Предлагаме ви втората част на задълбочената историческа разработка на авторитетния журналист международник и хуманитарен дипломат Енчо Господинов за ролята на неистовия репортер Макгахан, който защити българската кауза след погрома на Априлското въстание.

Разработката е публикувана на сайта на СБЖ в две части.

Първата част можете да намерите тук.

 

2. Джанюариъс  Алойшиъс Макгахан: Освободителят на българите

Енчо Господинов

 

ВТОРА ЧАСТ

Както вече писахме, Макгахан пристига в Пловдив през Цариград заедно с Юджийн Скайлър, американски консул в Цариград по това време. Те са приятели още от срещата им в Петербург и от тежката авантюра в пустинята Казълкум.  На 25 юли 1876 те се установяват  в "базата си" в Пловдив.

Мисията на Макгахан  и анкетата им със Скайлър сред българското население започва в Четвърти революционен окръг на Априлското въстание. Според д-р Теодор Димитров Макгахан и спътникът му започват системната си и детайлна дейност, посещавайки Пазарджик, Пещера, Батак, Панагюрище, Копривщица, Клисура, Перущица,  Сливен и Търново. После от Букурещ Макгахан изпраща заключителния си доклад за общото положение в Българя след трагедията. А в резултат на разследването му в периода от 28 юли до 22 август 1876 - тоест за по-малко от 4 седмици в "Дейли нюз" се появяват 10 кореспонденции. Това е и чисто физически подвиг, като се има предвид колко хора са разпитвали, колко истории са стенографирали и колко време са губили в езда или в друсащите се файтони по прашните междуселски пътища. 

Първата кореспонденция е от Пловдив и е озаглавена "НА ВНИМАНИЕТО НА АНГЛИЙСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ". Нито заглавието, нито адресатът, нито текстът на кореспонденцията са случайни. Още в началото Макгахан ясно обяснява на официален Лондон същността на мисията си, както и че няма да пише много дипломатично за това, което е видял.

Ето откъс от текста, както го е превел д-р Теодор Димитров от Женева: 

"Едва що започнах разследването и изработеното мое поведение, което бях решил да следвам, рухна почти изцяло. Страхувам се, че не мога да бъда повече безпристрастен, и сигурно - не мога да бъда повече хладнокръвен. Има известни неща, които не могат да бъдат обследвани в разсъдливо състояние на разума. Съществуват факти, които в момента на установяването карат кръвта да кипне гневно, а мускулите  да се свиват в контракции от внезапен гняв. Съществуват неща, които са повече от ужасни, за да позволят спокойна анкета; неща, чиято грозота окото не може да понесе и за които разумът отказва да мисли. Съществуват факти, които отвращават и възбуждат; факти, между които пристъпиш ли, бият по лицето."

И това е само началото на неговия гняв; състрадание, шок от жестокостите, с които се сблъсква, и с равнодушието на официалната лондонска и османска политика и дипломация.  От десетте кореспонденции, според нервите и чувствителността на читателите, няколко се открояват с възможно най-силните тоналности на емоцията, на фактологията, на езиковото майсторство и на покрусата от видяното. За мен лично това са репортажите: "Батак: долината на смъртта и хората без сълзи"; "Панагюрище: със знаме всичко е възможно"; "Перущица гори"; "Кръвта крещи" и "Необрани рози".

Оттук нататък аз само ще резюмирам смисъла, контекста на посланията; постиженията и главните "мисловни и професионални строителни компоненти" на този велик Репортер и майстор в нашата професия. Както отбелязах преди малко,  кореспонденциите на Макгахан от опожарена и тежко ранена България през тази кървава пролет на 1876 може само да се четат, да се изживеят, но не и да се преразказват. Да се четат в тиха стая и насаме със себе си;  от млади и стари; от всякакви студенти, особено по литература и журналистика; от дипломати и депутати, от генерали и политици, от вестникари и наивници.   

Ако някой българин е описал толкова емоционално и силно тази тъжна Българска пролет на Април 1876, това без съмнение е Захарий Стоянов в своите "Записки".

