Луис Басат и Висенс Виляторо: Няма демокрация без свободни медии

18.03.2017 /22:41 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Висенс Виляторо (вляво) и Луис Басат по време на разговора

Въпросът не е само да се гласува, а изборът да е информиран. Именно в това е голямата роля на достоверната журналистика. Така смятат героят и авторът на „Завръщането на Басат” - забележителната книга, която разказва историята на сефарадската фамилия Басат, свързала Шумен и Барселона

Дълъг, сладкодумен, пълен с разкази за опасни приключения, световни сътресения, пламенни любови, семейни трапези, тръгвания и завръщания, открития и загуби, човешки  и международни драми, досущ като съдбата на митичния „евреин скитник” - такъв се получи разговорът ми с гостувалите у нас наскоро Луис Басат и Висенс Виляторо. Същия заряд, впрочем, носи и книгата, която двамата са сътворили и която вече излезе и на български благодарение на издателство „Колибри” под заглавието „Завръщането на Басат”.

Басат и Виляторо са магнетични събеседници, широко скроени и талантливи творци, хора на духа и словото, с живо отношение към всичко, което се случва в света, с богат опит включително и в медиите. Затова онова, което споделиха в разговора ни за ролята на журналистиката в днешния свят, както и въобще за обществената отговорност на съременния човек, ми се струва много същностно и важно за нашата професия. Но преди да стигнем дотам, е редно да разкажа за книгата, чието излизане и на български ги доведе у нас, а и за тях самите.

Книгата „Завръщането на Басат” разказва за

удивителната история на еврейското семейство на Луис Басат,

която се разиграва в продължение на 500 години из Средиземноморието и прилежащите му земи, включително и в България.

Вътре се преплитат сефарадските корени на бащиния му клон, прогонен през 1492-ра от испанските католически крале, спрял се в българския Шумен, после тръгнал обратно през Константинопол (Истанбул), завърнал се през 30-те години на ХХ век отново в „майката родина” Испания, в космополитната Барселона, където става срещата и сливането с майчиния род - романиотски евреи от остров Корфу, минали през Триест, за да стигнат също до Барселона... И така на бял свят да дойде Луис Басат - един от съвременните световни асове в рекламата. Който по време на софийския ни разговор така заразително, по момчешки, се шегуваше и смееше, че с лекота стопи всякакви притеснения от световната му слава. А тя никак не е малка.

Роденият през 1941 г. в Барселона Луис Басат не само е бил главен пиар на автономното каталонско правителство, но и ключов организатор на церемониите на Олимпиадата в Барселона през 1992-ра.

Автор е на многобройни нашумели в цял свят рекламни кампании,

включително против тютюнопушенето, с участието на футболната легенда Йохан Кройф. В негови реклами са се снимали още много звезди - от София Лорен до Пенелопе Крус.

Басат е написал и пет бестселъра за тайните на рекламата. Притежава уникална колекция от произведения на изкуството, само малка част от която бе показана при предишното му гостуване в България в края на миналата година. На два пъти се е кандидатирал за президентския пост на футболния клуб „Барса”. Бил е и водещ на испанския аналог на телевизинната игра „Стажантът”, с която оттатък океана се прочу и Доналд Тръмп. Председателствал е и журито на кинофестивала в Кан. Всичко това обаче по никакъв начин не е полвияло на искрения му и доверителен начин да общува и да печели приятели.

Това признава и

Висенс Виляторо, същинският автор на „Завръщането на Басат”.

Роденият през 1957 г. Висенс е доста известен не само в родната си Каталония, но и в цяла Испания журналист и писател с издадени около 30 книги с проза, поезия и публицистика. Носител е на многобройни литературни награди. Пробвал се е и като автор на киносценарии, и като депутат в каталонския парламент. Наточвал е перото си и с журналистическа работа - бил е директор на Каталонската корпорация за радио и телевизия, изявявал се е и в няколко вестника. В момента е директор на Центъра за съвременна култура в Барселона и на фондация „Рамон Люл” - за разпространение и утвърждаване на каталонския език и култура.

Идеята Висенс да се захване с написването на книга за семейната история на Басат се ражда, както всичко на света, уж случайно и спонтанно, но все пак сякаш предопределено от знакови съвпадения. Преди три години Висенс и Луис заедно със съпругите си се случват на обща маса по време на сватбено тържество на свой общ приятел. От дума на дума - писателят разказва за току-що завършената си книга, в която на примера на своя дядо, преселил се някога от бедната Южна Испания в по-заможната Тераса край Барселона, се е постарал да опише и сладката, и горчивата страна на вътрешната миграция.

