Предлагаме ви задълбочената историческа разработка на авторитетния журналист международник и хуманитарен дипломат Енчо Господинов за ролята на неистовия репортер Макгахан, който защити българската кауза след погрома на Априлското въстание. Разработката ще бъде публикувана в две части.

Джанюариъс  Алойшиъс Макгахан: Освободителят на българите

Енчо Господинов

 

ПЪРВА ЧАСТ

Десетте репортажа на един ирландец от Охайо в лондонския вестник "Дейли нюз" доведоха до Освобождението на България от петвековното османско иго. Те  показаха  по особено убедителен начин силата на свободното слово против ятагана на поробителя и пропагандата на Дизраели. А Априлското въстание още тогава съобщи на света, че търпението на никой народ не е безгранично

Кой е Макгахан?

Малко са световните примери, когато думите на един репортер по призвание и военен кореспондент по професия са предизвиквали такива сътресения на съвестта и са довеждали до континентални катаклизми. Тoчно такъв е случаят  с  Джанюариъс Алойшиъс Макгахан, бъдещата в онези дни световна звезда на журналистическия небосклон.

Син на ирландски заселници, той е роден на 12 юни 1844 г в семейната ферма "Гълъбов хребет" в селцето Ню Лексингтън, щата Охайо. Баща му, Джеймс Макгахан, докато е бил в родната Ирландия, е служил в кралския флот на кораба, който е откарал Наполеон на остров Света Елена през 1815 г. Вероятно от него бъдещият репортер наследява свободолюбивия скитнически дух, както и бързия му и силен ум. А от майка си младият Джанюариъс наследява благородство, физическа привлекателност и обаяние, което по-късно го прави изключително желан в компанията на колеги, дипломати и генерали. 

От малък започва да  работи на семейната ферма заедно с 11-те си братя и сестри, което не му пречи да бъде прилежен, амбициозен и с големи мечти ученик. Изглежда същото е важало и за братята и сестрите му, от които произлизат адвокати, журналисти, съдии и инженери, пръснати из цяла Америка, а някои и в Европа.  В 1860 Макгахан пробва да стане учител, но не е приет поради възрастта си - едва 17-годишен - въпреки блестящото си самообразование и огромния брой книги, които вече е прочел.  Отива за две години в Хънтингтън, Индиана,  и там продължава да учи, докато работи в една бакалия, а после и като учител. Тук са и първите му опити да пише статии в местния всекидневник "Демократ".

Меракът  на Макгахан обаче е да учи право в Европа и да стане адвокат. Но съдбата му е подготвила изненада. При това - голяма -  съответстваща на мечтите му. В 1864 се мести в Сейнт Луис, където остава 4 години.  Издържа се с работа като счетоводител в железопътната компания "Юниън Пасифик".  Вечер усилено учи стенография и спестява пари за мечтаната Европа. В малкото си свободно време изучава творчеството на Шекспир, когото често рецитира, докато се разхожда из горите край Сейнт Луис. Обича да ловува, да играе шах, а понякога и да изпуши една ароматна пура. И всичко това  става в контекста на мечтата за Европа.    

Този момент идва през зимата на 1868, когато той отплава от Ню Йорк с кораб за "Стария свят". Установява се в Белгия и започва да учи право в Брюксел.  

Оттук нататък ще карам повествованието за този забележителен мъж на бързи обороти, защото целта на текста е статия, а не романизирана биография. Поради тези причини умишлено - но с голямо неудоволствие - прескачам стотици епизоди и интересни детайли от живота и делото на най-известния военен кореспондент на своето време.  