Ако обаче някой чужденец го е направил със същата емоционална и словесна мощ, но и с непоколебима аналитичност, желязна фактологичност, политическа смелост и човешка съпричастност, това без съмнение е Джанюариъс Алойшиъс Макгахан. Тоя Репортер и първокласен военен кореспондент няма равен на себе си по съчетаване мощта на думите, силата на чувствата и обрисуване на разрушителната стихия на покварените политици, където и да живеят те. Днес, в света, в който живеем, разбираме, че един Макгахан не стига за всичко и за всички. Нека декани на университети, главни редактори, политици и дипломати да се позамислят върху този факт.  

Поради небивалия и невиждания дотогава успех на тези 10 кореспонденции от нашата окървавена Априлска епопея,  поради огромния читателски интерес в цяла Англия, в  началото на септември 1876 редакцията на "Дейли нюз" решава да издаде в отделна брошура шест от дописките на Макгахан, под заглавие "Турските зверства в България". В брошурата е включен и Докладът на Юджийн Скайлър, оповестен на 29 август. Той официално потвърждава описанията и изводите в репортажите на Макгахан от България. Подобна брошура с кореспонденциите на Макгахан излиза и в Русия, под заглавие “ЗВЕРСТВАТА В БЪЛГАРИЯ. Писма на Специалния кореспондент на "Дейли нюз" Дж. А. Макгахан".  Издадена е от типографията на В. Тушнов, Санкт Петербург 1877. 

За „оръжията“ на Макгахан и последиците от употребата им

Възможно ли е да идентифицираме поне няколко "оръжия", които използва Репортерът Макгахан, когато композира своята невероятна по тъгата си "Българска Рапсодия в сълзи". Ако трябва да задълбаем малко в тази тема, ще открием, че той си служи със сложна комбинация от средства, чийто ефект е удар с чук по главата  на читателя, бил той (тя) политик или дипломат, учител или ковач, англичанин или българин. И не винаги е лесно да се каже кое негово оръжие е по-ефикасно. Със сигурност 

* ДОКУМЕНТАЛИСТИКАТА, ФАКТИТЕ И КОНТЕКСТЪТ ,  

в койте те се случват, са нещо като словесна "базука" в конструкцията на кореспонденциите му. Не случайно редакторите на "Дейли нюз" избират именно него, защото след предишните му подвизи от барикадите на Парижката комуна и репортажите от Казълкум той вече се е доказал като еталон на акуратността и слуга на фактите. И понеже английският посланик в Цариград, както и премиерът Дизраели подлагат на съмнение и дори на иронията си първите журналистически и дипломатически известия от изпепелените села и градове на България; и понеже на лидера на опозицията в Британския Парламент Гладстон са му нужни силни доказателства и аргументи, за да обърне хода на политическите дебати, Макгахан е ТОЧНИЯТ ЧОВЕК НА ТОЧНОТО МЯСТО В ТОЧНОТО ВРЕМЕ. И това не е случайна игра на Фортуната, а умно пресметнат ход на редакционното ръководство, вероятно в синхрон с екипа на Гладстон. Който и репортаж да прочетате, ще видите, че основните тези на автора са стъпили на непоклатима документална и фактологическа основа.

Ведна след "базуката" идва ред на силните политически, исторически и дипломатически съставки, както и подбора на аудиторията. Умишлено Макгахан слага за заглавие на първото си писмо от Пловдив на 28 юли 1876 "НА ВНИМАНИЕТО НА АНГЛИЙСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ". Целта е избрана и никакво място за шикалкавене не й е оставено. И тук следва да кажем, че силата на тези 10 кореспонденции идва не само от експресивния език и могъщата емоционалност на Макгахан, а и от логиката на събитията, на историческата им обусловеност и на справедливата кауза на Априлци и на България.                   

* ОБРЪЩАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ И ЗАВОЙ В АНГЛИЙСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ И ПОЛИТИКА.

