Колегата Антония Мечкова с нов разказ и щрихи от репортерско битие и вестник, какъвто вече няма

Предлагаме ви нейния текст, публикуван на сайта Наборе.бг.

Момчетата на „Новинар”

Антония Мечкова

Вестник „Новинар” го няма вече десета година по будките. Те и РЕП-овете изчезнаха, а стелажите с периодика са по магазини за хранителни стоки и алкохолни напитки. Написах за момичетата, които години наред работеха за този всекидневник, но един колега тихичко попита: „Ами за момчетата от „Новинар” кога”. Сега! И винаги с обич, защото в тази редакция работих от нейното начало до края.

Доста добре помня и историята на нашата журналистика и някогашния „Секидневний новинар”, прощъпулният български всекидневник. Онзи, първият излиза през 1877 г. в Букурещ, 4 страници малък формат, само 6 дни след започването на Руско-турската освободителна война. Нашият „Новинар” издържа от 1992 до 2016-а, премина през всякакви изпитания, стъпи и в е-пространството, и до Космоса стигна, но за това –по-нататък...

На старта бяха хартията, голям формат, нахъсан екип и основателят му Степан Ерамян, дългогодишен журналист от времето на социзданията и пионер в създаване на централен и местен печат след Десети ноември. Ако трябва да допълня – и мечтател, и новатор за тогавашните тенденции в световното вестникопроизводство. Та ще започна с разказа за

Хлябовете на Степан

Хората, които отиваха в този всекидневник, търсеха работа или кариера, някои се задържаха по-дълго, други бягаха след седмица, неоправдали изискванията на издателя или своите очаквания. Не за тях ми е думата. Онези, които оставаха в редакцията, разположена зад Народния театър, после на етаж на „Алабин”, после на два в старото училище на „Оборище” и накрая на ул. „Искър”, знаеха, че тичането им по задачи е забелязано. Степан имаше правило да привиква всеки журналист на 1-2 месеца и да казва в прав текст дали е доволен от усилията му, ако да – следваше малко повишение на заплатата. Помня, че на мен ми я вдигна с 20 лв, но добави: „Двадесет лева са 20 хляба!”. Тогава. Неофициално разказваха за тази негова мярка – било във военните години, дажба давали по купони и веднъж го пратили той да вземе, но хлябът бил топъл, крайчето апетитно и момчето се прибрало с наяден самун. Дали е вярно, не знам, ала научих, че трудът първо трябва да се мери с хляба, после с лукс и удоволствия.

Другият урок на Стьопата, както го наричахме още от университета, където помагаше да усвоим тънкостите на графичното оформяване, беше за личната заинтересованост какво прави човек с труда си. Пак редакционна легенда – изкарали първия брой на „Новинар”, стигнал до будките, а пред една застанал Степан и тихо-кротко изчакал да види ще си купят ли от неговия вестник. Някакъв мъж взел, издателят-главен редактор се успокоил: продукцията ще върви, щом човекът посегнал към новото. И за да не ме обвинят в излишен мелодраматизъм, ще добавя детайли именно за това ново, което се кипреше на сергиите, сред десетки други вестници и списания. Обаче ще изпреваря времето и ще кажа защо и как сгънатият вестник по будките е твърде важен. По едно време за седмица назначиха друг главен редактор, той започна да мести главата на „Новинар” за по-впечатляващо, обаче сгънатият брой си седеше по лавките непродаден, понеже главата не е ...шапка да я сваляш и помахваш!

„Новинар” не беше вестник на най-богатите, но публикуваше на първа страница курса на БНБ, поздравяваше читателите си с кратки публицистични бележки под заглавие „Добър ден, България!”, призоваваше „Купувайте българското”... Разказваха, че вестникът е създаден по астро- и нумерологични изчисления, той привличаше читателите и с хороскопите. През годините те се множаха – от всекидневен, месечен, годишен, нумерологичен, прогноза за България и даже личен, по запитване с писмо. Любителите на игрите имаха специална томбола с награди, изтеглени в края на текущата седмица, а неспечелилите събираха талоните си от вестника и срещу тях през декември получаваха абонамент за идващата година. Пак Стьопата пусна и седмични класации – на най-продавани книги и плочи, на най-гледани филми. Пък като дойде кандидатстудентската кампания, „Новинар” започна да отпечатва специална поредица. Разбира се, и фотоанкетата – от вътрешна страница всеки ден ни се усмихваха десетина различни по възраст и светоглед минувачи, които отговаряха на въпрос на репортера. Не герои на труда, не прочути творци или бизнесмени, а най-обикновени хора с обикновени радости и тревоги.