Внезапно се оказва, че в хаоса на испанската гражданска война този дядо на Висенс и един от дядовците на Луис по едно и също време са били в един и същи затвор, може би дори са се познавали... Неизбежно е Луис да продължи и да разкаже и своята фамилна история - на кръговрата в пътуванията

от западния край на Средиземноморието до източния и обратно,

с пренесения през векове, култури и войни витален дух на вечно търсачество и вечно предизвикателство.

Виляторо реагира емоционално и веднага моли Басат да му позволи да опише историята на неговия род, като му помогне в издирването и сглобяването на потънали в патината на времето факти и събития. Включително като тръгнат двамата да обикалят из страни и селища, из които са оставяли следи предците от рода Басат.

Луис се съгласява с радост, а Висенс е запален от идеята да продължи своя току-що завършен разказ за вътрешната миграция с тази одисея на външната.

Но не е било само това. В разговора ни сега писателят пояснява: „В края на краищата, почти всяка еврейска фамилия носи невероятни сюжети от миналото си, без обаче от това непременно да става литература. В случая с Басат бях запленен от живото присъствие на самата литература, на големи световни писатели в историята на рода му. Говори ми той например за Корфу, откъдето е клонът на майка му, и аз споменавам: а, Корфу, островът, който толкова силно присъства в творбите на швейцареца Албер Коен... А Луис отвръща: да, чичо Албер, чичото на майка ми... Или пък

нобелистът от Русе Елиас Канети - и той се оказа негов роднина.

Стигаме до Триест - хоп, и роденият там поет Умберто Саба, син на Фелиция Рахел Коен, също е част от семейството. Зашеметяващо, нали?”

И Луис Басат, и Висенс Виляторо уверяват, че най-вълнуващата част от пътуванията им при подготовката на книгата е свързана с България - София, Русе, Варна и особено Шумен. Този митичен във фамилната история на Басат Шумен, за който постоянно са се питали дали някога е имал същото очарование като онзи идиличен Пловдив, описан в любимата и на двамата книга на нашия Анжел Вагенщайн „Далеч от Толедо”...

Очите на Луис искрят (дали са сълзи, дали е отблясък от неостаряващия момчешки откривателски хъс?...), докато ми разказва: „Знаеш ли колко години съм търсил на картата Шумла? Така наричаха всички в моето семейство онова място в България, откъдето сме тръгнали да се връщаме в Испания. Търсих и не го намирах. Дори на най-добрите, на най-подробните карти го нямаше. Казвах си - е, сигурно е някакво толкова малко село, че никой не го брои за нищо. Докато най-накрая не срещнах един господин от България, който също се занимава с реклама - Максим Бехар. Той ми обясни, че

Шумла отдавна вече се казва Шумен.

Отгоре на всичко се оказа, че и той е родом оттам. Така за първи път пристигнах в Шумен благодарение на Максим Бехар още преди 10 години. Усещането беше невероятно! Разбрах откъде съм! Опитах българска храна - и разбрах, че това е същото, което през целия ми живот е било храната в нашия дом. Тарама, кьополу, таратор - такива неща не се ядат в Барселона. А у нас бяха постоянно на масата. Да, аз съм оттук - от България, от Гърция, от Истанбул, от Балканите!”

Нито преди 10 години, нито сега, докато Луис и Висенс подготвят книгата и обикалят някогашната еврейска улица в Шумен, така и не успяват да разпознаят коя е фамилната къща на Басат там. Но са покрусени от гледката на порутени и надраскани със свастики еврейски гробове на градското шуменско гробище... И това става в страна, спасила евреите си от депортиране в нацистките концлагери по време на Втората световна война...

Спасяването на българските евреи

е намерило достойно място в „Завръщането на Басат”.

Висенс Виляторо подчертава: „Шумен е присъствието, което най-силно тежи в книгата. Всеки си представя нещо за Константинопол, Корфу или Триест, дори и да не е бил там. Но Шумен? Поне за испанската публика той е откритие. Това е труден пейзаж, той съдържа и онези безлични блокове, които бяхме свикнали да отъждествяваме с някогашната система в страните от съветския лагер. Но освен това чрез една силна сетивност Шумен ясно внушава, че България не е някаква далечна, извъневропейска, ориенталска страна. Не, България е част от Централна Европа. Вярвам, че така ще го усетят и испанците, когато четат книгата”.

