Начало
 
 

Дълъг 7 години репортаж на българина Иван Цибулка стана хит в телевизията на Чили

17.01.2017 /11:36 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Иван Цибулка днес

Жененият за чилийка син на филмовия ни композитор Кирил Цибулка живее със семейството си от 1987 г. в Сантяго и е сред най-прочутите режисьори на документални филми там. Поредицата му от 6 части „Съседите на вулкана” проследява съдбата на жителите на селцето Чайтен от 2008-ма, когато то пострада от изригването на вулкан

Българин, който от 30 години живее в в Чили, е авторът на нашумели там документален филм и телевизионна поредица за жителите на станалото емблематично южночилийско градче Чайтен. То пострада през 2008 г. от изригването на вулкан. Жененият за чилийка Иван Цибулка, син на известния наш композитор на филмова музика Кирил Цибулка, проследява репортажно с екипа си съдбата на три чайтенски семейства в рамките на 7 години.

Междинният резултат е първо документалният филм „Съседите на вулкана”, взел през 2014-та най-престижната награда в Чили за документално кино. Две години по-късно той прераства и в едноименна телевизионна поредица от шест части, излъчена наскоро от чилийската Национална телевизия. Поредицата стана истински хит, защото се превърна и в обобщен портрет на чилийския национален характер, и в повод за размисъл над истинските ценности на човешкия живот. Всичко това беше обрисувано от... българин с чешко потекло, сродил се с Чили, но отворен към целия свят.

Специално за сайта на СБЖ Иван Цибулка разказа от Сантяго за работата си върху поредицата и сподели интересни размисли за журналистиката, за Чили, за България, за бързия и бавния начин да живеем и да се борим за човешката си същност - извън география и националности. Но преди да му дам думата, е редно да припомня на читателите историята на този наш „немирен” сънародник, оказал се „на края на света” с чаровната си съпруга Лили Галвес.

Срещата с чилийката Лили е в ГДР

Гостувала съм в дома на Иван и Лили в Сантяго през 2005-та. Писала съм през годините в различни медии за това талантливо семейство, което съвсем наскоро отпразнува и първия рожден ден на внучето си - сина на дъщерята Майтиа Милена.

Иван и Лили се запознават, влюбват и женят като студенти, докато следват заедно кино в Потсдам-Бабалсберг, в някогашната ГДР. Там се ражда и Майтиа Милена.

Лили попада в Източна Германия като емигрантка от Чили, избягала след кървавия преврат на генерал Пиночет в родината й, извършен през 1973 г. А Иван е избрал филмовата ГДР-ска посока до голяма степен покрай баща си Кирил Цибулка, автор на музиката към много български филми. Когато Иван отива да учи в Потсдам-Бабалсберг, баща му вече живее в ГДР, където има втори брак с германка.

Чешката връзка

А произходът на фамилията им е чешки. Дядото на нашия герой, на когото той е кръстен - също Иван Цибулка, е известен чешки виолончелист, роден в Прага. През 1905 г. е поканен в София от Фердинанд, за да сформира камерен оркестър в двореца. Жени се за българка – Мара Маринова Цибулка. Заедно с нея основава Държавната консерватория и Националната опера, на която става и първи директор.

С една дума - Иван Цибулка-младши от малък е закърмен с музика, с кино и с космополитен творчески дух. Той с лекота открива своята половинка в замечтаната дъщеря на Андите с неочаквано българското име Лилиана, която среща в Потсдам. Щом свършват следването, през 1982-ра двамата се пренасят в България, където южнячката Лили се чувства много по-добре, отколкото в пунктуалната немска среда. Но не престава да тъгува за своето Чили...

И когато през 1987 г. диктатурата там разхлабва малко примката, публикува списък с емигранти, на които разрешава да се върнат, и Лили открива в него името си, решението е взето - младото семейство заедно с малката Майтиа Милена потегля за Сантяго.

Прохождане на свободата в Чили

„Още като тръгвахме, бяхме с едно на ум, че може „да ни изчезнат безследно” веднага след кацането. Бяхме слушали за какви ли не страхотии и терор”, спомня си по-късно Иван Цибулка. Предпазливо и внимателно той и Лили успяват да намерят своята творческа ниша встрани от зоркия поглед на пиночетовата полиция и с много талант и упоритост да се наложат като добри професионалисти.
Диктатурата пада след плебисцит 3 години по-късно, но на демокрацията й трябва още доста време, за да се наложи като норма в обществените отношения в Чили. Изкуството е онази територия, където свободният дух успява да „пробие” най-бързо. Иван и Лили са сред хората, които от сърце съдействат за това – и с личностно, и с творческо присъствие.

