Препечатваме от онлайн изданието E-vestnik статията на големия журналист международник и хуманитарен дипломат Енчо Господинов за съсипването на легендата на американската разследваща журналистика в. „Вашингтон пост“.

Ето текста на Енчо Господинов, публикувн в E-vestnik.

Най-влиятелният вестник в Америка е тежко болен. Някога символ на солидната журналистика, която разследваше президенти и прокурори, днес е бледа сянка на самия себе си. Ако една иронична забележка казваше, че „Прозорецът към света мoже да бъде запушен и с вестник“, а друга допълваше, че „муха и банка може да бъдат убити с вестник“, днес се смята, че един олигарх може да срине и най-престижния всекидневник, в която и да е страна на света.

Малцина в САЩ можеха да си го представят: вестникът във Вашингтон, от чиито репортери и коментатори трепереха президенти и асорти величия; със 150-годишна история, 76 Пулицъра и още 386 различни награди за огромния си редакционен резервоар от таланти; невиждани тиражи и печалби, национална гордост за една млада нация, днес е тежко ранен гигант в блатото на една унизена и неуважавана професия, известна като Журналистика.

Никой още не знае как ще завърши тази драма, ще оцелее ли „WaPo“, както го наричат на жаргон в редакциите. Или ще се срине и ще изчезне в дебрите на историята, както хиляди други вестници в света, откакто метлата на Интернета и на социалните медии превзеха умовете и сърцата на новите поколения читатели. Но едно е ясно в агонията на „нашия персонаж“: Трите „П“ – ПАРИТЕ, ПОЛИТИЦИТЕ И ПРОПАГАНДАТА стъпкаха журналистиката като професия и я подчиниха на интересите си.

На железния Канцлер Бисмарк се приписва афоризмът, че печатът е „Седмата велика сила“ на света – след Англия, Франция, Германия, Италия, Австрия и Русия. Наполеон Бонапарт намеква, че пресата е Пета велика сила, като казва, че „четири враждебно настроени вестника са по-страшни от хиляди щикове“, докато шотландският философ и есеист Томас Карлайл поставя мощта на пресата още по-високо – на четвърто място, описвайки я като по-влиятелна отколкото трите традиционни власти – законодателната, изпълнителната и съдебната.

Било каквото било. Днес нещата са обърнати с краката нагоре: вместо старите вестникарски барони от лондонската „Флийт стрийт“; вместо двете най-могъщи американски вестникарски фамилии – Сулцбъргър и Греъм – които до неотдавна притежаваха и командваха „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон пост“, днес олигархът от „Амазон“ Джеф Безос е собственик на „Пост“, а семейство Сулцбъргър с мъка удържа финансовото положение на „Таймс“ в един труден, непредсказуем и хаотичен медиен пазар.

По тираж днес „Уолстрийт джърнал“, където скоро се появи името и на един наш „политически строител на Нова България“, е някъде по средата между „Таймс“ и „Пост“, но никой не знае в каква посока политическият вятър ще издуха тези неустойчиви като пясъчни дюни крехки останки от стари империи.

Славно минало, мъгляво бъдеще

Историята на „Вашингтон пост“ е неразривно свързана както с тази на Съединените щати, така и с мозаечния портрет на световната журналистика. Роден на 6 декември 1877 г., в още непресушените блата около младата столица на САЩ, и воден от вещата ръка на основателя си Стилсън Хътчинс, вестникът бързо се налага сред читателите си, които искали да знаят какво става в града им, в Белия дом, и в цяла Америка. С течение на времето „Пост“ се налага като най-влиятелният вестник в американската столица и с най-добрите познавачи на политическата кухня в страната.