Справките на справочника

Имах честта да водя точно отдел „Справочник” и на онези, които гледат с пренебрежение на това кътче от вестника, ще кажа, че просто грешат. През една вече далечната новинарска година главният редактор поиска да се свържем с видни преподаватели по история и български език и литература и да помагаме на кандидатите за ВУЗ. Дотогава абитуриентите можеха само да се запишат в курсове по интересуващи ги предмети към висше учебно заведение или читалище. Всички приемни изпити бяха на едни и същи дати, по общ и официално отпечатан въпросник, а на поканата се отзоваха проф. Милчо Лалков/ удостоен с Хердерова награда/ , и сетнешният министър и професор Владимир Атанасов. Развиваха темите стриктно, вестникът ги публикуваше, това се отрази положително на тиража, а Стьопата разпореди: непродадените броеве да се събират!!!... Въпреки доста дългия си стаж в друг всекидневник, с учудване посрещах хора, които идваха да купят пропуснат стар вестник или цял комплект с публикациите на историка и литератора. А в новинарския справочник трябваше да има проверена и точна информация за програмите на телевизиите, НДК, театрите, концертите, за дежурните аптеки, за учреждения, важни за безработния човек, за промени по пътищата. Плюс една специална рубрика, водена от юрист, по писма на наши читатели най-вече за казуси по наследствено и трудово право.

Беше време, когато и телевизия се гледаше много, но не ни бяха превзели сателитните чинии. По идея на Ерамян направихме кръг от специално осигурени програми на телевизии от съседните страни, па като спряха публикуването на руската телевизия – добавихме и Останкино. Не беше лесно, но читателите в пограничните крайща на България следяха и такава телевизия, търсеха информацията. Готвехме се да добавим и италианска програма, ние бяхме насреща на читателския интерес благодарение на стриктни колеги – преводачи, кореспонденти в чужбина, приятели, няма да изброявам имена... После дойде ред на сателитните програми, на кабеларките и вестникът си направи специално приложение, сега почитателите на хартиени издания получават седмични брошурки, но на края на века правехме каквото можехме.

Преди Лудият да пощурее

Друг главен редактор на „Новинар” бе Стойко Тонев, читателите го помнят от прекрасните му коментари, озаглавени „Из делниците на един луд”. Ама лудият, преди да пощурее, имаше и трудни, и чудесни мигове в „Новинар” и за тях също си струва да се каже. Мисля, че един от най-тежките моменти и за него, и за нас беше мач, когато България не стана трета в световно по футбол. Само че бяхме поръчали специален брой, седяхме почти целият екип в редакцията през нощта и чакахме. Такова чакане помня само в „Работническо дело”, когато страната ни изпрати първия си космонавт, а после се разбра, че полетът не е минал точно според програмата. Слава Богу, на футболното поле всички си бяха живи и здрави, а България показа толкова, колкото можа, и то с достойнство! Главният редактор взе бързо решение, завършихме този извънреден и много тежък брой и пак казахме оптимистичното „Добър ден” на преданите си читатели.

Стойко Тонев като политолог настояваше и за първото социологическо проучване на аудиторията на „Новинар” – за мен лично резултатът бе окуражителен, едно на сто от анкетираните признаха, че си купуват вестника само заради хороскопите. Е, друг път ще разкажа за драмите и около тази тематика, сега нека да подчертая защо, докато други всекидневници помпаха тиражите си, „Новинар” се разрастваше търпеливо. Главният редактор обясняваше простичко: 300 нови броя в печатницата струват толкова, некупеното ще излезе толкова, следователно следим читаемост и продаваемост. И понеже той качи „Новинар” в интернет, от него се научих да следя не само укори и похвали под публикациите, а да се вглеждам и в броя влизания, понякога читателят няма време да аплодира. Още нещо за Стойко – във времето на интернет прехода на него се падна ролята да организира курса ни по е-грамотност в редакцията, младите с компютърни умения в нея бяха само страньорите/ математици и инженери по образование/ и някои току-що завършили колеги, а материалната база – един компютър в отдел, че и по-рядко, та се изчаквахме за писането...