„Българските чилийци”

Сред приятелите им има много „български чилийци”, също живели и учили у нас по време на диктатурата, доста от тях - също със смесени бракове. Те са нашето изключително „лоби” в Чили, така и неоценено по достойнство от българската държава.

През 2005-та, по време на посещението в Сантяго на тогавашния президент Георги Първанов, съдействах за организирането на среща между делегацията и „българските чилийци”. Пристигнаха над 100 души от цяло Чили. Някои бяха пътували цял ден, за да дойдат и да изразят благодарността си към далата им в труден момент подслон и образование България. Дойдоха и побелели хора, и пораснали деца, родени у нас и проговорили на български. Всички плакаха, пяха наши песни, рецитираха свои стихове, посветени на страната ни... Разбира се, там бяха и Иван и Лили.

Къде е посолството на България?

Впрочем, дори и да оставим настрана емоциите, най-внушителният по обем внос в България от латиноамериканска държава идва от Чили - защото купуваме оттам стратегически важна за нас чилийска мед. И как на този фон да се обясни решението, взето през 2011-та от тогавашния външен министър Николай Младенов да закрие българското посолство в Чили?! И не само да го закрие, но и да продаде двата български имота - сградите на посолството и на резиденцията, които са били съхранени като българска собственост дори през 17-те години на диктатурата, докато нямахме дипломатически отношения?!...

Благодарение на Иван Цибулка и на „български чилийци” все пак и днес продължава да има Embajada de Bulgaria en Chile  (Посолство на България в Чили) - като страница във Фейсбук, поддържана с много любов към страната и културата ни. Човешките връзки винаги са по-силни от политическите безумия...

След това тъй дълго встъпление вече е крайно време да дам думата и на самия Иван. Ето интервюто, което направихме с него, прескачайки разстояния, часови пояси и климатични зони - аз от смразена София, той от жежкото Сантяго в Южното полукълбо.

Здравей Иване! Поздравления за успеха на „Съседите на вулкана”! Разкажи, моля те, какво работиш в момента? С какво си изкарваш прехраната?

В последната година и половина живях от парите на един чилийски държавен фонд за телевизионни документални сериали, който спечелихме през 2014-та. След предаването и отчитането на серията за вулкана от 6 едночасови епизода преди три месеца, започнах веднага да снимам и монтирам научни репортажи за телевизията, тъй като моят продуцент се занимава предимно със научни серии и репортажи. Той беше направил сметката, че щом предадем поредицата за вулкана (която ми поглъщаше цялото време и внимание), ще остана без работа. И затова нагласи така нещата, че веднага да започна друг проект, за да не загубиме взаимното ни сътрудничество, започнало още през 1993-та...

Как се прави документално кино в Чили? Как намираш финансиране?

Документално кино в Чили се прави по три начина. Първият е кандидатстване с проект (много добре проучен, с подробен и реален бюджет, с трейлър, план за разпространение и т.н.) на държавни ежегодишни конкурси за авторово документално кино (за фестивали и кина) или за телевизионни документални серии. Вторият начин е създаване на уеб страница и кампания  чрез социалните мрежи за събиране на средства по системата crowdfunding. Третият път е чрез лично финансиране поне на първото проучване и формиране на копродукции с национални и чуждестранни фирми, които се интересуват от темата. Лично имам опит само с първия начин, чрез конкурси.

Защо през 2008 г. реши да заминеш за Чайтен и да снимаш пораженията от изригването на вулкана? Финансираше ли тогава някой твоята експедиция?

В края на осемдесетте години, току-що дошъл в Чили, кръстосвах необятната страна, работейки като асистент в една документална телевизионна поредица. И няколко пъти, на път към Патагония, минахме през този малък рай, това малко селце между планините и океана, наречено Чайтен, което на местно индианско наречие значи „водна кошница”, заради дъждовния климат.