Ако решим да претеглим на кантара на Историята ролята на Макгахан за Освобождението на България след Априлското въстание и логично последвалата Руско-турска война година по-късно, няма как да не забележим, че неговата професионална ефективност е много висока. Зная, че журналистическото творчество не може да се мери на килограм, но по резултатност това е възможно. Макгахан не само събужда Европа и Америка за потушаването на Априлското въстание; не само удря плесник на английската дипломация заради протурската й политика. Той прави нещо по-значимо: обръщща английското, а оттам и европейското и америкаснското обществено мнение в полза на българската кауза. Дори Кралица Виктория, когато прочита репортажа му в "Дейли нюз" от все още димящия Батак, възкликва в дневника си от 23 август:" Каква ужасна възбуда и възмущение предизвикват последните новини." 

Според изследванията на д-р Теодор Димитров от Женевската библиотека на ООН, дописките на Макгахан имат толкова широк емоционален отзвук във Великобритания, че на 24 Август 1876 "...редакцията на "Дейли нюз" е наводнена от писма , идващи от всички части  на страната, от представители на всички класи и политически тенденции." Пак Теодор Димитров в изследванията си констатира, че влиянието на тези кореспонденции от България е толкова силно и безпрецедентно, че из цялата страна се говори само за тях; че англичаните започват да събират пари и дрехи, които да се изпратят на страдащите българи след въстанието. Обикновени хора от различни градове събират самостоятелно в брошури  репортажите в "Дейли нюз", които  се разпространяват сред съседи, роднини и приятели. Другите вестници във Великобритания също подемат темата. На 23 август 1876 в. "Гардиън", който тогава излиза в Манчестър, публикува най-драматичните части от дописката на Макгахан от Батак. Коментирайки детайлите от дописката, "Гардиън" пише, че макар те да са ужасни и отблъскващи с жестокостта си, "наложително е за англичаните да ги прочетат, за да разберат правилно какъв е техният дълг по този въпрос." Каква солидна позиция на вестника, който излиза и до днес, само че в Лондон. Преди 150 години "Гардиън" говори за "дълг на англичаните" към един малък и страдащ народ; дълг морален и политически, заради неморалната политика на тяхната страна в полза на Османската империя. 

В  резултат на тази лавина от читателски реакции, още на 2 август 1876 външният министър на Англия Лорд Дарби реагира на бързата промяна на общественото мнение, създадено от Макгахан, и телеграфира на посланика в Цариград Сър Елиът: "Всяка симпатия, хранена в Англия към Турция е изцяло унищожена след кървавите събития в България. Възмущението на всички класи от английското общество е стигнало такъв връх, че ако в краен случай Русия обяви война на Турция, правителството на Нейно величество ще бъде практически лишено от всяка възможност да се намеси в защита на Османската империя". Кратко и ясно, от Първия дипломат на Лондон в онова време.

И тук може би е мястото да споменем, както пише Теодор Димитртов, "че за един от най-способните политици и дипломати на Кралица Виктория - Лорд Солсбъри - влиянието на репортажите на Макгахан и развилото се протестно движение добиват "ужасна слава". Лордът е убеден, че "ние, и всички правителства, загубихме всякакъв контрол над Източния въпрос." Правителството на Дизраели е зашеметено и дезориентирано. На 26 септември 1876 Лорд Солсбъри пише на Лорд Литън: "Няма съмнение, че Британският лъв - чиито нерви вече на издържат - е доведен до полуда от Събитията в България, които наистина са достатъчно ужасни за всяка съвест."

Чуждите посланици и кореспонденти в Лондон също изпращат до техните столици и читатели най-важното от дописките по телеграфа на Макгахан и с това още-повече обръщат общественото внимание върху положението в поробена България. Днес знаем, пише Теодор Димитров, че  Макгахан е повлиял силно на някои от най-известните хора в света, които не са останали равнодушни към съдбата на българите. Сред тях са титани като Фьодор Достоевски,  Виктор Юго, Оскар Уайлд, Иван Тургенев, Джузепе Гарибалди  и мнозина други. Достоевски пише в "Дневник на писателя", че сцените от Батак в дописката на Макгахан са го развълнували и покрусили дълбоко. Списъкът на тогавашните интелектуалци в Европа, отличаващи се със съвест, както намеква Лорд Солсбъри, е прекалено дълъг, за да изредя всичките им имена...

