В тези дни на непреживени досега изпитания, когато виждаме какво става в живота „по света и у нас” през прозореца или от екрана на телевизора, чуваме гласове на близки и приятели по телефона, абе една нежелана, но явно нужна изолация – човек, за да избегне неминуемото изостряне на атмосферата и отношенията вкъщи – какво му остава: да коментира последната информация от кризисния щаб или разните конспиративни версии откъде и как ни се стовари на главите този коронен вирус. Дори такива прочетени през годините мнения, че земята се опитва с всякакви средства да се освободи/спаси от нас и т.н.

От началото на вечерните балконни аплодисменти – благодарност към лекари, медицински сестри, санитари, органи на реда, фармацевти, които се грижат разпространението на коронавируса да се ограничава, аз лично ръкопляскам силно за журналистите.

В сайта на СБЖ получихме коментар на Мая Вапцарова в отговор на публикация на Марин Георгиев във в. „24 часа”, засягаща паметта на нейния чичо - големия български поет и антифашист Никола Вапцаров, разстрелян на 23 юли 1942 г. Публикуваме коментара й.

Постоянните подигравки, цинизми, заплахи на властта към журналистите са срам за България. И той е причинен от хора, които имат дори правни задължения да допринасят за позитивния имидж на държавата, за утвърждаване на европейските демократични ценности и традиции. Можем ли да приемем такива хора за елит?

Голям кипеж из фейсбуците на гилдията бълбука тия дни, защото мисир-председателят бил определил отразяващите делата му журналистки по свой образ и подобие - „мисирки”. Ако ги беше нарекъл „умиращи лебеди”, пак ли щеше да бумти същият плам? Уви, около власта танцува обслужваща журналистика, угажда й, позволява й да издевателства над всички граждани без дума напряко да каже - и това убива и професията ни, и обществото ни. А атаката по СБЖ точно в този момент не оставя впечатление за нищо друго, освен за поредна поръчка.

Последните януарски дни, когато по божи закон би трябвало да са снежни и люти, а не са, както и събития, станали на две различни места, бая далечни, ми припомниха, че и шегата има две лица, а е и двуостра. Едно е на маса с компания, друго – когато засегне извътре някого или някои. Тежкò на засегнатия, но често пъти – повече за остроумния веселяк. А да не говорим, когато ни стоварват на главите обществени и управленски беди, които най-вече раждат вицове, вместо действия…

Размисли по повод излизащата на български книга на Максим Бехар „Световната PR революция”

От все сърце желая на всички вас, драги колеги журналисти, на многобройните читатели на сайта на СБЖ, на вашите семейства и близки хора светли Рождествени празници и едно „добро плъзгане в Новата 2020 година”, както казват немците – einen guten Rutsch ins neue Jahr! Плъзгане, но плавно, а не като ...родния преход, тракащ вече три десетилетия.

Свободата не е привилегия. Свободата е необходимост. Свободата на словото, на медиите е първата потребност, първото условие на демократичната система за всяко общество. Свободата да питаш, но и да отговаряш.

Моделът на финансирането на БНТ и БНР, заложен в Закона за радиото и телевизията, се нуждае от съществена промяна. Сериозни дефицити се наблюдават и в сегашния модел на управление на обществените медии.