Магията на думите

Комуто е писано да бъде журналист, никога няма да стане пианист, ако перифразираме една стара английска мъдрост. Докато учи за адвокат, младият и любопитен студент Макгахан обикаля Белгия, Франция и Германия. Бързо научава френски. Междувременно избухва Френско-пруската война и д-р Хосмер, отговорен за лондонското бюро на вестник "Ню Йорк Хералд", кани будния младеж да стане специален кореспондент за Европа на големия американски вестник. Макгахан приема без колебание. Акредитиран е към щаба на генерал Бурбаки, а после и към армията на генерал Шанзи в Бордо. Обикаля фронтовете и пише като "бесен". В редакцията са силно впечатлени от работата на новопокръстения военен кореспондент. Идват събитията около Парижката комуна и  обсдадата на Париж. Макгахан е там. А на 18 март 1871 градът осъмва с барикади. Комунарите контролират Монмартър и "неистовият Репортер" е на първата линия.

Славата на Макгахан и огненото му перо, бързата реакция, експлозивната смес от емоция, факти и аргументи бързо го налагат като най-известния, най-правдивия и най-сериозния военен кореспондент в района. Арчибалд Форбс, един от доайените на английските военни кореспонденти и другар по "оръжие" на Макгахан пише:"Аз никога не съм виждал по-добър военен кореспондент от него".

Междувременно светът се променя от бурни събития, а с това и характерът на вестникарския занаят. В младата още американска държава ври и кипи от нови, неподозирани промени и тенденции. Появява се много по-независима журналистика. Новите вестници на пазара отхвърлят контрола на партиите и на старите канони. Сред редакторите остават все по-малко политикани, а местата им заемат журналисти с буен и независим характер.  Според д-р Теодор Димитров, първият  задълбочен български изследовател на творчеството и съдбата на Макгахан, в онова време "поне една четвърт от вестниците се обявяват за независими, неутрални или просто "местни". А появата на унгарския евреин Джоузеф Пулицър на вестникарския пазар в САЩ  променя основно правилата на играта в занаята: започва период на небивала конкуренция между вестниците и вестникарите; в системата на разпространението им също настъпват радикални промени; налагат се нови методи на обрабитката на новините и на самата редакторска работа. Появата на телеграфа като средство за комуникация коренно променя както скоростта на разпространението на новините, така и професионалните навици на кореспондентите. Бясната надпревара кой пръв ще съобщи новостите от фронта вече е започнала.

Ето това е атмосферата на новата ера, в която започва да блести звездата на нашия герой Джанюариъс Макгахан. 

А той междувременно продължава да скача от война на война, от авантюра в авантюра и славата му на репортер не познава граници както в стария, така и в новия свят. Когато отразява  Френско-пруската война, той е в стихията на амбицията си. В огъня на Парижката комуна интервюира Виктор Юго, Гамбета и Луи Блан. Арестван е двайсетина пъти, а дописките му от барикадите на Комуната се препечатват не само в "Ню Йорк Хералд", но и в редица други американски вестници. След перипетиите в Париж и с Комунарите, Макгахан "шета" между Лондон, Париж, Кьолн, Дрезден, Брюксел, Виена и Пеща, а оттам шест седмици в Букурещ, и накрая в Яш и Одеса.

Съдбата на Големия кореспондент започва да се върти около Балканите и Руската империя. Това е и началото на Съдбовния период в живота на Макгахан.