В такъв момент човек се сеща не толкова за думите на английския външен министър два абзаца по-горе, а за тези на Бенковски:" Моята цел е постигната вече. В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей, а на Русия, нека тя заповяда..." (Последнаста част от думите на Хвърковатия войвода Бенковски напоследък старателно се прескачат в цитатите...)  Жалко, че Макгахан не е могъл да се срещне с Бенковски.

След всичко това очевидното става очевАдно: политическата битка  между английския министър-председател Бенжамин Дизраели и опонента му Уилям Гладстон завършва с ярка победа на последния. На основата на писмата на Макгахан от България Уилям Гладстон издава брошура в многохиляден тираж, която се разграбва като топъл хляб в цялата страна. Силната фактологическа аргументация на Макгахан в кореспонденциите му и емоционалният заряд в тях в крайна сметка води до поражение на Консервативната партия в този епичен спор за българската кауза след погрома на Априлското въстание и побела на Либералната . В лондонската преса се появява прочутият коментар, приписван на Гладстон, че Макгахан и "Дейли нюз" са превърнали Дизраели  в "топка политическйа кайма."

Както е известно, след този крах Дизраели се оттегля, а Гладстон става новият премиер на Великобритания. Русия взема военната инициатива в ръцете си през 1877 и това слага край на петвековните мъки на българите. Нашият "Освободител с перото" Макгахан прекосява на кон България - със счупен крак и силни болки  - от север на юг и описва всички важни моменти от Освободителната война, както и подвизите на опълченците. Той придружава руската армия през цялата одисея, а приятелството  му с генерал Михаил Скобелев му дава уникалната възможност да наблюдава всичко със собствените си очи. Апотеозът идва, когато той е поканен лично от руското командване да присъства като специален гост на подписването на Санстефанския мирен договор на 23 март 1877 г. 

Перо, по-силно от меч

В този мой скромен преглед на събитията от онова време аз неслучайно се позовавам на  най-големия познавач в България на делото на Макгахан - Д-р Теодор Димитров. Разбира се, той не е единственият, има и дртуги сериозни изследователи на този забележителен мъж, наричан "Освободителят на българите". Но моят текст е по-скоро израз на възхита и почит към делото на един наш предшественик, който преди 160 години е писал по-добре от вероятно 99% от световните журналистически звезди, които считаме за майстори. Нека тази моя волност на преценката да ми бъде позволена. Аз съм сравнявал текстовете на Макгахан с някои от военните репортажи на Хемингуей от Първата световна и от Испанската гражданска война  и на Стайнбек от Втората световна, както и със злополучния морален компромис, който Стайнбек прави в текстовете си за Виетнамската война. Аз съм върл почитател и на двамата известни писатели-репортери, но смея да кажа, че  техният сънародник от Охайо Джанюариъс Макгахан е ненадминат в силата на изразните си средства. Който е чел  10-те му Български писма отпреди 150 години, знае какво имам предвид.

Той пише толкова силно, правдиво и  с фотографска точност, че именно това довежда до краха на Дизраели и на британската дипломация. Чуйте само какво пише Лорд Дарби в писмо до лондонския "Таймс" на 12 септември 1876. И го пише с горчивина, забележете, за "изкусните и художествени описания" в дописките на Макгахан. Британският външен министър оше тогава разбира, че тази художественост на дописките е допринесла също така за кризата  в общественото съзнание", отбелязва Теодор Димитров.

А в предговора на руското издание  на репортажите на Макгахан в "Новости иностранньiх литератур" , Петербург, 1877 г., издателят му дава следната оценка:"Дописките на кореспондента на "Дейли нюз" Макгахан за турските зверства в България представляват най-крупното явление в европейската литература през тази година..." Ни повече, ни по-малко.