Вестникът достига апогея си по време на Виетнамската война, когато разкрива (заедно с конкурента си „Ню Йорк Таймс“) плетеницата от лъжи на Пентагона за истинските размери и цели на войната и цялата стратегия в Индокитай след 1945. В 1971 „Пост“ започва самостоятелно разследване на най-важните стратегически документи на Пентаггона, отразени в доклада на Даниел Елсбърг, ключов играч в политическата структура на военното ведомство. Елсбърг предава части от „Пентагон пейпърс“ на репортера Бен Багдикян от „Пост“, стар негов приятел. Багдикян успява да стигне с „материала“ до Главния редактор на „Пост“ Бенджамин Брадли, който веднага сформира екип от най-добрите автори на вестника, юристи и редактори, затваря ги в дома си в квартала „Джорджтаун“ и така те успяват бързо да подготват текста за печат. Избухва огромен скандал, още повече, че двата най-големи вестника в САЩ разказват историята на големите лъжи за Виетнамската война едновременно, заедно с още 17 вестника. Белият дом и Пентагонът са бесни, опитват се да спрат публикациите, да дадат вестниците под съд и т. н., но главният редактор на „Пост“ Бен Брадли и издателката на вестника Катрин Греъм не отстъпват. Първата поправка към Конституцията и ключови фигури от страната застават зад журналистите.

По-късно (1972-74) „Пост“ повтаря грандиозния си успех с разкриването на аферата „Уотъргейт“, когато репортерите Боб Удуърд и Карл Бърнстейн, „захранвани“ тайно от високопоставения си източник от ФБР „Дълбокото гърло“, в продължение на близо две години „разплитат сериала Уотъргейт“ и тайната битка на следене и подслушване между републиканци и демократи, ролята на Ричард Никсън и на Линдън Джонсън в цялата афера преди предстоящите избори и в контекста на войната в джунглитре между Сайгон и Ханой.

Тези успехи на вестника, на чието кормило са гиганти в журналистиката като Катрин Греъм и Бен Брадли, водят до невиждани тиражи, до „Пулицъри“ за репортерите Удуърд (който и до днес работи във вестника) и на Бърнстейн, както и на солидни печалби за вестника. Години по-късно бяха направени два филма за професионалните „хитове“ на „Пост“: „All the President’s Men“ , 1976 г., преведен у нас като „Цялото президентско войнство“ ; и „The Post“ (2017), също показван и у нас със заглавие „Вестник на властта“.

Първият филм е за аферата „Уотъргейт“, с Робърт Редфърд и Дъстин Хофман в ролите на репортерите Удуърд и Бърнстейн, а вторият филм е за аферата „Пентагон Пейпърс“, с Мерил Стрийп и Том Ханкс като издателката Катрин Греъм и главния редактор Бен Брадли.

Но междувременно с нахлуването на новите технологии в журналистиката, с „освирепяването“ на политическите навици по върховете, с отпадането на старите илюзии за занаята и на старите фамилии както от лондонската „Флийт стрийт“, така и отвъд океана, с превземането на някогашните вестникарски бастиони и телевизионни крепости от корпоративния капитал, картината се промени коренно.

Вихрушката на Интернет отвя много от старите журналистически практики; репортерската професия се промени коренно и много често вместо стария навик да са на мястото на събитието, репортерите привикнаха с революционното „копи-пейст“ и удобното сърфиране из дебрите на киберпространството. Плагиатството стана почти невинен синоним на авторското право, издателите искаха само Печалби, докато парите от рекламата или намаляваха, или се пренасочваха към телевизиите или към „рожбите на Интернет“.

Потъването

Така постепенно стотици, вертоятно хиляди вестници и списания по света постепенно се смалиха или напълно изчезнаха. Други бяха прекупени „на килограм“ от световни олигарси, корпоративни гиганти или новоизлюпени кибер-милиардери, с империи измерващи се вече в трилиони долари, чиито нули малцина могат да идентифицират. Легендареният пионер на телевизионните „Новини без граници“ Тед Търнър се принуди да продаде CNN на „Уорнър Брадърс“, за което и до днес горчиво съжалява. Австралиецът от Ню Йорк Рупърт Мърдок пазарува вестници и телевизии по паралели и меридиани, но персонажът на тази статия – „Вашингтон пост“ – от двайсетина години влезе в криза, която продължава и до днес