Европа на Империите е магнитът, който привлича вниманието на американската преса в онази епоха. Пет империи се борят помежду си за влияние по всички писани и неписани правила на Голямата игра: Британската, Руската, Австро-унгарската, Османската и Френската. И ако днес ние се чудим как да отразяваме зараждащия се  Нов Многополюсен свят след Двуполюсния, то какви ли са били безсънните нощи на редакторите на Макгахан и желанието им да го пращат навсякъде. Така той попада в пустинята Казълкум в Централна Азия, "преследвайки" движението на руската армия към Бухара и  Ташкент в днешен Узбекистан.  Тук, в горещитре пясъци на пустинята той се сближава и с бъдещия си приятел и сподвижник Юджийн Скайлър, по това време секретар на американската легация в Петербург. Скайлър го придружава само до Ташкент. После  се разделят - Скайлър се връща в Петербург. Тази тежка експедиция през пустинята на двама самотни мъже, придружени от няколко местни, плюс натиска от редакцията върху Макгахан да не изтърве събитията в Централна Азия, плюс още няколко "битови и емоционални препятствия" осуетяват дори сватбата на Макгахан във Франция с бъдещата му съпруга, руската аристократка от видно дворянско семейство  Варвара Николаевна Елагина. Той се е запознал с нея при престоя си в Крим след Френско-Пруската война.  Любовта им трае  до последния му дъх и  не признава никакви бариери във времето и пространството на техния съвместен живот . Под неговото влияние и с негова помощ тя научава английски, той научава руски и полски. Постепенно Варвара става журналистка, а по-късно и  синът им Пол - също. Колкото до сватбата им с Варвара Николаевна, тя трябвало да изчака края на експедицията в пустинята Казълкум. Тогава думата командировка не е била позната.

Тук, в пустинята, и между бреговете на Сърдаря и  Амударя, Макгахан-Репортерът , сам, с два впряга коне,  трябва да измине в студ и жега 300  километра, за да настигне армията. Придружен е от трима души - един татарин, който знае всички местни езици и му служи за преводач, особено, когато не е пиян;  водачът на впряга Маструф от Каракалпакия, и един млад киргиз , който се грижел за багажа и за шестте коня. Макгахан е носел със себе си карабина "Уинчестър",  три резервни пушки, няколко револвера, ножове и саби. Пустинята не е била много гостоприемна, а руската армия, която той трябвало да догони, го изпреваревала с цели 10 дни. Неистовият репортер бързал, защото трябвало да предава кореспонденциите си за хода на войната.

И той успял да настигне - с нечовешки усилия и упоритост - царската армия. И да опише хода на събитията. Тук започва и дългото му приятелство с младия тогава полковник Михаил Скобелев, което трае до смъртта на Макгахан. Само на 34 години  той умира в Цариград, заразен от тиф от болен приятел, за когото се е грижел . Това става само броени дни след подписването на Санстефанския договор, където Макгахан е един от Героите на деня, заедно с Генерал Скобелев и Граф Игнатиев.

Необходимо отклонение: Кой откри Макгахан за българите

Ако след 500 години Османско господство България и българите получават от Съдбата някакъв скъп подарък, този подарък идва във формата на един млад, очарователен, амбициозен, талантлив и честен американски журналист. Днес знаем кой е той. Малцина обаче знаят кой ни е запознал с него.

Джеймс Гордън Бенет, собственикът на "Ню Йорк Хералд" пръв открива Макгахан и предлага работа на този още млад студент по право в Брюксел. Той буквално го въвлича във водовъртежа на световните събития. Но човекът, който ни подари Макгахан в писмена форма и в целия му блясък, се казва Теодор Делчев Димитров. Д-р Димитров, изключителен ерудит, полиглот, дипломат, патриот и историк, беше десетилетия наред моторът на Библиотеката на ООН в Женева, както и неин изпълнителен директор. Мога само скромно да добавя, че д-р Димитров беше мой близък приятел в продължение на близо двайсет години. Именно той издири и преведе на български репортажните бисери на Макгахан от тъжните дни на България след Априлското въстание. Той, още в далечната днес 1966 г. събра тези литературно-публицистични диаманти, преведе седем от най-силните в емоционално и фактологическо отношение репортажи на български език и ги издаде заедно с оригиналите им на английски в красива книга, която той отпечата на собствени разноски в Женева под заглавие " ЯНУАРИ МАКГАХАН. ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ". 

Това става преди точно 60 години. Няма друг такъв съвременен случай като примера на Теодор Димитров, съчетал в едно родолюбие, научно откривателство и упорство да покаже Макгахан в цялия му исполински ръст и с целия му блясък, както и страстта, с която Макгахан защищава българскарта кауза след погрома на Априлското въстание.