Имам един личен случай по този повод. Преди около 45 години срещнах за първи път един мой голям бъдещ приятел от Шотландия, Джордж Рийд. Сър Джордж беше наш колега от БиБиСи, после депутат в Британския парламент, после Шеф на Шотландския парламент в Единбург. Уж на шега един ден той ме запита  какво правят днешните балкански "политически черкези и башибозуци". Войната в Югославия беше още далеч, но шотландецът имаше остър журналистически нюх и усещаше какво се задава на хоризонта. Аз бях шокиран, че той произнесе сравнително точно думата "башибозук". Попитах го откъде я знае. Той каза: "От ирландеца Макгахан. Той научи света какво са правили у вас башибозуците." Толкова по този въпрос.

Колкото до "американския ирландец" Макгахан, има и още един такъв, пак журналист, който можем да наречем "български ирландец". Кореспондент на лондонския 'Таймс" . Казва се Джеймс Дейвид Баучър. Той толкова е обичал нашата страна и е страдал за нейната нещастна съдба след трите войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна) , че е пожелал да бъде погребан в България. И е! В местността "Свети Лука" до Рилския манастир.    

Това е между другото. Ирландска щипка сол в нашата люта история.

Колкото до Макгахан, сега се питам какво ли щеше да напише той  за катаклизмите в Донбас и Одеса, за Газа и Бейрут, за Ормуз и Техеран, ако беше кореспондент на "Дейли нюз" днес. Но нито Макгахан е с нас, хито "Дейли нюз" е жив.

Духът му обаче понякога витае наоколо. Превъплъщава се той  "под вънкашност чужда и под име ново", както пишеше Дядо Вазов за нашия най- велик сънародник от онова време. Синеокият Дякон с камата, револвера и тефтерчето с детайли за скромните му разноски в контекста на харчоветре на днешните политически башибозуци от цял свят, не само балканските. Сигурно има доста колеги  като Макгахан в неговата страна, защото по една или друга причина тя се замеси в много военни авантюри, дори ако вземем предвид краткия период от Втората световна война насам. И там ще видим, че духът на Макгахан се е вселил в телата на хора достойни от неговата нова родина, Америка. От Виетнамската война насам десетки репортери и коменатори, писатели и интелектуалци доказаха, че Перото може да бъде Меч, а Честността - Знаме - на професия като нашата. Достатъчно е да си спомним за Хемингуей от фронтовете в Северна Италия като санитар на линнейка, или в Испания по време на Гражданската война. Достатъчно е да си спомним и поне няколко имена на репортери от виетнамските джунгли и тресавища като Сиймор Хърш, Питър Арнет, Хорст Фаас, Уолтър Кронкайт и Дейвид Халбърстам - всички до един с "Пулицъри", въпреки опитите на двама президенти - Ричард Никсън и Линдън Джонсън - да ги махне оттам, защоте не им харесваше това, което пишат под диктовката на собствената си съвест, а не на генерал Уестморлънд и на министъра на отбраната Робърт Макнамара. Тези Кореспонденти носеха куража,  морала и професионалното майсторство на Макгахан . За други имена и други войни - ще пиша друг път.

Когато читателят броди по емоционално-гъстите страници на дописките от България на Макгахан, а също и когато прелиства страниците на книгите, излезли под ръката  на Теодор Димитров, той ще забележи няколко важни детайла в подхода и стила на Кореспондента. Не съм виждал друг толкова фанатичен и добросъвестен изследовател с вкус към всеки детайл, както у Теодор.

Само пътьом ще отбележа няколко характеристики, които Женевският учен и Главен библиотекар методично е отбелязал за професионалния инструментариум на Макгахан:

* Да предизвика интерес към дадени факти с цел да промени общественото мнение сред всички социални и класови слоеве в английското общество: от Кралица Виктория до последния хамалин на Гара Виктория в Лондон, където  точно 60 години по-късно (1936) лично Лорд Милн ще посрещне Героя от Дойран, Генерал Владимир Вазов, който е победил Фийлдмаршал Лорд Милн в Първата световна война при Дойран. Когато пише покъртителните си разкази, Макгахан остава анонимен, но той присъства ярко с позицията си, със симпатията си и с хуманността си.  По това време Женевските Конвенции и особено тази за Защита на цивилното население при войни, са в ембрионално състояние, а и башибозуците едва ли са чували за тях в онези години.

