СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖУРНАЛИСТИ

Паметта за генерала антифашист Владимир Заимов е извън властта на онези, които ѝ посягат

29.05.2026
duma.bg
Владимир Георгиев, Петър Ненков

Ген. Владимир Заимов (25.11.1888-01.06.1942)

По повод решението на Столичния общински съвет, прието на 28 май т. г. с 25 гласа „за“, 14 „против“ и 8 „въздържали се“, за преименуване на парка „Заимов“ на „Оборище“, електронният вестник „Дума“ припомня кой е генералът антифашист Владимир Заимов.

Във встъпителната бележка на „Дума“ към статията за генерал Владимир Заимов, която препечатваме тук, се отбелязва, че вносители на предизвикалото възмутени реакции предложение са съветниците в СОС от „Синя София“, ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС. Според тях така се възстановяла „една историческа справедливост“.

„Дума“ коментира: „Изглежда за справедлива се обявява и смъртната присъда от монархофашистката власт, изпълнена на 1 юни 1942 г., когато бе разстрелян генерал Владимир Заимов на Гарнизонното стрелбище. Така въпросните съветници и партии за пореден път доказаха, че се идентифицират с нейната фашистка идеология. Значи фашисткото минало на България е справедливо, участието на страната на Хитлер по време на Втората световна война е справедливо, а тези които са се борили срещу това са престъпници. Срам и позор, облечени във власт!“

Според „Дума“„реваншистите не могат да разберат, че мнозинството българи никога няма да се съгласи с техните ялови напъни да преиначават историята“. Обобщението е: „За повечето хора паркът „Заимов“ ще си остане такъв, всякакви опити за нелепа смяна на името по-скоро будят ненавист към извършителите на този повторен разстрел. Народът помни! Защото народ, който се отрича от миналото си, е обречен на унищожение“.

А ето и обзорната статия за генерала аантифаашист Владимир Заимов и неговия род.

Кой е ген. Заимов - един живот между „осанна“ и „разпни го“

На 1 юни 1942 година в Гарнизонното стрелбище в София е разстрелян от екзекуционна команда генералът от артилерията Владимир Заимов. Последните му думи са: „Умирам за България!“

Те се сгромолясват върху управляващата върхушка със зашеметяваща сила на ураган и карат не една и две задрямали съвести да си зададат Хамлетовия въпрос.

Генерал Заимов превърна своята смърт в унищожителна присъда на онези политикани, които привързаха България към хитлеристката колесница, на онези марионетки от монархическата клика, които побързаха да го изправят до стената за разстрел.

По закон, вещите на екзекутирания се предават на близките му. Командирът на екзекуционния взвод, капитан Радев занася венчалната халка на съпругата на генерала, Анна Лалева Заимова. Тя запазва спокойствие и я връща с думите: „Беше ми нужна на ръката на живия човек!" Всичко това ярко доказва силата на духа и достойнството на тази крехка жена.

Анна Заимова обичала да казва: "Който се справя със страха, не познава позора!" Тези думи стават нейното житейско кредо, символ верую в живота, който премина с достойнство и чест.

Тридесет години след смъртта на генерал Заимов, съветското държавно ръководство удостоява със званието "Герой на Съветския съюз" този безсмъртен син на българския народ за проявено мъжество и доблест в общата борба срещу фашизма.

Днес животът и делото на генерал Заимов са подложени на груби фалшификации и обидни квалификации. Сравняват го с Юда Искариотски, продал се за шепа гологани, за да служи на чужда държава. От тук пътят до пълното отрицание и забвение на този герой е само една крачка.

Ако се сложат на историческите везни неговите заслуги за развитието на българската артилерия, безукорно изпълнения му дълг към Родината, проявената храброст и героизъм във войните за национално обединение, подплатени с две тежки рани и участието му в разузнавателна група от български антифашисти, работеща в полза на СССР в годините на Втората световна война, категорично ще натежи първата везна.

Когато Европа и светът въстават срещу войнстващия фашизъм, когато се решава в гигантски двубой, съдбата на човечеството, едва ли е престъпление, участието на генерал Заимов на барикадата, на страната на антифашистките сили, макар и като скромен боец на тихия фронт. Защото всеки честен и прогресивно мислещ човек би постъпил като него в онези ужасни години.

И все пак кой е генерал Владимир Заимов? Той е син на небезизвестния автор на "На миналото" - Стоян Заимов, един от най-колоритните фигури на нашето национално-освободително движение. Макар и дълбоко различни по характер, темперамент и образование, бащата и синът са обединени чрез стремежа си да подчинят своя личен живот на общите национални интереси, свързани с Освобождението и обединението на Майка България.