А през 1977 г., Теодор Димитров издава втора книга за Макгахан,  с написана от него детайлна и силно емоционална биография на великия наш защитник. Книгата този път е издадена в София от издателство "Наука и изкуство" и съдържа както самите репортажи на Макгахан за лондонския вестник "Дейли нюз", така и много богати от историческа гледна точка документи, лична кореспонденция и гравюри, отразяващи трагичните събития в България след потушаване на въстанието. Невероятна книга, казвам ви го най-искрено. Ако "Записките" на Захарий Стоянов са литературният апотеоз за онази епоха, описани от един участник в тези събития, то кореспонденциите на Макгахан от пепелищата на Батак и Перущица, от Пловдив и Пазарджик са същият апотеоз на българския подвиг и чутовна трагедия през април 1876. Но този път описани детайлно, добросъвестно и свръхемоционално от един ирландец. За да бъдат открити днес за нашите очи от тихия и скромен учен и български патриот Теодор Димитров. Книгите и изследванията му за Макгахан са най-добрият паметник за Теодор, който ни напусна през 2002 г.

Мога само да ви кажа, че в годините, когато работихме заедно в Женева, трима българи бяха нашите неофициални представители на българския дух в Швейцария: д-р Теодор Димитров, проф. Тодор Събев, теолог и заместник-генерален секретар на Световния съвет на църквите и Д-р Зарко Ханчев, виден лекар и хуманист, високопоставен служител на Международната федерация на Червения кръст и Червениа полумесец, интелектуалец и бонвиван. Тези трима българи в Женева обладаваха заедно знания и мъдрост вероятно колкото цялата някогашна Александрийска библиотека. Слушал съм невероятните им разговори  дълги часове без да гъкна.

Другият българин, който също популяризира бляскавото дело на Макгахан, беше нашият любим професор от Софийския умижерситет д-р Дафин Тодоров, сам той журналист от някогашния легендарен вестник "ПОГЛЕД". Възпитаник на Виенския университет и закърмен с обич към нашия занаят, Дафин издаде една хубава книга през 1970 г., озаглавена "Възход и падение на петата велика сила". Ползвахме я и като учебник. От богатата книга на Дафин,ние научихме много неща за световния печат, за журналистиката въобще и за Макгахан, като един от върховете на репортерството през втората половина на 19-ти  век. Няколко страници от книгата на проф. Дафин Тодоров са посветени изцяло на ролята и творчеството на Макгахан.

И накрая, братът на Теодор, Иван Делчев, също издаде неотдавна една богато илюстрована биография (2025) с много лични спомени и детайли за неуморния си брат и неговата тъжна съдба в края на живота му. Живот, който той посвети на България и й остави ценни културни съкровища, които днес лежат пръснати между София и бившето училище на Теодор в Панагюрище. А може би и на други места. Надявам се много братът на Теодор  да може да дойде на нашето специално събитие в СБЖ на 20 май, посветено на Априлското въстание и на неговият летописец Джанюариъс Макгахан.

За да бъде картината пълна, ще добавя и името на проф. Джон Хоенбърг, брилянтен американски учен от Колумбийския университет в Ню Йорк, който е един от първите, а може би и първият, изградил писмено пълния словесен  паметник на военния кореспондент Макгахан в книгата си "Foreign Correspondence. The Great Reporters and Their Times" (Великите репортери и тяхното време. John Hohenberg, Columbia University Press). Невероятно богата книга, където открих забележителни страници за нашия ирландски спасител с американски паспорт.

Априлското въстание и делото на Макгахан                                 

Много е важно да се разбере политическият, дипломатическият и медийният контекст, в който се разиграва цялата сага преди, по време на и след Априлското въстание.

В тези години политиката на Лондон е изцяло в подкрепа на Османската империя и против опитите на Русия да запази влиянието си на Балканите след Кримската война. Правителството на Бенджамин Дизраели в Лондон, както и Кралица Виктория внимателно следят какви процеси се развиват на нашия полуостров, особено в контекста на деликатната вътрешна картина в Османската империя.

