Напусна ни преди броени дни голямата преводачка полонистка Благовеста Лингорска. Наричат я „българския глас на Капушчински”. И с пълно право. Защото българските читатели дължат именно на нея, на нейната настойчивост, пробивност, пословична преданост и високо майсторство запознанството си с творчеството на световноизвестния репортер, публицист и писател.

Блага, както топло я наричат нейните приятели и колеги, е дошла на този свят навръх Благовещение, или както казва народът ни „дошла е с името си”, и е била орисана да носи в сърцето си вярата и силата на Божието начало в името на светлото,чисто и всеотдайно служене на хората. Тя дълбоко вярваше в мисията на избрания си път и успяваше да преодолява всички жизнени несгоди с упорит труд и непоколебима увереност в победата на доброто.

Срещнахме се нея в началото на 90-те години. След като прочетох на един дъх „Императорът“. Шахиншахът” бях покорена от изумителното майсторство на Ришард Капушчински- едновремнно репортер, но също публицист и писател,който пресъздава действителността по свой специфичен, оригинален и неповторим начин, като използва виртуозно езика за изграждане на своите произведения. А също и от превода му, който звучеше впечатляващо силно и ярко на родния ни език. Скоро след нашата първа среща помежду ни се зароди искрено приятелство, прераснало в активно творческо сътрудничество. Съдействах й с готовност според силите си в битката за издаване на творбите на Капушчински на български език, съпътствана от най-разнообразни трудности. Станах редактор и автор на предговора на „Пътешествия с Херодот” (2008) ,на тритомника „Автопортрет на репортера. Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век. Другият” , редактирах също „Писането. С Ришард Капушчински разговаря Марек Милер” и направих интервю с автора.

През годините все по-добре разбирах на какво се дължи дълбоката връзка на Блага с „нейния автор”, чиито творби бележеха не само трудовите й делници, но обогатяваха нейните възгледи и морални оценки за събитията по света. В нейно лице майсторът на словото Ришард Капушчински беше намерил искрен съмишленик и верен следовник. Преводът на неговите произведения беше непрестанен диалог между двама творци, за които доверието и качеството бяха висша мяра за резултатите от постигнатото в процеса на взаимодействие.

Каква е ролята на преводача в нашето съвремие ?

Интересно е да знаем,че когато използва думата „преводач” Ришард Капушчински влага в нея много дълбок и всеобемащ смисъл.

От една страна, той гледа на собственото си творчество като на своеобразен мост, обединяващ културите по света, и когато му задават въпроса каква е главната причина да пише, той отговаря: „ Най-често бих определил своята професия така: да бъдеш преводач. Само че не преводач от един език на друг, а от една култура на друга култура...Проблемът е в това да успеем да създадем между културите отношения не на зависимост и подчинение, а на разбирателство и партньорство. Само тогава съществува шансът в нашето човешко семейство съгласието и доброжелателността да вземат връх над всяка враждебност и конфликти. В своята малка, миниатюрна област бих искал да допринеса за това и ето защо - пиша.”(1)

А от друга страна, във встъпителната си лекция „Преводачът- фигура на XXI век”, произнесена на 12 май 2005 г. по време на първия

Световен конгрес на преводачите на полска литература в Краков пред 174 представители от 50 страни , Ришард Капушчински изразява дълбокото си убеждение, че в началото на XXI-то столетие „ се заражда новата роля и новото място на преводача и преводачката в света, в културата и в съвременната литература...Виждаме колко е важна и какво значение има междуезиковата комуникация и произтичащата от това роля на преводача...Присъствието на преводача,т.е. на онзи,който ще преведе един разговор,или някакъв текст, става условие за съществуването и съжителството на човешката общност, на човешкото семейство.”(2)

А какво е според него значението на езика в работата на преводача?