Владимир Заимов е роден в Кюстендил на 25 ноември 1888 година, където баща му е назначен за учител в местното педагогическо училище. Малкият Владимир има щастието да расте в една семейна среда, дълбоко пропита от любовта към Родината и Русия. Това са двата свещени хита за членовете на фамилия Заимови.

Майка му Клавдия Корсак е наследник на древен литовски род, чиито рицари преминават на служба при руския цар. Тя е дъщеря на руски офицер и сестра на генерал Корсак, чиято служба преминава във Варшава, по това време руско владение. При раждането й, умира нейната майка, затова тя е отгледана от свои роднини в Москва. През 1880 година, по време на летните студентски ваканции в историческото село Фили край Бородинското поле, в което Кутузов е решил да даде генерална битка на Наполеон, чаровната девойка среща младия българин Стоян Заимов, студент по това време в Русия. На следващата година двамата луди-млади се оженват въпреки нежеланието на близките на Клавдия.

Оставяйки бляскавия дворянски живот, Клавдия Корсак идва със съпруга си в Шумен, за да сподели с него тегобите на българската политическа действителност. Някои от нейните роднини я сравняват с Тургеневата героиня от "В навечерието" - Елена, а други с романтичната Скарлет от "Отнесени от вихъра". Но тя си е тя, пък и кръвта й, в която тече кръв на пътешественици, рицари и мечтатели, на вода не става.

Започват трудни митарства от Шумен в Стара Загора, където Стоян Заимов е назначен за областен управител от неговия приятел Стефан Стамболов, После, когато изпада в немилост той е принуден да емигрира в Цариград. Най-сетне чергарската му одисея завършва благополучно, когато Стоян Заимов става председател на поборническо-опълченския комитет, заместник председател на Висшия учебен съвет и лидер на патриотичния комитет "Цар Освободител". Като виден общественик, той развива активна дейност за построяването на паметник на Васил Левски в София, мемориален комплекс на връх Шипка и по пренасяне на тленните останки на Хаджи Димитър на Бузлуджа.

В такава родолюбива обстановка расте бъдещият генерал Заимов. За това няма нищо чудно, когато 12 годишното момче през 1900 година решава да постъпи в новооткритата кадетска гимназия към Военното училище, което по това време се ръководи от прославения военноначалник Михаил Савов.

В своята дипломна работа по логика, като юнкер, той пише: "Безнравственият човек никога не може да бъде щастлив" - думи, които се превръщат в негов девиз по-късно в живота. На тях той подчинява цялата си дейност и гради своя характер и воля. Не случайно става любимец на другарите си и преподавателското тяло.

През 1907 година блестящо завършва с отличен успех военното училище и е назначен като подпоручик в артилерийския полк в Стара Загора. По това време баща му събира стари руски топове от Освободителната война в новосъздадения от него в Плевен, Военен музей, посветен на Плевенската обсада. Синът овладява новите круповски гаубици, и с препоръките на генерал Кирил Ботев, завършва и висшата кавалерийска школа.

Известно време служи в София, като командир на батарея в 4 артилерийски полк, но когато на хоризонта се задава Балканската война, през 1912 година, по свое желание е преместен в Стара Загора, като командир на 6 батарея от 8 артилерийски полк. С този славен полк той взема участие в епичните боеве на Тракийския театър на военните действия и в обсадата на Одринската крепост, което му донася славата на умел и храбър артилерист.

В Междусъюзническата война - 1913 година, се проявява като истински герой, в битката при Калиманци срещу сърбите. Тук, на тази нова българска Шипка, той получава първата си рана в главата. Всичките му оръдия от батареята са извадени от строя, но той намира от съседната батарея две нови и под дъжд от картеч и шрапнел, ги развръща в бойния строй на 22 Тракийски полк на подполковник Сава Савов.

По време на своето лечение, свързва завинаги живота си с 20-годишната Анна Лалева, родом от Карлово, студентка в Софийския университет по славянска филология. 24-годишният капитан, обвит с ореола на фронтови герой, среща чаровното мургаво момиче, на сватбата на своя съвипускник от военното училище и един от първите български авиатори Симеон Петров и съученичката на Анна - Надя Скочева. На въпроса на Владимир какво обича най-много, тя отговаря, че мрази униформите, насилието във всичките му форми, границите и мундщровката. Казва, че обича справедливостта и свободата. "Какво странно момиче!" - си казва капитанът. Всичко идва от закваската на Анна.