На свой ред Русия търси реванш за Кримската война и макар и отслабена, не си позволява да се откаже от плановете си за постоянен достъп до Средиземно море за своя флот и своите интереси. Успехите и завоеванията на руската армия в Централна Азия, откъдето нашият персонаж Макгахан току-що се е върнал, са умело използвани от руския посланик в Цариград Граф Игнатиев да лобира в своята столица за нова война срещу турците. Опитният  руски дипломат умело използва трагичната картина от потушаването на Априлското въстание у нас и успешно убеждава своите началници в полза на нова война под претекст да се освободи многострадалният братски славянски народ на България.  Няма да е преувеличение, ако се каже, че този призив на Граф Игнатиев намира широк отзвук в чувствата на стотици хиляди руски хора, изпълнени със състрадание към самотната съдба на  българите.

На свой ред развитието на комуникациите и на печата в Европа и Съединените щати след  изобретението на телеграфа като ново информационно "оръжие" разпалват остра конкурентна борба между големите вестникарски издания както на Стария, така и на Новия континент. Нови вестници и списания се появяват на пазара и военните кореспонденции с описваните драматични събития от фронтовете по света от  специалните пратеници са факторът, който не само продава вестниците и увеличава тиража им, но и разпалва допълнително конкуренцията между тях. От военните кореспонденти се е изисквало да пишат и изпращат по телеграфа (ако има такъв наблизо) по две-три известия на ден. От тях се е очаквало да бъдат не само добри и бързи писачи, но и да надхитрят съперниците си от другите вестници при организиране на фронтови мисии, интервюта и намиране на телеграф или на алтернативна пощенска връзка. Тези храбри мъже е трябвало да могат да яздят кон седмици наред, както е било с Макгахан в Централна Азия и в нашата Стара планина; да се отбраняват с оръжие, ако бъдат нападнати; да се самолекуват, ако бъдат ранени или се разболеят, а наоколо няма лекар. Това е картината по фронтове и барикади за колегите от онези години. Няма нужда да се споменава, че и заплатите не са били кой знае колко съблазнителни. Това е и една от причините отношенията между Макгахан и собственика на "Ню Йорк Хералд" Джеймс Бенет да охладнеят. Когато завършва  извънредно изтощителната си мисия в Централна Азия,  донесла на Бенет огромни тиражи, както и огромни печалби, Макгахан решава да си отдъхне за няколко седмици в Лондон и да издаде малка книжка с репортжите си от пустинните битки в Казълкум, Бенет отказва да му плаща заплата...

Когато в България  Априлското въстание е смазано и новините за зверствата на башибозуците тръгват по света, кореспондентът на лондонския "Дейли нюз" в Цариград (Константинопол)  е юристът Едуин Пиърс. Той е назначен на този пост от редактора на "Дейли нюз" Франк Хил през юни 1875 г със задача да пише "по турските въпроси". Именно Едуин Пиърс, заедно с кореспондента на лондонския "Таймс" Антонио Галенга и английския посланик Сър Хенри Елиът  са информирани на 16 юни 1876 от д-р Уошбърн и д-р Лонг от "Робърт Колеж" в Цариград за турските изстъпления и жестокости в България. Уошбърн и Лонг получават тази информация от българи, които учат по онова време в прочутия "Робърт Колеж", както и от други свои източници. "Още на същия ден Едуин Пиърс изпращша своята кореспонденцив до редакцията на "Дейли нюз", пише във втората си книга Теодор Димитров. Тази информация е отпечатана във вестника на 23  юни под заглавие "Мюсюлманските зверства в България". "Но редакцията на "Таймс" задържа материала на Галенга и не го публикува", продължава Теодор Димитров. "Тази грешка струва скъпо на доайена на английската преса и през лятото и есента на 1876 "Таймс" се опитва да промени своята политика по въпроса за информацията в България, но други вестници вече са се наложили (с мненията си) на читателите". Най-влиятелният глас във Великобритания по "българския въпрос" става именно "Дейли нюз".  