Когато дойде 2008-ма и видях по телевизията изригналия вулкан над селцето и масовата евакуация (за 24 часа армията и морският флот изведоха повече от 7000 души и ги приютиха в различни околни градчета), се натъжих и загрижих за тези семейства. Питах се какво ще стане с тях след време, когато медиите вече ги забравят под натиска на по-нови събития.

Исках да зная как ще се справят реалните жители, скрити зад безразличните цифри на статистиките. Тези хора, внезапно загубили своя мирен рай, бяха изправени пред нови реалности, към които тепърва трябваше да се приспособят. Те бяха от три различни поколения и далечно ми напомняха разказите, книгите и филмите за бежанците от Втората световна война в Европа...

Току-що бях завършил много успешно един документален филм за един от телевизионните канали в Сантяго и веднага се срещнахме с моя продуцент. Макар неговата специалност да са научните репортажи, си дадохме сметка, че темата има голям потенциал, особенно ако успеехме да изберем персонажи между бежанците. Взехме бързо решение да представим на същия канал проект за един специален едночасов репортаж за бедствието, който да излъчат на следващата година, припомняйки на зрителите точно датата, на която е изригнал вулканът.

Моят асистент замина бързо и се върна с дълги и обстойни интервюта на трийсетина семейства, заснети на малка видеокамерка. Аз изгледах внимателно материала и избрах интуитивно три семейства, които да са различни и да се допълват помежду си. Телевизионният канал вече ни имаше доверие заради предишните ни успехи и се съгласи да финансира този дълъг и задълбочен репортаж.

За да можем да задоволим различни вкусове, бяхме включили естествено човешките теми, но също и научните, които да обясняват за какъв точно тип вулкан става въпрос. Всъщност е най-опасният, като Везувий, който е затрупал Помпей.

С оператора (мой бивш ученик от киноуниверситета) и със звукооператора се уговорихме да не снимаме забързано и повърхностно, както е обичайният стил на светкавичните репортажи, ами да снимаме с много внимание, уважение и да се адаптираме към нормалния ритъм на героите ни от реалния живот, вместо да ги караме да се съобразяват с  нашия хронично кратък и забързан снимачен план. Така спечелихме симпатията и доверието им, което се оказа решаващо...

Какво те омагьоса толкова в Чайтен и в хората, които срещна там, че реши да свържеш толкова голяма част от творческия си живот с тях?

От 1987 г. насам живея в един 7-милионен град, в столицата на Чили, в която ритъмът на живота е непрекъснато и френетично забързан. На този фон Чайтен винаги ми действаше успокояващо, защото жителите му, за разлика от столичаните, не се конкурираха помежду си, ами си помагаха по стар индиански обичай, пазеха природата и бяха благодарни, отделяха време за приятелство, за разговори и за празненства, не само за работа. Напомняха ми много български села и техните жители - такива, каквито ги посещавахме като юноши „на стоп” в началото на седемдесетте...

Реших да концентрирам вниманието ни - моето и на трите момчета, с които снимам, върху това малко село, което представляваше за нас цялата вселена. А жителите му представляваха човечеството, в най-чист и непокварен вид.

Не романтизирахме, хората си бяха такива, битието им ги беше съхранило. Когато мигрираха в по-големите градове, бързо губеха тази си първична невинност.

За нас беше интересно да разкрием каква е тази неудържима центробежна сила, която караше героите ни да направят всичко възможно, за да се завърнат в това малко, разрушено селце, въпреки реалната опасност от колосалния вулкан, надвиснал само на десет километра по-нагоре, над Чайтен.

Да работим цели осем години над тази тема означаваше да гребем срещу течението в едно неясно защо хронично забързано и повърхностно, егоистично общество, с хронично къса памет, което се стреми единствено да се забавлява, да се замайва и да се дрогира, да преяжда или да накупува всичко възможно на кредит, без да знае как ще го изплаща...

Оказа се, че е едно чудесно упражнение да излезем от егоцентричните си черупки и да се заинтересоваме, да се развълнуваме наистина от реални хора, които са вън от нашето ежедневно обкръжение. Стигнахме дотам да си звъним с тях без някаква прагматична причина, просто така, както бихме звъннали на някой любим роднина или добър приятел. Селцето Чайтен за мен и за нас бе повод да погледнем другите и самите нас в едно огледало, което ни показва същината ни в кризисни моменти, истинска  и спонтанна...

