Днес 28 февруари 2026 г. проф. Надежда Сейкова навършва 95 години.Като я поздравяваме и й пожелаваме На многоя лета! , ви предлагаме един вълнуващ портрет, написан от проф. д-р Минка Златева.

Проф. Надежда Сейкова е легендарна личност в българския театър.

Повече от седем десетилетия тя разгръща в него кипяща и неуморна дейност със своя талант на артист, режисьор, преподавател, ръководител (като единствената жена-ректор на ВИТИЗ!) и вдъхновител на поколения наши актьори и режисьори в страната и зад границите й. Малцина дейци на нашето театрално изкуство обединяват като нея неговата история, развитие и дори неговото бъдеще,защото тя предава на повече от двадесет свои ученици и педагогическата си дарба да закърмя с любов и преданост многобройни нови творци на българския театър и кино.

Прекрасен дар в преддверието на празника й направи Ася Дертлиева с документалната си книга „Надежда Сейкова - Живот, посветен на театъра”( София, изд. Макро студио, 2025), представена в Аулата на НАТФИЗ в присъствието на професорката и многобройни нейни колеги, някогашни и сегашни студенти, приятели и гости.

Авторката Ася Дертлиева е дългогодишен историк, журналист, поетеса и архивист- неуморен радетел за съхраняването на автентични документи за развитието на българската култура и изкуство. В тази книга тя създава уникален многобагрен портрет на проф. Надежда Сейкова, като майсторски обединява значим (нерядко нов!) , разнообразен и автентичен фактологичен материал: архивни документи, лични спомени, писма, рецензии, медийни публикации, интервюта, фотографии, богата кореспонденция с бивши нейни студенти и колеги.

Както Горки има своите университети, така и проф. Сейкова в дългия си път през годините преминава през много школи, които я изграждат като личност със собствено излъчване и незаобиколимо място на сцените на театъра и на живота.

Житейски школи

Надежда Сейкова е лична луковитска мома. В мемоарите си, изговорени пред касетофон във време на лечение на зрението й, и събрани в книгата й „Сцена на спомените” (2009), тя разказва с безмерна топлота за първата си жизнена школа - нейното семейство.

Баба си Цена по бащина линия малката Надя рисува като митична фигура със силен дух, природна интелигентност и достойнство. За село Дъбен тя е акушерка, докторка, ветеринарка, но също доверен съветник и „мирови съдия” при спорове. От нея внучката получава малка мотичка, за да прекопават заедно градината и царевицата; учи се да се катери по дърветата чак до върха(!) и това желание й остава за цял живот; усвоява умението да разказва артистично народни приказки; да играе хоро на селските празненства и да споделя запалено техните ритми, песни и ритуали. Обичта си към фолклора проф. Сейкова ще предава в бъдеще на своите студенти във фолклорните спектакли „Луди-млади”, „Срещнали се два гявола”, „Луд гидия”, както и в драматизациите по разкази на наши класици - Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков

Майка си Цвета Василева тя нарича „учителка по призвание”, която в сняг и дъжд облечена дебело, с ботуши, с чадър в ръка изминава пеш по десет и повече километра ,за да влезе навреме в класната стая на селското училище. Още на четири години малката Надя тръгва с нея, влиза в час, слуша внимателно и се научава да чете и да пише. Запомнила е майка си като неуморна, умело организираща домакинския бит, майсторка на типичните северняшки вкусни питки и ястия, строга, но справедлива и предана на работата и семейството си.

А баща си Сейко Василев бъдещата професорка помни като ученолюбив и любознателен, сам научил френски език и есперенто и водил обширна кореспонденция с много есперантисти по света. За нея той е идеалист и борец за социална справедливост. Нарича го „моят духовен учител”. Единствен от родното му село Дъбен той завършва в Софийския университет философия и педагогика, издържан от учителската заплата на майка й. Връща се на село като начален учител , избран е за кмет на с. Карлуково, после става околийски училищен инспектор в Берковица и директор на Учителския институт в Шумен.