* Макгахан умело, дискретно, почти невидимо гради у читателите си уважение и съчувствие към българския народ.

* Анкетата му е толкова всеобхватна и детайлна, че това естествено води не само до емоционални, но и до поведенчески промени сред английския политически елит. Макгахан не предизвиква само сълзи у читателите си. Той предизвиква действия! 

МЕТОДЪТ НА МАКГАХАН

При анкетирането на свидетелите и оцелелите жертви на въстанието, според д-р Теодор Димитров, Кореспондентът (пре)следва няколко линии:

*  Признаване на българския народ като нация и воюваща страна. Той описва икономическия, политическия и културния живот на българите и показва желанието и зрелостта им да се управляват сами; в оценката си за подготовката на въстанието Репортерът е строг и разкрива недостатъците на организаторската работа с дълбокото убеждение, че тя е била необходима, но различни обстоятелства са попречили това да стане.

* Макгахан разобличава отношението на западноевропейските правителства спрямо българския народ и на първо място самото английско правителство, водено от премиера Дизраели, външния министър Лорд Дарби и посланика им в Цариград Хенри Елиът.

* Макгахан разкрива надеждите на българския народ за освобождение, което ще дойде от Русия и подготвя общественото мнение за руската военна интервенция като законна, морална и естествена.

* Той подлага на безпощадна критика турското правителство за неговите директиви, действия и огромни престъпления от хуманитарен характер.

* Макгахан представя кървавите последствия от Априлското въстание в историческа перспектива и обосновава концепцията си по националния въпроср на Балканите, а отттам и доктрината за независимостта на българския народ и неговата държава. 

ЕПИЛОГ

Както сам предрича, Макгахан се връща още няколко пъти в България, последният път в 1877 заедно с руската армия, редом до генерал Скобелев и генерал Гурко. Не зная дали е бил на бял кон, както би подобавало на този волен ездач на исторически разстояния, ако перифразираме заглавието на един филм от неговата страна. Знаем само, че е щурмувал Шипка болен и с гипсиран крак от един инцидент в ездата; че е наблюдавал лично обсадата на Плевен. Че разтърсва цяла Европа с репортажите си, което води до тъй лелеяното Освобождение на България.  Че личният му триумф е поканата от  граф Игнатиев да присъства на подписването на Санстефанския мирен договор. Той е единственият чуждестранен журналист, удостоен с честта да бъде  на това историческо за българите събитие. Това е Мигът на живота му; Венецът на неговото дело. Мнозина познавачи на историята твърдят, че не знаят за  друг такъв случай, когато един журналист с перото си довежда до освобождаването на една европейска страна от 500-годишно потисничество.

Докато се радва на триумфа на своето дело, Макгахан се грижи за свой приятел в Сан Стефано, болен от тифус. Заразява се от него и умира в английската болница на 9 юни 1878. За тези трагични дни колегата му Едуин Пиърс пише: "Аз го придружих до английската болница, където всички възможни грижи бяха положени, за да бъде спасен един много ценен за всички ни живот. След кратко боледуване той почина. Спомням си, когато генерал Скобелев дойде да го види умрял - той се отпусна над него и горчиво плака. Аз организирах погребението, на което генералът също дойде. Години по-късно останките на Макгахан бяха пренесени в Съединените щати". 

Тази история започва в 1876 г. с двама мъже в Цариград - кореспондентите на "Дейли нюз" Едуин Пиърс и Джанюариъс Макгахан. И тя завършва пак с тях,  на същото място, в  същия град, две години и 10 съдбоносни репортажа по-късно, които помогнаха на България да срещне свободата си.   

Край