Ако историята е учител, както ни се иска да вярваме, изглежда старата максима на Чарлс Дарвин, че в световната джунгла оцеляват не най-силните, а най-адаптивните, илюстрира съдбата на много днешни медии, които „берат душа“. Американците бяха свикнали с клишето, че „Вашингтон пост“ е най-влиятелният вестник в столицата им, докато „Ню Йорк Таймс“ е най-влиятелният вестник в света. По средата между тях те слагат „Уолстрийт джърнал“, който е собственост на фамилията Мърдок. Засега последните два се крепят.

Но „Пост“ продължава да вибрира като самолет, който се тресе от мълнии и бури. В края на 2023 г тиражът (някога измерван с 6 нули накрая), е бил по-малък от този на „Таймс“ и „Уолстрийт джърнал“. Останали са 130,000 абонати на „хартиеното издание“ и 2,5 милиона „дигитални“. Когато собственикът Джеф Безос е съобщил миналата година, че в бъдеше вестникът няма да подкрепя повече нито един от кандидатите за президент, още на другия ден – в знак на протест – стотици хиляди читатели прекратяват абонамента си. Това е тежък репутационен и финансов удар за редакцията. Подготвеният предварителен текст, че „Пост“ ще подкрепи Камала Харис в битката ѝ срещу Тръмп, е бил спрян лично от Безос. Повечето читатели, подкрепящи Демократическата партия, емигрирали от вестника. Освен това скоро станало ясно, че Джеф Безос не иска да воюва срещу Тръмп и скъсва с традицията на „ендорсиране“ (подкрепа, одобрение) на кандидати за Белия дом. Като бизнесмен отдавна знаел, че властта и държавата не винаги помагат, но може винаги да пречат…

От обещанието му през 2013, когато купи залинелия „Пост“ за само 250 милиона долара, че няма да се меси в редакционната политика, останаха само думите. Оттогава насам на няколко пъти Безос нареждаше на инсталираните от него шефове на вестника да го „кастрят“ с надежда да излязат на печалба.

Миналата година абонатите на хартиеното издание за първи път паднаха под 97 хиляди. Загубите само за 2023 са над 100 милиона долара. Съкратени са 240 редакционни служители от всички отдели. През 2025 са изгубени 500,000 дигитални абоната, вследствие на отказаната подкрепа за Камала Харис.

И тогава, на 4 февруари 2026, идва Часът на Голямата Метла. Над 300 журналисти и редактори получават имейл, който им казва, че са освободени. Това са 30% от журналистите във вестника. Затрити са цели отдели: Спортният, Книжен преглед, Отдел „Столица“, цялото кореспондентско бюро за Близкия Изток в Кайро. В знак на протест срещу тази касапница оставката си подават неколко души от административния връх, които не са съгласни с Безос. Започва отлив на таланти. След Изпълнителния редактор Сали Бъзби напуска и Рут Маркъс, коментатор и редактор с 40-годишен опит – на важната страница „Мнения“. Уволнена е и носителката на „Пулицър“ за карикатура Ан Телнайс, опитният редактор Дейвид Шипли и един от основните коментатори Робърт Каган. Кореспондентът на вестника за Олимпийските игри в Милано, макар и уволнен, продължава да предава на инат текстовете си за несъществуващия Спортен отдел като отмъщение на Безос…