От него Надя „прихваща” и страстта си към пътешествията. Двамата обикалят България и с него тя за първи път вижда Дунава и Черно море. За да остане вярна на пътешественическата си страст през целия си живот и да странства по света с колеги , студенти и приятели : от САЩ ,Мексико и Куба през цяла Европа и Русия, да стигне до Зимбабве, Израел и Индия , Япония и Австралия .И да споделя своите многоцветни лични емоции и разностранни впечатления в книгите и в лекциите си.

Артистични и режисьорски школи

Веселите игри , домашните концерти, артистичните стремежи и превъплъщения съпътстват Надежда Сейкова от ранното й детство.

От театралните импровизации в салъмлъка на дядо й в Луковит и ученическия театър в Берковица с метнати на въжета чаршафи, пред които разиграва самодейни сценки и получава награди от публиката - плодове, орехи, бонбони и бисквити, скътани в престилките на любопитни комшийки и градските хлапета , Надя изпитва първите тръпки на радост и страст към театъра.

В долетяло случайно по волята на съдбата в Луковит късче от вестник по време на младежка бригада тя прочита, че предстоят кандидатстудентски изпити в Държавното висше театрално училище .И за да успокои тревогите на майка си, че няма да става „циркаджийка” , Надя кандидатства в София за студентка по архитектура, където получава тройка по рисуване заради липса на перспектива. Но на изпитите в театралното висше училище видните актьори в комисията й поставят оценка „отличен” и е приета в двете специалности - актьорско майсторство и режисура. Избира режисурата.

Така пред нея се разтварят вратите на „театралния храм”,както сама го нарича, и на 17 години започва да се учи на свещенодействие чрез магията на сцената. Сред колегите й са бъдещите актьори Георги Калоянчев, Коста Цонев, Луна Давидова и Жени Божинова, а сред бъдещите режисьори - Вили Цанков, Рангел Вълчанов, Никола Корабов и Николай Люцканов. За тях Надя става „Сейчето” и „Горското момиче” заради искрената й привързаност към природата. Всички живеят дружно и остават приятели за цял живот.

Преподавателите в театралното училище им дават свобода на избора, поощряват експериментите на въображението им, правят точни анализи на сполуките и несполуките им. Явно актьорската й игра прави впечатление и Надя е поканена да се снима във филмите „Тревога”(1951) и „Данка”(1952) .

Студентските години за нея преминават под знака на голяма романтична любов с „красивия Кольо”- студент по българска филология, завършила със сватба и дългогодишен брак. Никола Петров става редактор, киносценарист и директор на телевизионната студия „Екран”.

Признание за таланта и големите възможности за развитие на Надежда Сейкова е поканата за асистентка най-напред от нейния художествен ръководител и учител проф. Боян Дановски, специализирал режисура в Германия, ученик на Брехт, работил в много театри по света. Той я въвежда сред големите режисьори на родната театрална сцена,които изпитват силното влияние на проф. Николай Масалитинов- проф. Филип Филипов, проф. Стефан Сърчаджиев, проф. Кръстьо Мирски, проф. Моис Бениеш и в онези години осъществяват свои постановки на най-значимата българска сцена - Народния театър. В свои спомени и интервюта в книгата проф. Н.Сейкова говори за тях с искрено уважение и признателност.

След дипломирането си с постановка на пиесата на Шекспир „Сън в лятна нощ” през 1952 г. по съвет на проф. Б. Дановски Надя е назначена за асистент-режисьр в Народния театър „Иван Вазов”. И в различни периоди става асистентка на големите режисьори, запознава се с жадно любопитство и се вдъхновява от техния висок професионализъм. Тези ярки лични впечатления са и незабравими уроци от творческия им процес, които младата режисьорка талантливо усвоява и творчески прилага по-късно в собствената си постановъчна работа.