Това е началото на две гигантски битки в Лондон: между двата големи вестника - "Таймс" и "Дейли нюз", както и между двама политици: премиерът Бенджамин Дизраели, консерватор,  и лидерът на опозицията Уилям Гладстън от Либералната партия, върл противник както на Кралица Виктория, така и на Дизраели.  Благодарение на последвалите репортажи на Макгахан от Батак, Брацигово, Пловдив, Радилово и други обагрени от трагедията след въстанието места, "Дейли нюз" и Гладстън печелят битката срещу "Таймс" и Дизраели. Оттук нататък историята е следната:  

Дописката на  Едуин Пиърс в "Дейли нюз" предизвиква силен интерес както сред обикновените читатели на вестника в цяла Англия, така и във висшите политически кръгове. В Камарата на Общините започват бурни дебати; в Камарата на Лордовете Херцог Арджил изразява силното си възмущение от башибозушките зверства. Парламентът в Лондон кипи. Премиерът Дизраели, с протурската си позиция, се присмива ехидно на твърденията на кореспондента Пиърс, че 35 български села са опожарени, а жителите им - избити. Според Дизраели думата "зверства" не е употребена правилно, а фактите са неверни или силно деформирани...  Но повечето парламентаристи не вярват на премиера. Бурната дискусия се разпалва още повече.

Тогава Сър Джон Робинсън, главен Директор  на "Дейли нюз", в телеграма до Пиърс иска повторно разследване от кореспондента на фактите. Амбициран от ситуацията, Пиърс получава нови сведения от информаторите си в "Робърт Колеж" д-р Уошбърн и д-р Лонг и пише във втората си кореспонденция, че всъщност изгорениете села и градове са 60, а убитите - по официални дипломатически източници и на очевидци - 12,000. Това налива още масло в парламентарния огън. Уилям Гладстън, бъдещият премиер, започва официално словесния си двубой с Дизраели. 

А в това време редакторите на всички големи английски вестници започват да търсят бясно из географските карти имената и локацията на изгорените селища в България. Както пише Теодор Димитров, "за световния читател започва географското откриване на България."                                

И точно в такава люта политатмосфера се подготва подвигът на Репортера Макгахан. Почувствал се злепоставен и обиден от необоснованите нападки на Дизраели, кореспондентът в Цариград Едуин Пиърс се оттегля огорчен от "българската тема". Шефът на "Дейли нюз" сър Робинсън , освен географските карти, започва да "пресява" в паметта си всички имена на будни и сръчни репортери, с надежда да открие някой за мисията на "Специален кореспондент" на Балканите и най-вече в България, която е "намерена на картите". И намира този Някой. Намира младия, с пъргав ум и интелигентно писане Джанюариъс Макгахан, вече звезда след професионалните му подвизи в покрайнините на Руската империя. Освен това младият американец има и предимството, че не е европеец и може още по-безпристрастно от англичанина Пиърс да пише по сложната българска тема, в която Британската империя и нейната "балканска дипломация е страна". 

Макгахан пристига в Пловдив през Цариград заедно с Юджийн Скайлър, американски Консул в Цариград по това време. Те са приятели още от срещата им в Петербург и от тежката авантюра в пустинята Казълкум.  На 25 юли 1876 те се установяват  в "базата си" в Пловдив.  

Да се преразказват кореспонденцииоте на Големия репортер от лятото на 1876 е грехота. Те трябва просто да се прочетат. Възможно е четенето им да предизвика комплекс за малоценност сред мнозина от нас, които днес си изкарват хляба с несръчно писане и пропагандни текстове.

Още преди 150 години Макгахан е дал урок по писане на хиляди мъже и жени по света, които са титуловали себе си като журналисти. Оттогава до днес регресът в писането е очевиден.

Следва