И в това отношение Капушчински има изградени много сериозни критерии както към езика на всяко свое произведение, така и към езика на преводачите. Аргументацията му е несломима: „Езикът е най-голямото съкровище на културата, а същевременно е най-чувствителният и разпознаваем белег за идентичност. Споменавам това, за да подчертая, с колко чувствителна и деликатна материя борави преводачът, и че трябва да има изострен поглед и езиков слух, езиков вкус и интуиция, езикова памет. Това са най-наложителните черти,още повече,че езиците, с които преводът си служи,постоянно се променят, реформират се непрекъснато,обогатяват се, еволюират,отделните думи придобиват нови нюанси и значения...Колко опит е необходим,колко чувствителност и вкус, за да доловиш и разбереш сигналите на тези промени, които идват към нас от прочетения текст, от неговите скрити пластове,от неговата вътрешност!”(3)

Класически пример за способността на Капушчински да открива „скритите пластове” на езика е работата му над изразните средства в „Императорът”. С цел да акцентира върху архаизма на диктатурата на Хайле Саласие той решава да „откопае” думи от старополския език-красиви, пластични, забравени с времето , но носещи неговия колорит. След като изчита старополската литература, той извлича множество такива дума , включва ги в свой собствен речник и в процеса на писането на текста ги вплита в него. А когато не открива подходящите думи, сам „ изковава” нови. Например, когато дели дворяните на императора Хайле Селасие на три категории, той ги назовава с думите „тъмничари”, „поплавъци” и „ празнословци”.

Как постъпва преводачката Блага Лингорска при такова изобилие от несрещани никога преди думи? Тя също отваря стари църковни книги, сказания и предания за царски времена, за да намери най-добрите съответствия на думите от оригинала. А когато трябва да предаде новородените от перото на Капушчински думи, се обръща според мен към българската публицистика, в която времето е съхранило образци на подобни творения.

За Блага езикът на Капушчински има своята специфика и тя я характеризира с „лапидарност”, „краткост на фразата ..., която много сгъстява изложението. Той например пише, че се стреми да не употребява прилагателни – за да не разводнява. След това аз открих, че при него има така наречените „триадни структури” – три съществителни, три прилагателни, три допълнения – и като части на изречението, и като части на речта и това придава един особен плавен ритъм, езикът просто се лее.”( 4 )

Лесно ли се достига до момента, в който и българският превод на неговия текст се лее на родния ни език? Това е сложен и трудоемък процес, за който са нужни много знания, опит, усилия и талант. Но Блага Лингорска не си спестява труда да ги вложи. За да заблести езикът на Капушчински със своята уникална красота.

Изключително прецизна е тя и в подстрочниците, в които й се налага да добавя за българските читатели обяснения на определени думи, понятия, географски названия,термини и др. Когато цитира научни трудове на философи, антрополози, икономисти, археолози и др. , което често й се налага, тя прави справки до момента, в който достига до най-точния вариант. И никога не забравя да посочва имената на преводачите!

В преведените от Благовеста Лингорска книги читателят винаги намира допълнителна информация. В „Избрано” тя включва в раздела „Библиография” не само излезлите у нас до 2000 година произведения на Ришард Капушчински, но и изданията му в чужбина на съответните езици- английски, немски, френски, италиански, холандски, руски, сръбски, японски, унгарски, шведски, норвежки, датски, персийски,испански, български, турски, албански, словенски, чешки, португалски и иврит .Тази специална библиографска справка не само дава представа за „ географията” на неговите произведения в световен мащаб, но показва също,че българските издания заемат достойно място в този престижен списък.

Библиографията в тритомника „Автопортрет на репортера. Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век. Другият” отпраща любознателните читатели и изследователите на творчеството му към многобройните публикации - интервюта, рецензии, статии за творчеството на Капушчински по цялата планета.

