Андрей Велчев

Има една кражба, която не влиза в изборните протоколи. Не се отчита от ЦИК. Не я виждаме в машинния вот, нито в бюлетините. Тя се случва тихо, системно и с публични средства – в коридорите на властта, в пресцентровете на министерствата и в социалните мрежи.

Това е кражбата на доверие.

В последните години наблюдаваме не просто подмяна, а професионално режисирана подмяна на комуникационната функция на българските институции. Пресцентровете – създадени да информират, да отговарят и да държат властта отчетна – все по-често действат като вътрешни агенции за управление на личния имидж на министъра. С други думи: държавата плаща, но дивидентът е частен.

И ако това ви звучи като добра стратегия – да, така е. Но само ако забравим, че говорим за публичен ресурс, а не за частна кампания.

В добре работещите комуникационни системи – в Обединеното кралство, в САЩ, в редица европейски държави – има правило, което не подлежи на тълкуване: институцията комуникира заради обществото, политикът – заради изборите. Двете не се смесват. Двете не се финансират по един и същи начин. И най-важното – двете носят различен тип отговорност.

У нас? У нас виждаме хибрид.

Пресцентърът снима, пише, публикува, промотира. Личният профил на министъра „органично“ нараства. Видимостта расте. Разпознаваемостта расте. А когато дойдат изборите – този внимателно натрупан капитал просто сменя логото си и влиза в кампанията.

Без фактура. Без отчет. Без срам.

Това не е просто лоша практика. Това е стратегическо изкривяване на политическата конкуренция.

И тук идва още по-сериозният проблем – изчезването на говорителя. Някога той беше лицето на институционалната отговорност. Днес е излишен. Защото всеки говори. Всеки публикува. Всеки „обяснява“. В реално време. Без филтър. Без контрол. Без отговорност.

Всички комуникират. Никой не отговаря.

Причината е проста – в среда, в която популярността е валута, институционалната дисциплина става неудобна. А говорителят – пречка.

Затова днес наблюдаваме не просто ерозия на стандартите, а подмяна на самата логика на публичната комуникация. От информиране към самореклама. От отчетност към видимост. От институция към личен бранд.

И нека го кажем директно – това не е случайност. Това е модел.

Модел, в който държавата плаща за изграждането на политически капитал.
Модел, в който администрацията се превръща в комуникационен щаб.
Модел, в който избирателят финансира собственото си манипулиране.

Като член на Комисията по журналистическа етика към Съюза на българските журналисти не мога да приема този модел като „нова нормалност“. Защото той подкопава именно онова, което журналистиката трябва да защитава – границата между публично и частно, между информация и пропаганда, между отчетност и PR.

И ако трябва да говорим с езика на политическите комуникации – това е добра стратегия. Ефективна. Работи.

Само че не за демокрацията.

И остава един въпрос, който не може да бъде заглушен нито с лайкове, нито с добре режисирани видеа:

Етично ли е?
Морално ли е?