Усилията на героите на филма да се върнат и да възвърнат живота в селото са почти митологични, сизифови. Цената, която трябва да платят, е много голяма... И след всичко преживяно те си правят равносметка за реалните стойности в живота им. Всички ние по някакъв начин се разпознаваме в тях.

С времето и с поведението ни, бяхме спечелили тотално доверието на трите семейства, така че между нашия екип и тях не съществуваше никакъв филтър, всичко беше естествено и подкупващо правдиво.

Как се роди идеята ти тази драма да се превърне в поредица и да проследиш живота на пострадалите хора в течение на години?

Още от началото ми се искаше да проследя съдбата на трите семейства за колкото се може по-дълъг период от време, което да позволи на зрителите да вадят сами заключения за собствения си живот и за страната и континента, в който живеят, непрекъснато разтърсван от природни и социални катаклизми. Само продължителни наблюдения можеха да позволят да се достигне до по-обща перпектива. Искаше ми се вулканът да стане една метафора на разрушителните сили, които неочаквано атакуват невинни хора и ги карат да започнат отново да преустройват живота си, без да се предават, като работливи мравки.

Идеята да направим от материала, заснет за 7 години, една телевизионна поредица, възникна едва след премиерата на пълнометражния авторов документален филм, през 2014 г. Премиерата в 16 кинозали в 16 града (из повече от 7000 километра дългото Чили) бе организирана и чудесно осъществена от една организация на документалистите, които всяка година кандидатства и печели един държвен фонд с цел разпространение на документалното кино из цялата страна, с присъствието на режисъора, който да може да разговаря с публиката.

Неочаквано за нас в края на 2014-та получихме най-престижната награда на критиката за най-добър документален филм на годината измежду всички филми - чилийски и чуждестранни, които бяха минали по екраните.

Големият зрителски интерес, наградата и благодарността на хората ни накараха с продуцента да се явим пак на ежегоден държавен конкурс с цел да можем отново да пътуваме до селцето, да актуализираме снимките с трите семейства и да завършим срещите с тях, позволявайки им да обобщят преживяното през изминалите 7 години. Спечелихме конкурса на втория опит и заснехме последните кадри с героите през 2015-та. Монтажът ни отне една цяла година и националният седми канал на телевизията прояви интерес да излъчи 6-те едночасови епизода, които бяха показани от септември до ноември 2016-та с голям успех.

Кое те подтикна да търсиш в героите си обобщаващ образ на чилийския характер?

Това се получи от само себе си. Би било прекалено претенциозно, ако си го бях поставил за цел от самото начало, пък и истинното документално кино, мисля, че се прави подобно на сърфистите, които се тренират да реагират подходящо на ударите на непредвидими вълни, без да си правят илюзии, че океана ще се приспособи към тях. Тези идеи ги научих в общ вид от българските документалисти Оскар Кристанов и Васил Живков, както и от режисъора Пламен Масларов, от които имах привилегията да попивам опит през 70-те години, докато бях още в гимназията, и след това, следвайки кино в ГДР.

Как Чилийската национална телевизия прояви интерес към твоята документална поредица „Съседите на вулкана”? Ще имат ли 6-те епизода още продължение?

Чилийската национална телевизия прояви интерес към темата, защото е важна за цялата страна, а и видяха документалния филм, който им хареса, разбраха за наградата и за спечеления фонд, което ни осигуряваше възможността да завършим снимачния цикъл и да дадем една по-обща перспектива към темата, разделена на 6 епизода. Само ни помолиха повествованието да бъде монтирано в по-динамичен, „телевизионен стил”, за разлика от документалния филм, който бе предназначен за кинозалите, където вниманието на зрителите е различно.

Поне засега не ми се струва, че ще правим продължение, защото всички от екипа останахме с впечатлението, че седемгодишните наблюдения затвориха един цикъл, който в последния шести епизод остава отворен като финал. Но семейните истории стигат до финални заключения за собствения живот, за всички преживени трудности, за принадлежността им към мястото и своеобразната му култура, за страната Чили и нейните правителства, за неизбежните катаклизми на територията... А и трябва да се концентрираме като екип и кинаджии на свободна практика и в други проекти, оставяйки нашето малко “Макондо – Чайтен” на мира, поне за известно време, кой знае за колко...

Чилиец ли се чувстваш или българин? Кога си идвал за последно в България?