Според писателя „Завръщането на Басат” отправя още едно важно послание - че

същинското деление в Европа не е Запад-Изток, а Север-Юг.

И че по „южната ос” сме една общност с близка чувствителност и култура - испанци, евреи, българи...

Луис Басат добавя: „Когато бях дете, по време на франкизма, в училище нищо не се преподаваше за България - само ни се казваше, че е в комунистическия блок. И край. Друго не съществуваше. Колко е пропуснато!... Не ме изненадва, че е имало толкова войни за България, всички са искали да бъдат в тази част на центъра на Европа.”

Гоненията срещу евреите през вековете често са ги превръщали в бежанци. Самата фамилия Басат също е преживяла много преселвания. Затова питам Луис Басат и Висенс Виляторо какво мислят за сегашната мигрантска криза в Европа.

От името и на двамата отговаря Басат: „Възмущавам се от позицията на онези европейски страни, които отказват да приемат бежанци, отхвърлят въобще имигрантите.

Недопустимо е в ХХI век Европа да държи хора, бягащи от война, в концлагери

в Гърция или другаде!... Къде отиде човещината?!”

Дълбоко развълнуван, Луис разказва спомен от детството си, докато още е вървяла Втората световна война. У тях, в Барселона, имали три стаи - една за него и брат му, една за родителите и една „за братовчедите”. В третата стая постоянно идвали за по една нощ някакви „братовчеди” на баща му, които малкият Луис не познавал. На сутринта таткото ги откаврал някъде и повече те никога не се появявали.

Когато години по-късно Луис и Висенс заедно връщат лентата към онзи период, стигат до извода, че бащата е помагал на евреи, бягащи от нацистите в Германия, без да са му никакви братовчеди. Известно е, че е имало канал за прехвърляне на евреи през Пиринеите, до Барселона, после с кораб до Лисабон, а оттам с друг кораб до Южна Америка или САЩ.

Басат се пали сега: „Защо го е правил баща ми? Защото са евреи ли? Сигурно. Но и защото са просто преследвани хора. Както тези хора сега, които бягат от друга диващина. Дете съм на емигранти и съм категоричен, че е абсолютно задължително

европейските страни да приемат сегашните емигранти.

Да им наложат каквито си искат правила - да спазват местните обичаи, да учат местния език, да се обличат като европейци, да се регистрират на сто места, да дават сведения за произхода си, нека! Но да ги приемат! Другото е нечовешко, ненормално.”

Луис разказва, че има 11 внука - всички израсли със съзнанието, че трябва да се уважават другите. Един от тях, който сега е на 17, от две години насам през лятото отива да помага като доброволец в бежански лагери в Гърция или в Кале, във Франция, откъдето мигрантите се стремят да преминат Ла Манша. „Внукът ми говори много езици, опитва се да им помага. Това е нещо, което трябва да вълнува цяла Европа - да се помогне на тези бедни хора, да си намерят кътче, където да се установят,” набляга Луис Басат.

Отваряме дума и за голямата демонстрация в Барселона в средата на февруари, в която 500 000 души настояха Испания да изпълни отредената й от ЕС квота за прием на мигранти. Отбелязвайки, че това е била единствената подобна демонстрация в Европа, Луис казва: „В Каталония имаме тази традиция - мирно да излизаме на улицата и да отправяме своите искания. Носим много солидарен дух”

Висенс допълва: „Паметта за гражданската война в Испания е още много жива. Войната свърши през 1939-та, но режимът, който се установи след нея, продължи до 1975-та. Така че спомените са още пресни.

Много семейства помнят, че след гражданската война са имали бежанци,

принудени да бягат във Франция и подслонявани там в лагери. Вярно, става дума за демократична Франция, но все пак условията в онези лагери са били страшни, а средата - враждебна. Така че сега от тази памет се ражда и емпатията към сегашните бежанци, тя е повече хуманна отколкото идейна. Хората си казват: преследват ги сега, както дядо ми.”

Що се отнася до така парливата тема за каталонската независимост, оказва се, че Луис и Висенс са на противоположни мнения.

Луис е по-скоро против, защото не може да понесе мисълта, че излизайки от Испания, Каталония ще се окаже и извън Европейския съюз. „Преживял съм режима на Франко, заради който бяхме в пълна изолация от Европа. Стига ми! Не желая повече да се оказваме така изолирани. По-добре с Испания вътре в Европа, отколкото без Испания вън от Европа!” - категоричен е Басат.

Виляторо от своя страна е пламенен привърженик на каталонската независимост, която според него ще донесе повече плюсове, отколкото минуси на сънародниците му.