Общуването с най-изявените актьори на Народния театър - Владимир Трендафилов, Ружа Делчева, Борис Михайлов , Апостол Карамитев, Гриша Островски, Стефан Гецов също е силно въздействащо и зареждащо за нея. Тъй като дипломната й постановка е пиесата на Шекспир „Сън в лятна нощ”, у Надя особен интерес будят великолепните изпълнения на Апостол Карамитев като Орландо в „Както ви се хареса” и на Ромео в „Ромео и Жулиета” .

През 1978 г. на страниците на в. „Студентска трибуна” Надежда Сейкова ще публикува забележителния негов портрет „Познатият и непознатият Апостол Карамитев”, в който го нарича „апостол на българската сцена”. И до днес текстът й е запазил нейното възхищение и поклон пред незабравимия голям актьор. „Още с първата си проява- пише тя,- той заявяваше дръзко своята ярка индивидуалност, душевно богатство, творческа енергия и вдъхновение. Той увличаше зрителя и го водеше по специалните пътища на своето голямо изкуство...Той си отиде така, както беше живял - задъхан, дръзновен, горящ в изкуството и живота.”.

Когато Апостол Карамитев работи със студентите над пет постановки в Учебния театър на ВИТИЗ , Надежда Сейкова си спомня силното послание, което оставя на студентите й : ”Не можете да бъдете български артисти, без да кипи българската ви кръв, без да знаете и обичате всичко българско.” А лично на младата асистент- режисьорка той дава мъдър съвет : винаги да носи на репетициите два бележника. В единия да записва препоръките на големите майстори в режисурата , а във втория- нейните собствени мисли, родени в творческия процес. Съвет, който се оказва безценен за бъдещото й поприще на театрален педагог!

В края на професионалния си път проф. Н.Сейкова има над 100 театрални постановки в софийски и извънстолични театри, както и в чужбина. Сред основателите е на театър „Сълза и смях” и дълги години е режисьор в него, оставил значима диря в развитието му.

Какви са принципите на театралния режисьор Надежда Сейкова?

На този въпрос,който често й задават специалисти и журналисти, тя отговаря: „ Режисьорът трябва да изхожда от гледната точка на драматурга, за да заяви своята...В своята работа аз се лутам между истинския психологически реализъм и поезията на чувствата с тяхната изчистеност и стилизираност. Затова, когато правя Шекспир, търся предимно театралната условност, поезията на чувствата, атрактивността. Докато в българската класика държа на по-големия реализъм на човешките взаимоотношения. Аз не мога да разкривам на сцената естестиката на грозното, на жестокостта. Приемам всякакъв вид театър, ако е издържан, но не мога да го правя...Обичам и изповядвам емоционалния театър и се опитвам да правя такъв театър. Може би затова моите представления имат публика и увличат зрителите.”

Педагогически школи

Когато през 1954 г. проф. Моис Бениеш й предлага да му стане астистент в класа по актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кр.Сарафов”, Надежда Сейкова едва ли предполага, че ще се „венчае” за института си десетилетия занапред. Тя започва ентусиазирано да предава придобитите знания и опит като предлага на студентите възможността да участват и те със свои предложения в процеса на работата по изграждането на сценичните образи и действия. Този непрестанен диалог с тях й подсказва необичайни решения, които бъдещите актьори приемат с ентусиазъм, защото така се чувстват въвлечени в творческо състезание.

Момчил Карамитев разказва за първата необичайна лекция на проф. Надежда Сейкова с неговия курс през 1982 г. В прекрасния слънчев есенен ден тя предлага на студентите да отидат в градинката пред храма „Свети Седмочисленици”.Пътьом купуват пита хляб и вино. Преподавателката ги води в църкавата, където ги благославя с китка „светена вода” и им пожелава „да са здрави, работливи и отговорни един към друг”. А творческата задача, която им поставя, е да се вгледат внимателно какви типажи са хората, седнали на пейките, кои са характерните им черти.След оживен разговор на тази тема лекцията завършва в 17-та аудитория с вкусно късче от пресния хляб и глътка вино.За студентите уроците на проф. Сейкова са „празници на духа”! Спомена за топлотата и сърдечността й те запазват завинаги в душите си.