Чувствам се българин в Чили и чужденец в България. Това ми дава предимство в моите професионални наблюдения, дава ми възможността да имам по-необвързан и критичен поглед. Разбирам и усещам много детайлно чилийците с многото им противоречия, защото живея вече 30 години тук. А от българите и България ме делят годините, но в спомените са винаги в мен. Това, което ме привързва емоционално, независимо къде, са хората и техните универсални съдби. Това винаги ме прави уязвим, но съпричастен. И винаги се привързвам към героите, както и към екипа ми.

Не харесвам израза „гражданин на света”, защото е малко снобски за съвремието ни и принадлежи на елит, който може да се наслаждава на привилегията да пътува много по света. Но все пак има нещо вярно в смисъла. Аз съм си просто човек като всички останали, със сенки и светлини, колебания и сила, издръжлив и упорит. Поне когато дойдохме в Чили през конфликната 1987-ма, „твърдата ми шопска глава” ми помогна да издържа, да стисна зъби и да си отворя път, малко по малко, облагодетелстван от помощтта и обичта на чилийското семейство на жена ми.

За 30 години съм бил в България само два пъти, през 1993-та и през 1997-ма, когато почина татко ми. Надявам се скоро да отида отново, време е...

Говорите ли понякога у дома ви на български? Дъщеря ви разбира ли български?

С дъщеря ни си говорим на български, а сега и на внука с нея му говорим само на български. Достатъчно хора има наоколо, които ще му говорят само на испански, нали?

Дъщеря ни е много свързана духовно с България, въпреки че се роди в Германия, докато следвахме. Когато тя беше в гимназията, посети с гаджето си България. Преди 4 години, за медения си месец, беше отново в България, този път с чилийския си съпруг. Обиколиха семейните си корени между Чехия, България и Гърция.

Дъщеря ни поддържа непрекъснати сърдечни връзки с леля си (сетра ми) и с братовчедка си от София. Пази и развива съзнателно и емоционално българската си жилка, както и пази ранните си детски спомени от София.

Какво мислиш за днешна България? Във Фейсбук постоянно пускаш красиви снимки и кадри от страната ни, носталгични закачки към миналото. Това ли искаш да запазиш като образ от родината си? Актуалността у нас вълнува ли те?

Ммммммм, провокативен въпрос, благодаря ти! Вярно е, че имам носталгия, но това е нормално, пък и хубавите картинки от България и спомените ми не ме сковават да продължавам напред, колкото и далеч да съм от мястото, където се родих и бях възпитан, където открих за първи път основните неща. За съвременна България научавам повече от сетра ми в София, отколкото от медиите, защото нея я познавам, а критериите на медиите са ми неизвестни  и не знам как да пресявам и разбирам „новините”, особенно по-сложните. Преживяването ми със свободна професия за 30 години поглъща толкова време и внимание, че не ми остава много време да се интересувам по-задълбочено за нюансите в родината ми. Пък и сега с внучето цялото ми свободно време вече има нов фокус.

Срещам се с млади българи, които идват на гурбет в Чили по договор с международни фирми и от тях усещам, че и те, както и много млади чилийци, са повече материално настроени. Но не ги съдя, само си вадя заключения...

Заедно с „български чилийци” направихте във Фейсбук страница „Посолство на България в Чили”. Какво би казал на лицата в България, които решиха да закрият истинското българско посолство в Чили през 2011 г?

Цялата българска общност в Чили съжалихме много и ни заболя, че от България взеха решение и закриха посолството ни, защото бе истински културен център, в който се събирахме и общувахме, поддържахме нашето родно огънче, информирахме чилийците къде и каква е нашата страна, каква е многообразната й култура.

Няколкото поредни български посланика в Сантяго и особенно последният посланик Валери Йотов и съпругата му имаха голям принос за това чилийското общество, пък и другите дипломатически мисии от цял свят, да се чувстват по-близки до България, да я уважават и да й се възхищават. От тези срещи по най-органичен път възникваха и полезни търговски сделки. Посланик Йотов сподели гордо с мен, че между България и Чили са се създали повече успешни търговски сделки, отколкото между България и латиноамериканския колос Мексико, примерно. Това ми направи много силно впечатление.