А „Цитираната литартура” в шестте части на „Лапидариите” ( 1998, 2017) е ярко свидетелство за широкия кръг от източници, които е прочел и цитирал Ришард Капушчински, за да поднесе на читателите своите оригинални мисли, разсъждения и оценки по повод на събития, личности, произведения на литературата, езика, киното, музиката, изобразителното изкуство, фотографията и др.,които ни го представят като ерудит от висока класа, който постоянно, живо и по целия свят се интересува от културните процеси,като изследовател в най-различни сфери на науката и битието,като вечно търсещ историк, философ на историята, антрополог, социолог , педагог,мислител от голям мащаб и визионер на развитието на човечеството в бъдеще.

Има още един задължителен елемент във всяка преведена от Блага книга: благодарността ( в увода, в послеслова или в подстрочниците под линия) към всеки човек, независимо от неговия ранг, служебна позиция или статут в обществото, който й е оказал съдействие и морална подкрепа в осъществяването на главната й задача: превода и публикуването на произведенията на Ришард Капишчински. Тази своя етична и морална норма Блага спазва неотклонно до края на дните си,защото е дълбоко убедена,че преводачът е длъжен да бъде човек с високи нравствени качества. Тя го доказва и с чудесните си преводи на Януш Корчак, вторият

голям полски автор,чиито творби представя на българските читатели.

Когато публично изразява благодарността си към преводачите по време на Първия световен оконгрес на преводачите на полска литература в Краков, Ришард Капушчински изтъква,че тяхната роля не се изчерпва само с превода от полски на техния роден език. „Преводачът - казва той,- не само превръща текста от един език на друг език, а „ е и нещо като литературен агент, или дори направо посланик на даден автор, а често и ентусиаст на неговото творчество, някой,който го предлага и препоръчва на издателствата, насочва към него вниманието на местните медии, пише рецензии и препоръчки. Общо казано- познавач и критик на литературата, към която принадлежи „неговият” автор.”(5)

Можем искрено и убедено да кажем,че всички тези роли на преводача в най-висша степен, с непрестанна енергия и всеотдайност осъществи и неговата българска преводачка Благовеста Лингорска.

Но нека се върнем към а началото на изминатия от нея творчески път.

Пробивът

Благовеста Лингорска,потомка на троянски род, е абсолвентка на Алма матер в специалността славянска филология . Сред своите преподаватели тя с особен пиетет откроява Тереза Домбек, която я запознава с тънкостите на полския език и пробужда интереса й към бележитите творби на полските класици. И дори й поверява коректурата на своя учебник по полски език, която Блага прави в печатницата,където свиква с мириса на печатарското мастило. Когато сама започва да преподава на студентите си, тя също като Тереза Домбек успява да ги „зарази” с красотата на полския език и да им вдъхне кураж за задълбоченото му изучаване и за разпространяването му. Една от тях е Милена Милева, с която по-късно заедно реализират превода на четвърта, пета и шеста част а „Лапидариите”.

Блага силно се вълнува от „литературата на факта”, способна да отразява реалността по художeствен начин. Още през студентските години у нея се заражда желанието да се посвети на превода,макар по онова време да се възложи превод на художествена литература на начинаещ преводач е почти немислимо. Но в крехката й физика се крият неподозирана сила, воля и решителност.

Чула от гостуващия у нас полски писател Войчех Жукровски възторжени отзиви за набиращия популярност млад и талантлив журналист Ришард Капушчински ,тя трепетно започва да търси негови произведения. И попада на негово интервю в полския вестник „Култура” . Изумена е от начина, по който той пише за реални факти от съвременната действителност, но с дълбок хуманизъм и с желание да въвлече читателя като свой събеседник в процеса на осмислянето им. Превежда интервюто и го разпространява сред колеги и приятели. Така започва, по нейния израз, най-напред със „самиздата”.