Два дни след тази „кървава баня“ гледах по „Ал Джазира“ един от най-големите някога журналисти на „Ню Йорк Таймс“ Крис Хеджис да коментира „красивия световен хаос“, както би се изразил Президентът Тръмп. Крис Хеджис не е случайно име, а е част от американския „Пулицъров“ елит, старо куче в занаята, бивш военен кореспондент от много касапници по света, включително в (бивша) Югославия, където съм го виждал, бивш шеф на бюрата на NY Times за Близкия Изток и на Балканите, идвал е и в София да се запознае с вълшебните чудеса на нашата политика. Та по едно време водещият интерюто от „Ал Джазира“ попита Крис какво мисли за Вартоломеевите нощи във „Вашингтон пост“. С язвителния си език и пронизващия поглед зад дебелите диоптри, той каза, че старият мит за Свободата на словото е мъртъв или тежко ранен в най-добрия случай, че кризата в медиите е тотална и географски всеобхватна, че фактори като социалните медии, фалшивите новини, доминацията на Пропагандата над Журналистиката, смъртта на някогашните класически вестникарски династии и властта на новите медийни олигарси доведе до сегашната драма на нашата клета професия.

Читателите бягат от вестниците, чиито собственици ги отблъскват…, обобщи водещият в студиото. Ако не ти харесва собственика, не му харесваш и вестника.

Ако го беше казал някой от нашите дежурни екранни проповедници, които сутрин заместват мишеморката в първото ни кафе, щях да махна с ръка и да си сипя лъжичка мед. Но този с дебелите очила и половинвековен опит, натрупан в „Крисчън Сайънс Монитър“, „Нашънъл Пъблик Райдио“, „Далас Морнинг Пост“ и „Ню Йорк Таймс“, шлифован в Харвард, но без да е срещал онези две наши момчета, този е „бамбашка“ занаятчия и знае какво говори. След разказа му останах с чувството, че тази работа във „Вашингтон пост“ е все едно като заглавието на Маркес „Хроника за една предизвестена…“
Премълчавам последната дума.

Споменът

Ако беше жив най-големият Присмехулник в американската литература – Марк Твен – може би щеше да ни каже, че новината за смъртта на най-големия вестник във Вашингтон е силно преувеличена. Надявам се, да е така. Като стар вестникар и аз преживявам тежко конвулсиите на медиите днес, особено на вестниците. Някога те се управляваха от редактори и издаели като Бен Брадли и Катрин Греъм. Днес се управляват от олигарси. Разликата между тях е, че първите правят Журналистика, а вторите искат да правят Пари. Покрай Парите слугуват на Политиците като им правят Пропаганда. Това убива Журналистиката. За нея остава все по-малко място.

Човек никога не знае: утре някой болен вестник от кретащата ни професия може да се изправи на крака и като Феникс да си разтърси перата на крилете и да литне. Моят любим автор от „Вашингтон пост“ беше един евреин от Виена с корени от Унгария. Казваше се Арт Бъкуалд. Пишеше изящно като Вонегът и смешно като Марк Твен. Беше школуван в парижката редакция на стария и вече отдавна умрял „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. Нямаше американски президент през последния половин век, по чието тяло да не бяха останали белези от перото на Бъкуалд. Той жилеше остро, но без да мрази. И беше най-изящният талант на „Пост“. Отиде си през зимата на 2007. Но си завеща „Пулицъра“ на младите лъвчета в редакцията. Във върха на славата му коментарите и фейлетоните му се препечатваха от „Вашингтон пост“ в още 500 американски вестника. В такива случаи „стандарт“ и „талант“ са почти синоними – както за автора, така и за вестника. Но те не се срещат много често.

Колкото до „Пулицърите“, и тук „Пост“ даде пример: през 1980 една млада репортерка от вестника – Джанет Кук – написа серия репортажи за страданията на едно 8-годишно дете, приучено от родителите му да взема наркотици. Авторката взе „Пулицър“ за тази потресаваща история. После се разкри, че тя я е съчинила… Вестникът върна наградата.

Легендата разказва, че когато издателката Катрин Греъм получила и тя своя „Пулицър“ – за автобиографичната си книга (1998), тя между другото казала на журито: Много ви благодаря. Но очаквах награда за това, че три десетилетия управлявах успешно вестник с няколко хиляди репортери, редактори и технически персонал. Много хора могат да напишат хубава книга. Малцина могат да управляват вестник и да направят журналистите си щастливи, че работят в него.

Точно това Джеф Безос днес не може да каже.