Целият този положителен процес бе прекъснат и останахме буквално като сираци, когато закриха посолството. Давам си сметка, че това е моето лично усещане, но знам, че интерпретирам и цялата ни българска общност в Чили. Сигурно „големците в България”, както казваше баба ми, взимат решения от съвсем друга перспектива и е жалко, че в многовековната ни българска история „големците” не винаги взимат тези фактори под внимание. Очевидно нямат време, милите, да преценят детайлно плюсовете и минусите на такова решение. Като документалист би ми било много любопитно да разбера какви са им били съображенията, но не ми се вярва, че ще имам достъп до тях.

Професията ти е „гранична” - между изкуство и журналистика. Как гледаш на журналистиката днес - и в Чили, и в България, и по света изобщо? Вълнува ли те, че традиционните медии загиват и социалните мрежи размиват същинската обществена роля на журналистиката? Наистина ли всеки може „сам да си е медия”, както вярват много хора във Фейсбук, примерно? Обективната истина не пада ли като жертва на виртуалната реалност?

Сложна тема. За мен като документалист и наблюдател на многоликата реалност не съществува така наречената „обективна истина”. Mоят опит поне засега ми е показал, че всяко явление има толкова различни интерпретации, колкото хора са го преживели и изказват мнението си по темата.

В диктатурите всички нюанси и различия в интерпретацията се заличават и на бял свят се появява само една, официална версия, плод на един предварително изработен, премислен и „полезен” за преобладаващата политическа линия консенсус. Но тази версия, както знаем и помним, не е „обективната истина”.

В сегашните системи господства пазарът с неговите комерсиални амбиции и цели. При тези условия голямото мнозинство, което консумира журналистиката, много подобно, както е и в диктатурите, подлага на съмнение мнението на журналиста. Защото е обществена тайна, че ако иска да има работа, той трябва да интерпретира в работата си критерия на вестника, списанието или телевизионния канал, който му плаща, за да предава „правилно” светогледа им.

Само наистина „независимата журналистика” си позволява някои луксове. Но зрителят или читателят, обобщени симптоматично като “консуматори” на журналистическите произведения, трябва да се информират предварително, за да знаят как да ги разберат и вникнат в посланията им.

Така че при диктатурите беше по-лесно. Всички ние - „държавните граждани”, трябваше да се научим да четем между редовете, за да знаем какви заключения да си правим от васалната, зависима, партийна  журналистика. Сега, в „демокрацията”, е много по-сложно. Защото, естествено, всяка медия има своя обособена линия за интерпретация на събитията.

В отговор на този феномен на общо недоверие и на скоростта на интернетовите социални мрежи хората предпочитат да създават своите собствени групи по теми, мнения. И почти всеки се обособява като автор и прокламатор на уникално мнение. Лично аз предпочитам това привидно безгранично многообразие, отколкото униформеното мнение при един нов („Пази боже!”, както пак цитирам баба ми) Хитлер, Мусолини, Сталин, Пиночет или както и да би се наричал новият диктатор...

Благодаря ти за възможността да отговарям на въпросите ти! Накара ме да се почувствам, докато мислех и пишех, отново по-близо до моята стара и нова, любима, далечна и винаги близка България...

 

Сподели в
 

Ковид отнесе и ярката фурия на волното слово в поезията, белетристиката и журналистиката Катя Владимирова. Поклон!

01.12.2021/21:24

На 61-годишна възраст в Мадрид след трудна битка с рака си отиде една от най-знаковите авторки в съвременната испанска литература и постоянна коментаторка на най-големия испански вестник „Ел Паис” и на радиоверигата SER Алмудена Грандес, която винаги открито отстояваше и левите си убеждения. Нейните романи върнаха на испанците много от „белите петна” в историята им, свързани с антифранкистката съпротива.

28.11.2021/21:09

„Да, 115-годишнина от рождението на акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов е дата, която трябва да бъде отбелязана не само в родината му, но и от всеки народ, чиято култура е обогатена от неговите текстове, мисли и идеи. А що се отнася до България – връзката между личността на този велик хуманист и нашата духовност е особено силна. Ние продължаваме да повтаряме и преповтаряме неговото определение, че в исторически план България е „Държава на Духа“, но дали сме достойни за тези думи?