„Първият човек, който ме запали по Капушчински, бе Виолета Мицева, главен редактор на ЛИК – БТА. - споделя тя .-Тогава беше излязла „Футболната война”, аз преведох откъса „Горящите бариери” и заедно с интервюто в „Култура“ ги предложих на ЛИК. След като ги публикуваха, добих кураж и реших да преведа книга на Капушчински.”(6)

Така на 6 март 1981 г. с публикуването на откъса „Горящите бариери” от „Футболната война” в българския печат за първи път се появява името на Ришард Капушчински. А след множество препятствия от различен характер, подробно описани от нея като двадесетгодишна одисея в послеслова на „Избрано”(2001), със съдействието на нейния колега, поет и преводач Иван Вълев през 1990 г. в издателство „ Хр.Г. Данов” - Пловдив излиза от печат първата книга на Ришард Капушчински на български език .В нея са обединени две от творбите, превърнали го в световна знаменитост - „Императорът” за Хайле Селасие в Етиопия и „Шахиншахът” за владетеля на Иран Мохамад Реза Пахлави. С тази книга в българския книгопис влиза завинаги и името на преводачката Благовеста Лингорска.

След „Императорът. Шахиншахът” излизат от печат „Лапидариум”(1993); „Империята”(1994),; „Лапидарии I,II III”(1997);

„Избрано”,включващо „Футболната война”,”Още един ден живот” и „Абанос”(2001); „Пътешествия с Херодот” (2008); „Автопортрет на репортера”, „Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век,”Другият” (2015) ;„ Лапидарии IV,V,VI”( 2017) и „С Ришард Капушчински разговаря Марек Милер”(2018).

Рецепцията

Освен с преводите си Благовеста Лингорска стана и остана до края на дните си един верен ентусиаст на големия полски майстор с изключителен личен принос за рецепцията на неговото творчество в България. С много аргументирани предложения и организационни усилия тя съумя да извоюва съдействието на Полския културен институт в София, Института „Адам Мицкевич”и Полския фонд за литература, Института на книгата в Краков, на издателствата „Хр.Г.Данов”, Университетското издателство „Св. Кл.Охридски”„Карина-М”, „Изток-Запад” и особено плодотворната подкрепа на издателство СОНМ за публикуването на творбите на Ришард Капушчински приживе и след смъртта му през 2007 г.

Десетки са участията на Блага Лингорска в премиери, срещи с читатели, конференции в България и Полша , по време на които тя с готовност споделяше мисли за творческия си процес като преводач, както и за срещите си с „нейния автор” Ришард Капушчински. С прочутата си скромност тя написа, че неговото творчество „изразява най-пълно и адекватно моето собствено виждане за света и неговите проблеми. Ала тъй като не притежавам нито житейския и професионален опит, нито таланта на Ришард Капушчински,онова,което мога да сторя , е да представям на българските читатели написаното от този автор. Вършех и върша това, подтиквана от вътрешна необходимост и от чувството за морален дълг към моите сънародници и особено към младите, посветили се на литературата и журналистиката с надеждата, че докосването до тези текстове ще ги направи по-знаещи, по-мъдри и по-добри.”(5)

След като изпитах неотразимото въздействие на магията на Ришард Капушчински в „Императорът. Шахиншахът” от учебната 1994/1995 г. включих изучаването на творчеството му в лекциите и упражненията си за бакалаври и магистри по дисциплината „Репортерство” за студентите по журналистика-профил „Печат”, а малко по-късно и за студентите по пъблик рилейшънс в лекциите си по дисциплините „Медии и връзки с обществеността” и „Комуникативни умения- печат”.В продължение на 25 години бъдещите журналисти и PR специалисти пишеха курсови работи,творчески портрети, анализи на отделни теми от творчеството му и така получиха възможност да се запознават с актуалните политически, социални и културни проблеми на световното развитие чрез перото на един от най-компетентните негови анализатори и интерпретатори.