Друг детайл - за да е наясно читателят какво ще види в некупения още брой на вестника, редакцията заложи на реклама по радио, а колегите в сутрешните си блокове можеха да коментират колкото си искат дописките на новинарци. Е, най-хубавото е, че тези традиции от прощъпулните години бяха продължени после и при Любен Дилов-син, светла му памет, и при Мирослав Боршош. Ще спомена съвсем накратко/ за да не излезе като прекомерна хвалба/, че единият бръкна в рана на съвремието ни, пишейки своите Фейсбуки, другият пък се хвана и с издаването на 12-томник с 150 шедьовъра на българската литература, какъвто беше „изборът на „Новинар” и „Библиотека 48”.

Епохата на Водолеите

Ще ви върна в тази епоха, понеже литературното приложение на вестника се наричаше ”Водолей” и го правеха колеги от в. „Марица”. Още помня тези момчета – Александър Секулов и Красимир Димовски, всяка седмица тичаха от Пловдив с текстове, връзваха страници на „Новинар” и... обратно към тепетата. Сега са известни наши писатели, може и да са забравили уморителното вестникарско сноване, но любовта им към работата няма как да бъде загърбена. А и още момчета от нашите се хванаха с литература – издателят Пламен Тотев, редакторът Димитър Николов, колеги в различни сфери на журналистиката не измениха на уважението и грижата към нашето слово. И международникът Влади Дворецки продължава да се „разхожда” из цял свят, за да открива нови и нови истории, мили за българския читател.

Само че литературата, поезията и пр. изглеждат въздушно красиви, а репортерстването във всичките години на „Новинар” не беше леко. Ето какво разказва друго известно перо от редакцията – Симеон Гаспаров, който вече има няколко книги, кореспондентстване от Чикаго, обществена активност: „За мен това не беше само място, в което си отишъл да работиш, но беше място, което ти даваше възможност да твориш, да се чувстваш свободен. И дори да грешиш ти даваше възможност да се поправиш и да израснеш професионално... Аз започнах, като отразявах събитията от миналата нощ. Нещо като „Нощен Новинар”. Работата ми беше да събирам и да разказвам историите на хората от нощните улици на София. Това нощно репортерство много ми помогна не само духовно и морално, защото често ме сблъскваше с хора, изпаднали в беда и техните съдби ми помагаха да бъда по-добър човек. Но то ми помогна и творчески, когато по-късно започнах да пиша книгите си. Често ползвам мотиви и вдъхновение точно от тези мои нощни новинарски репортажи”.

Мони, така си го наричаме и днес между нас, си спомня за история от 1992 или 1993 година, когато тийнейджъри, знаещи, че е журналист, го водят в рушащата се централна баня и му показват скелет на човек. „Не можех да повярвам, признава той, че в центъра на София, на няколкостотин метра от министерства и търговски центрове, можеше да има труп на човек и той да остане незабелязан... Скелетът бе с маратонки, яке и панталони, превърнали се на парцали. Аз имах фотокамера в раницата, заснех и описах всичко и го дадох в редакцията. На другия ден, когато тръгвах за работа, видях по уличните сергии, които продаваха вестници, на първа страница, над главата на „Новинар”, нещо от сорта: „труп в центъра на София”, моите снимки и текст за случката... По-късно започнах като парламентарен репортер, отразявах войни, политически убийства, пътувах, срещах се с различни хора, събирах и разказвах истории, останали завинаги на страниците на вестника. Така, както „Новинар” остана в моето сърце”.