Проф. Н. Сейкова неизменно включва в обучението на своите студенти запознаването им с необикновено пъстрия и красив български фолклор, води ги към актьорското майсторство чрез пиеси на родните и световните класици, сред които има особен пиетет към финия познавач на човешката душа Чехов и великия Шекспир. Предпочитанията си към театралната класика ( Молиер, Достоевски, Мопасан, Лопе де Вега, Ибсен, Оскар Уайлд) тя обяснява с думите:”Винаги предпочитам да се занимавам с вечното, с проблемите, които винаги вълнуват човека. По-малко ме интересува ежедневното, конюнктурата. Затова по-малко съм работила съвременни пиеси. И в тях искам да открия повече от това, което е непреходно.”

Рецензиите,написани от перото й за постановки и актьорски постижения у нас и по света, публикувани в книгата, са точни, аргументирани и доброжелателни.

Заедно с двамата си асистенти доц. д-р Валерия Кардашевска и ас. Светослав Добрев през 2011 г. проф. Н.Сейкова подарява на студентите и театралите у нас една ценна книга със заглавие „Пътища към сцената и екрана(как се става актьор):три гледни точки”.Както сполучливо я характеризира проф. Анастасия Савинова-Семова, това е „пълноценен пътеводител в актьорската професия - от прохождането в нея до заслужените аплодисменти след години” , доказващ „ високостойностната роля на приемствеността на педагогическата професия”.

Типично за проф. Н.Сейкова е, че следи творческото развитие на своите възпитаници и след като те завършат, подкрепя ги по време на техни театрални и кинопремиери, моноспектакли, а после деликатно споделя впечатленията си от творческите им изяви. За нейното постоянно внимание и човешка грижа те й отвръщат с взаимност и кореспонденцията й с тях в страницте на книгата „Надежда Сейкова- Живот, отдаден на театъра” е свидетелство за неразривната връзка помежду им.

В архива на НАТФИЗ Ася Дертлиева издирва и представя на читателите рецензията на проф. Кръстьо Мирски при избора й за професор със забележителните думи : „ Ако режисьорското изкуство на Сейкова заслужава висока оценка, нейната педагогическа дейност, без преувеличение, трябва да бъде оценявана със суперлативи. Сейкова е роден педагог.”

Семейната традиция е достойно продължена. Школата на родителите й е оставила дълбоки следи в душевността на дъщеря им и дава обилни плодове през годините.

Когато настъпва часът на раздялата с нейните 14 випуска и над 250 възпитаници в театралния институт , сами нарекли се „сейковчета”, като голям педагог проф. Н.Сейкова откровено споделя: „Студентите не ми даваха възможност да остарея във възгледите си и усещанията за света. Трябваше да вляза в тяхното мислене, в тяхната съвременна чувствителност и заедно с това да им предам моите познания за света и театъра, моята житейска философия, естетика и морал. През всичките тези години, в които добивах все повече опит и го споделях със студентите, аз по някакъв начин се възраждах.”

Освен във ВИТИЗ/ НАТФИЗ проф. Сейкова преподава актьорско майсторство и режисура и на студенти в Пловдив, Варна, Благоевград , на самодейци в Дома на културата в Перник, колежа „Любен Гройс” и Детското SOS селище в с. Дрен - всеотдайно, дружелюбно, в духа на веруюто си,че ”Всеки човек има нужда от обич, от внимание, от щастие и от разбирателство!”

Какви спомени оставя Надежда Сейкова у своите студенти и колеги? Безбройни, светли, красиви, необикновени и понякога дори ексцентрични,за които те милеят и до днес. Много от тях по случай 90-годишнината й са събрани от съставителката доц. д-р Валерия Кардашевска в книга с две издания под чудесното заглавие „Обич за Надежда/Надежда за обич” (2021, 2023).Такова съкровище от искреност, преклонение и любов към Учителя е наистина голяма рядкост в академичната литература!

