници на информация от Глобалния юг, извън цензурата на западните агенции и атлантическите мозъчни тръстове. Допуснем ли истината за Венецуела да бъде погребана под лавина от заглавия-лъжи, утре същият механизъм ще бъде приложен срещу всеки друг опит за независимо развитие, включително и у нас.

Интелектуалната съпротива срещу този модел започва с назоваването на нещата с истинските им имена, защото всяка агресия първо трябва да бъде „продадена“ като новина, преди да се превърне в реалност. Българският ефир не трябва да бъде ехо на чужди стратегии, а територия за критичен прочит на света. Това е единственият начин да съхраним остатъците от демократичния си разум и да защитим правото си на истина в епохата на алгоритмична пропаганда.