В този извод може да се огледа всеки от новинарците. И онези, които не са между нас вече, и другите, които понякога се събират да пият по едно за миналото. Едни преподават журналистика във ФЖМК, втори предпочетоха кариерата в администрации, трети са из медии. С карикатуристите Никола Георгиев и Чавдар Николов се смеят мнозина, та нямат нужда от допълнително представяне. Владко Йончев има „Черноризец храбър” за разказа си за малките столични несретници, които намираше по порутени сгради и нощни подлези. Е, нека колегите ме поправят, че наградата си я получи в друга редакция, помня факта, но помня и как Влади не се уморяваше като политически репортер да доказва, че има ли дясна опасност, има и лява, а малкото свободно време посвещаваше на своите деца, на колелото, на моторите, на пещернячеството. Иван Бакалов и Люлин Стаменов пък са известни с пристрастието си към гъбите. Имаме и колеги, които умират да пипнат в ръце китара... Иво Димитров, отговорният секретар, уйдисваше на щурите ми идеи за народни календари и още реди вестникарски страници, но намира време и за зеленчуци в двора, и за обществена дейност в селцето си. Благодарение на подкрепата му направих интервю с русенския владика Неофит, сетне патриарх, но тогава пред мен разказа за първия си диск с църковни песнопения. Не съм виждала отдавна-отдавна Аврамето, Румен замина в Канада, а аз толкова години вече не забравям как виках „Леле, Боже”, заради пореден компютърен проблем, той пък се шегуваше:”Кажи, чадо...” Заминаха и други, може би някои някога ще се върнат. Чадото, което му се жалеше тогава на него, на другия Иво, на Дечо, хич не беше единствено. Нали усвоявахме нова технология, а производственият график ни припираше до невъзможност, а колегите от разпространението – Динко, Цецка, Бойко, Симо, винаги напомняха за времето... Един колега-секретар потъна в историята и написа поредица за масоните у нас, втори, от „Документацията” се зае с литературни изследвания, дето се казва – всеки търси своето място и показва що за човек е. Например Жоро, все още е готов да помага на пострадали от поредно бедствие, Ники пък винаги има време и сърце – колега му бе звъннал след автокатастрофа. Не, не всичко е било от весело по-весело – и с килограм сирене са ни „подкрепяли” при забавени заплати, и мъже са плакали, че ги съкращават от работа, и други момчета изживяха болезнените моменти последни да затворят вестника... Аз се радвам, че с Митето Николов откъснахме време – той от любимата си фантастика, аз от звездите, и направихме интервю с руския космонавт Максим Сураев, докато е на орбита в космическата станция. Да, можехме да интервюираме и още негови колеги там горе, високо-високо, но пътищата ни отведоха към други събеседници, към други небеса.

Цар и вестникар

Дойде време да разкрия нещо за последното интервю в „Новинар” – на Йордан Йорданов със Симеон Втори Сакскобургготски. Сега Данчо си спомня как за интервюто официално е чакал 6 месеца, а неофициално – 2 години. Но убедил канения събеседник с аргумента, че разговорът ще остане във времето, а не защото е коментар на текущата година. При срещата се оказало, че и двамата – журналистът и царят, са със сака и вратовръзки в еднакъв цвят, документирано е от Ани Петрова. Домакинът го удивил с аристократизъм, умение да предразполага. Данчо споделя: ”По план разговорът трябваше да продължи 30 минути, но останахме час и 40 минути. Извън записа с особена топлота той разказа спомени за майка си, Царица Йоанна - как собственоръчно е опаковала учебните му тетрадки, когато бил малък, виждайки начина по който съм го направил и аз с неговите мемоари. Бях подготвен с книгата и търсех детайли, които липсваха там... Разказа ми, че е абсолютна истина, че майка му е искала да го кръсти Борислав, но народът направил аналогия с цар Борис I и Симеон I и по този начин се надявали да настъпи втори Златен век. Обясни и неговите предположения за мистериозната смърт на Борис III и изчезването на тленните му останки. Но един от акцентите на интервюто, казва Дани – бях първият журналист, който го попита за предложението на Тодор Живков двамата да се срещнат. Оказва се, такава среща била планирана, но Живков починал преди Симеон да се върне за втори път в България”.

Данчо направи интервюто, с което всеки репортер би се гордял. Само че... има и още един щрих:”Последното авторско интервю за „Новинар” преди закриването на хартиеното тяло. Съдбата реши и не успяхме да го отпечатаме на хартия – излезе само в сайта. След края на вестника друга медия, в която разпределиха част от екипа ни, поиска да го публикува. Отказах. Исках интервюто и кадрите на Ани да останат като притежание и интелектуално наследство на „Новинар”. Исках медията, на която бяхме посветили енергията си, да получи своя голям финал: с класа, финес и царско достойнство. Завършихме благородно – точно както подобава на вестник, който не просто съобщаваше новините, а създаваше смисъл в живота и журналистиката.”

Към думите на Йордан Йорданов едва ли трябва някой да добавя нещо дори когато хартиените вестници все повече стават история. Какво пък – и от нея, историята човек може да вземе, ако е готов и да й даде сърце.