Ректорски години и нови хоризонти

Високо признание на колегите и студентите за нейните творчески постижения е изборът на проф. Н. Сейкова за ректор на ВИТИЗ през 1981 г.,когато навършава петдесет години. Театралният институт за първи път гласува доверие на жена, която да го ръководи Тя поема това „ административно-ръководно бреме” с искреното желание да бъде полезна в решаването на куп назрели проблеми, изискващи неотложни решения. Заедно с колегите си заместник- ректори тя успява да разшири територията на института с три сгради на бившия Свободен университет на ул.”Стефан Караджа”. Учебният театър на ВИТИЗ обогатява дейността си. Създава се самостоятелен Кинофакултет , което поставя и много нови задачи пред преподавателския колектив. Катедра „Куклено майсторство и режисура” започва дейност като самостоятелно звено и за радост на възторжената детска публика е открит Учебният куклен театър, който работи винаги с препълнени зали от малчугани и родители.

Административната работа в продължение на шест дълги години естествено „изяжда” част от времето за творчество на проф.Сейкова.Но й носи удовлетворение от постигнатото и я калява в постигането на консенсус по ред щекотливи вътрешноинститутски проблеми. Случва й се да бъде арбитър в конфликти от разнообразен характер и, както някога баба й Цена, да играе ролята на „мирови съдия” , да отклонява ходатайства за влизане чрез връзки в института, да пише аргументирани писма до разни институции и по-висшестоящи началници. Но тя се справя. Помагат й силният дух , амбицията и волята за успех и на това ново поприще, а благодарните студенти я наричат с уважение „Желязната лейди”, сравнявайки я със знаменитата британска министър-председателка Маргарет Тачър.

Изключително изразителна е оценката на нейния някогашен преподавател и заместник- ректор по време на мандата й проф. Гриша Островски: „ Това беше един добър ректор. Един много добър ректор. И защо? Тя беше винаги на поста си. Винаги и по всяко време. Грижеше се за всички еднакво, отделяше внимание на всички звена в работата, на всички специалности, на всички катедри. И затова за нея нямаше големи и малки въпроси, важни и второстепенни...Надя се стараеше да бъде еднакво строга и справедлива към преподаватели, студенти и служители. Така само,мисля, може да се ръководи един сложен институт, какъвто е нашият...При това никой не може да оспори щедростта и настойчивостта, които вложи в работата си за благото на института.”

Но и за „Желязната лейди” настъпват тежки съдбовни дни. Разпада се бракът й с Никола Петров. Една след друга за три години губи двете си прекрасни талантливи дъщери - проф. д-р Искра Николова,специалист по западноевропейска и американска литература, и доц. д-р Цветомира Николова, преподавател по анимация в НБУ, дълбоко свързани творчески и духовно с нея. Широкият отзвук на интервюто на Ася Дертлиева с проф.Сейкова по този скръбен повод в електронното издание на сп. „Театър” поражда вълна от съпричастие, обич, благодарност и възхита сред множество студенти,колеги и приятели за нейния стоицизъм и възвишен дух, преодоляващ безвременните тежки загуби. А племенницата й Анна Добрева създава оригинална картина на трите интелектуалки с техните награди, която краси корицата на книгата на Ася Дертлиева.

Проф. Надежда Сейкова не се огъва, а въпреки личната си драма продължава да дава кураж и да бъде опора на всички, които са скътали скъпи спомени за нея в сърцата си и ценят нейния професионализъм, духовната й извисеност и доброжелателство.

Документалните текстове в книгата на Ася Дертлиева „Надежда Сейкова- Живот, отдаден на театъра” са вплетени във вълнуващ и изпълнен с уважение и обич образ на една голяма българка, посветила се на благородната мисия да учи и възпитава поколения актьори и режисьори чрез своя собствен жизнен и творчески път с битки за истината и красотата , житейски драми и мъдри послания за бъдещето.

На многая и благая лета, уважаема проф. Сейкова!