27.11.2021/23:34

Героинята на най-прочутата снимка на известния американски фотограф, направена през 1985 г. и прославила се от корицата на сп. „Нешънъл Джиографик”, е имала труден живот. Но ѝ е провървяло сега да трогне италианския премиер Марио Драги, който решил да даде убежище на афганистанката, след като в родината ѝ пак командват талибаните.

27.11.2021/12:23

Той се казва „Танбих“, идва от Катар и обещава да ни спаси по елегантен начин от фалшивите новини и дезинформацията. Срещаме се с неговия създател – д-р Преслав Наков, специалист от световно ниво в областта на обработката на естествен език с помощта на изкуствен интелект. Как алгоритъмът може да познае, че една новина е фалшива… още преди да е написана?!

18.11.2021/20:03

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Ковид отнесе и ярката фурия на волното слово в поезията, белетристиката и журналистиката Катя Владимирова. Поклон!

01.12.2021 /21:24 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

На 61-годишна възраст в Мадрид след трудна битка с рака си отиде една от най-знаковите авторки в съвременната испанска литература и постоянна коментаторка на най-големия испански вестник „Ел Паис” и на радиоверигата SER Алмудена Грандес, която винаги открито отстояваше и левите си убеждения. Нейните романи върнаха на испанците много от „белите петна” в историята им, свързани с антифранкистката съпротива.

28.11.2021 /21:09 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

„Да, 115-годишнина от рождението на акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов е дата, която трябва да бъде отбелязана не само в родината му, но и от всеки народ, чиято култура е обогатена от неговите текстове, мисли и идеи. А що се отнася до България – връзката между личността на този велик хуманист и нашата духовност е особено силна. Ние продължаваме да повтаряме и преповтаряме неговото определение, че в исторически план България е „Държава на Духа“, но дали сме достойни за тези думи?

27.11.2021 /23:34 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Героинята на най-прочутата снимка на известния американски фотограф, направена през 1985 г. и прославила се от корицата на сп. „Нешънъл Джиографик”, е имала труден живот. Но ѝ е провървяло сега да трогне италианския премиер Марио Драги, който решил да даде убежище на афганистанката, след като в родината ѝ пак командват талибаните.

27.11.2021 /12:23 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

 Спомени и архиви

Медийната мрежа в област Силистра в миналото е представлявала богата палитра. Понастоящем - скромна, но от сърце

01.10.2021 /19:06 | Автор: Йордан Георгиев, Марин Минев | Източник: СБЖ

Предлагаме и последната част от трилогията на известния журналист международник Константин Иванов за професионалния му път, излязла във в. "Дума".

30.08.2021 /18:49 | Автор: Константин Иванов | Източник: duma.bg

 Акценти и позиции

По повод отбелязвания на 25 ноември Международен ден срещу насилието над жени, Международната федерация на журналистите (МФЖ) и нейните филиали отправят глобален призив към правителствата да помогнат за изкореняване на насилието на работното място, като ратифицират Конвенция 190 на Международната организация на труда (МОТ) относно насилието и тормоза в сферата на труда.

25.11.2021 /16:53

Ковид-19 покоси и голямата фотографка, носителката на „Златно перо” на СБЖ Мари Къналян, която свърза последните около 20 години от живота и професионалния си път и с нашия Съюз. Поклон! Сбогуването ще е на 11 ноември от 12.30 ч., Централни гробища, парцел 94 (Арменски гробища).

04.11.2021 /15:19

Снежана Тодорова: „Трудно се отстоява днес будителската мисия на журналистиката, но и на Ботев не му е било лесно. Имаме остра нужда да събудим и в професията ни, и в обществото ни всички онези Думи, Будилници и Знамена, способни да отворят пътя към Новата България, така необходима на всички ни.”

01.11.2021 /08:00

 Мнения

Тези дни реших да се поразходя из личните си автобиографични страници. Човек прави своя самоотчет и равносметка за изминатия път. Годините на демокрация и Преход силно промениха ценности, реформираха и преобразиха цели сектори в обществената практика, а покрай подмяната на табелките по улиците, площадите, наименованията на училища и предприятия се смениха или изчегъртаха, ако щете, страници от биографиите ни...

29.09.2021 /15:01 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

Тук е една авторитетна евроделегация, която се надявахме да извади на показ посегателствата срещу честната българска журналистика. Обаче...

23.09.2021 /16:39 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 24 гости

Бързи връзки