Тя е от виден карловски род, дал курбан за Свободата не един и двама свои членове. Дядо й е поп Брайко Хаджигенов-даскал на Левски и Никола Бацаров, основоположник на българската фолклористика, нумизматик събирач на гатанки и пословици, ратник за женско образование, председател на първата обществена библиотека в Карлово, а баба й е дъщеря на известния поп Никола Тантилов. Баща й, е Лало Атанасов - казанлъшки интелигент от дружество "Искра", актьор в предосвобожденския театър и един от първите телеграфо-пощенски чиновници в България. Близката на Анна Заимова приятелка, Мария Милетич казва за нея, че била упорита и своенравна като блуждаещ огън, докато не се появил Владимир Заимов и доказал, че миражът е оазис! Събират се за кратко, защото войната ги разделя отново.

През Първата световна война 1915-1918 г., капитан Заимов е тежко ранен в крака, в епичния бой за овладяване на Тутраканската Крепост. Раната е опасна и само ампутация може да спаси живота на героя, но Анна е против и заявява на лекарите: "По-добре мъртъв, отколкото нещастен и сакат"! Докторите й отговарят, че рискува, защото няма и 10% шанс ако му оставят крака и я питат дали не го обича? Анна е непоколебима: "Обичам го, но не за себе си, а за него! "Владимир е трогнат до сълзи и заявява:"Обещай ми, че няма да се кориш в случай на нещастен край. Сега знам, че ме обичаш?"- Ако ме обичаш истински, тогава оздравей! - дава му Ана кураж да се бори със смъртта.

Ньойският мирен договор от 27 ноември 1919 г. се посреща с покруса от семейство Заимови. На този ден в знак на траур, радиото в тях не свири. Оздравелият от раните офицер, помага при укриването на оръжието от съюзническата контролна комисия.

Владимир Заимов става член на Военния съюз. Избран е в неговото ръководство. През 1936 г. някои "паркетни" генерали и офицери , не помирисали барут на бойното поле, му устройват съдебен процес, на който той се защитава по блестящ начин. Когато обяснява в съдебната зала, че Българската армия не е грабителска банда, аудиторията възторжено му ръкопляска.
На съдебния процес през 1942 година, съдиите обаче са непреклонни. Те наричат теориите му "романтични отживелици, рицарски сантименти и заблуди на остарял и оглупял генерал. "Обструкцията е повече от ясна - искат го унизен и повален, но се лъжат!

Генерал Заимов е подготвен за своята смърт. Още през 1935 година на погребението на своя боен другар - Христо Данчев той заявява в надгробното слово: "А сега идва моя ред!"

Малко преди да бъде разстрелян, генерал Заимов заявява: "На 22 юни 1941 г. започна една дълга агония. Да не забравяме Наполеон. Русинът тогава изгори Москва и този път няма да даде земята си. Англия пък никога не губи войни, прави компромиси, отстъпва временно, но на края печели. Помнете - Русия, Англия и САЩ са естествени съюзници, въпреки различните си идеологии!"

На 22 юни 1942 г. говорителят на радио Москва Юрий Левитан съобщава с ледения си глас: "Българи на колене. Тази нощ бе разстрелян великият син на славянството, генералът от артилерията Владимир Заимов - Червеният генерал!"

Последните думи на генерал Заимов, бяха указание за здраво-мислещите офицери, че страната отново върви към гибел и нови жертви. По-ограничените офицери, които мислеха, че дългът към родината се покрива само със стриктно изпълнение на функционалните задължения, бяха подтикнати към размисъл, а в заблудените се посяха семената на съмнението, защото това бяха думи - завет, които освен мъка и уважение към осъдения патриот, предизвикаха и преоценка на мненията...
Така генерал Заимов се нареди до онази безсмъртна фаланга от имена на пълководци, като генерал Шарл де Гол във Франция, генерал Сикорски в Полша, полковник фон Щауфенберг, генералите Симович и Михайлович в Югославия, които се поставиха в служба на прогресивните, антифашистки сили в гигантската борба срещу кафявата чума.

Генерал Заимов обичал да казва "Щастлив е онзи, който умира от собствената си смърт!" Това не е проявление на някакви сантименти или момент на слабост на каления в три злокобни войни, офицер, а думи - преосмисляни и заредени с богат философски заряд на човек-мечтател, който въпреки несгодите на войнската служба, си остана докрай поет.

След смъртта му остават шепа снимки, десетина писма, които Анна Заимова прикътва в моминската си ракла, между дантелените ризи с народни шевици И снопчето лъскава коса от детските си години един незабравим спомен за любимия човек.

Така изпълни дълга си героят от Калиманци и Тутракан, секретарят на Военния съюз, генералът от артилерията Владимир Заимов, отдал целия си съзнателен живот в беззаветно вярна служба на род и родина!