С голямо желание и готовност за съдействие Блага посрещаше в дома си моите дипломанти от Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Кл. Охридски”, работещи по теми,свързани с творчеството на Капушчински,които неизменно й изразяваха своите искрени благодарности. Първата от тях беше Аксентия Замфирова, днес доцент по икономика, която направи негов творчески портрет в своя труд през 1994 г. А последният ми дипломант, писал за големия полски майстор на словото, е Митьо Маринов, сега телевизионен водещ, който защити отлично през 2019 г. дипломната си работа на тема „Репортерът:Възможности, проблеми ,постижения ( Из опита на Ришард Капушчински)”, подготвена на базата на тритомника „Автопортрет на репортера. Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век. Другият” и на книгата „Писането. С Ришард Капушчински разговаря Марек Милер”.

През 2002 г. по повод 50-годишния юбилей на висшето образование по журналистика в България от името на катедрата на ЮНЕСКО „Комуникация и връзки с обществеността” направихме предложение за удостояването на Ришард Капушчински с почетната титла „Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св.Кл. Охридски”,което получи одобрението на Факултетния съвет на Факултета по журналистика и масова комуникация и на Академичния съвет на Алма матер.

На 18 април 2002 г. на тържествена церемония в препълнената Аула на СУ световноизвестният репортер, публицист и писател Ришард Капушчински бе удостоен от Ректора проф. Боян Биолчев с това високо звание и с Почетния знак „Кл. Охридски” със синя лента „ за големия му принос в развитието на журналистиката, на междукултурната комуникация и за философско-публицистичното осмисляне на глобалните проблеми на нашата съвременност”. Чест и гордост за нас е,че Софийският университет е първият чуждестранен университет,присъдил му най-високото си отличие.

Словото на Капушчински ”Български размишления” бе посрещнато възторжено от студентите,преподавателите и гостите на тържеството. Още в началото му бележитият творец не пропусна да подчертае: ”Признателен съм на моята преводачка г-жа Благовеста Лингорска, благодарение на таланта и упоритостта на която моите книги намериха доброжелателен и сърдечен прием сред българските читатели.” Едно безценно признание с непреходна стойност!

През 2016 г. й бе присъдена Специалната награда на СБП „за изключително високи постижения за превода от полски на „Автопортрет на репортера. Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век. Другият” от Ришард Капушчински ,както и за цялостното представяне на полския репортер, публицист и мислител на български.” А на 4 март 2018 на тържествена церемония в Драматичния театър във Варшава Преводаческата награда на името на Ришард Капушчински за високи заслуги за превода и популяризирането на творчеството на “репортера на века” на чужд език бе връчена на българската преводачка Благовеста Лингорска.(7)

В продължение на повече от четири десетилетия всеотдайно , предано и с голямо майсторство Благовеста Лингорска успя да преведе почти цялото творчество на Ришард Капушчински на български език. Без преувеличение можем да наречем преводаческото й дело един тих,но високостойностен личен подвиг и пример за достойно изпълнен морален дълг към българските читатели.

 

София, 15 март 2026 г. 

 

 

 

Литература:

1. Капушчински, Ришард.Автопортрет на репортера .В: Автопортрет на репортера; Стремителният ход на историята.Записки за XX и XXI

Век; Другият.Превод от полски Благовеста Лингорска, СОНМ,София, 2015 , с.53.

2. Капушчински, Ришард. Преводачът - фигура от XXI век. В : Света гора. Алманах за литература, наука и изкуство. Издание на Сдружение на литературните дейци „Света гора”-Велико Търново. Брой 8( „3”) Превод от полски Мира Костова. Фабер, Велико Търново, 2007, с. 211- 212.

3.Пак там, с.213.

4. Басат,Емил. Благовеста Лингорска с Преводаческата награда на името на Ришард Капушчински. Available from: https://sbplit.org/wordpress/2018/3/

благовеста-лингорска-с-преводаческа/

5. Капушчински, Ришард.Преводачът..., с. 213-214

6. Басат, Емил. Благовеста Лингорска....Пак там.

6. Лингорска, Блага. От преводача. В: Избрано. Футболната война. Още един ден живот.Абанос, „Карина М”, 2001, с.469-470.

7. Басат, Емил. Благовеста Лингорска....Пак там.