Различните мнения обаче не помрачават ни най-малко приятелството между Луис и Висенс. Впрочем, и двамата са единни в убеждението си, че непремнно трябва да се проведе гласуване, което единствено може да покаже съотношението между „за” и „против” по въпроса за евентуална каталонска независимост. Другото, в което са на обща позиция, е, че трябва да се издаде и книга, която ясно да покаже на избирателите плюсовете и минусите и при едното, и при другото решение.

„Хората трябва да са в състояние да направят информиран избор.

Това важи, впрочем, за всички решения, които взимаме и като общество, и като личности. А за да сме способни на такъв информиран избор, от огромно значение е ролята на медиите и на професионалните журналисти,” изтъква Висенс Виляторо, който има богат и многогодишен журналистически опит в различни медии.

Луис Басат добавя: „Напълно съм съгласен с Висенс, който е голям медиен професионалист. Аз смятам точно обратното на Доналд Тръмп, който се опитва да неглижира медиите и да им диктува какво да казват. Убеден съм, че

свободата на медиите е фундаментална при демокрацията.

трябва да имат правото да казват онова, което смятат за подобаващо, разбира се, зачитайки правилата и възпитанието, без да лъжат. Но основа на основите е те да имат своята свобода, защото това определя доколко една страна е демократична.”

Виляторо подсилва този ракурс: „Няма демокраця без свободни медии и няма свободни медии без професионални журналисти. Трябва да отстояваме система, която да позволява изграждането на едно информирано общество. Какъвто и да е форматът за комуникация - на хартия, чрез образ, виртуален, той трябва да е основан на достоверността и доверието. Тоест, когато журналистът дава оценка за действителността, отзад да не прозира никаква обвързаност - нито икономческа, нито политическа, нито религиозна. Журналистите, които казват онова, което виждат, са неделими от демокрацията. Защото демокрацията не е само да гласуваш, а да гласуваш информирано. И да имаш различни възможности, за да избираш.” 

Снимки: Къдринка Къдринова

Сподели в
 

Наскоро разгръщах архивите си, сиреч бумагите, които някога съм счел за ценни и към които в повечето случаи никога повече не се връщах, въпреки първоначалните ми намерения.

13.11.2017/19:01

Наричат я с много любов един от символите на Москва, град в града, пътя до седмото небе и с още много други ласкави имена… Но тя си остава тв кулата „Останкино“, откъдето тръгват всички новини по света и Русия и която е приютила много телевизионни канали и радиа. Достатъчно е само да споменем Първи канал и НТВ, а другите се равняват по тях.

08.11.2017/11:23

Хора като него са същинска рядкост. Те – като никой друг, дават живец на всяка компания, на всеки разговор, на всяко селце или град. Благодарение на дарбите, с които Господ ги е дарил и погалил като щедър орисник...

24.10.2017/19:22

Със Златния глас на Родопите Валя Балканска се срещаме преди известно време, този път пред фонтаните на Народния театър. Пътят от служебния вход на театъра до сцената се изминава само за пет минути време, а на нас ни отне повече от половин час, защото почти на всяка крачка ни спираха хора от различна възраст, но като че ли май повечето бяха млади, които й целуваха ръка или нея самата, или пък искаха да се снимат с нея.

24.10.2017/15:24

„Ако има нещо, от което се нуждаем в българската журналистика, това е отговорност и пред собствения си занаят, и пред чуждия. Самият факт, че медиите направиха на пет стотинки един политик, който се показа такъв, какъвто е, показва, че свободното слово в определени случаи е на почит!” - споделия големият българско художник

22.10.2017/20:49

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

НА ОБЩОНАЦИОНАЛНИЯ КОМИТЕТ СОФИЯ ЗА ЧЕСТВАНЕТО НА 140-ГОДИШНИНАТА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

03.11.2017 /07:45

Представяме ви декларацията на върховния представител по външната политика и сигурността Федерика Могерини от името на ЕС по случай Международния ден за прекратяване на безнаказаността на престъпленията срещу журналисти - 2 ноември:

02.11.2017 /21:39

Председателят на УС на СБЖ честити празника на цялата колегия и на всички хора на духа, разбуждащи най-доброто в човешката природа, но и призовава към размисъл за същността на тази голяма мисия

01.11.2017 /07:24

 Мнения

Уверен съм, драги колеги и приятели, че всички Вие цените този празник на духовността! Интересното е, че той се чества у нас за първи път по предложение на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски.

03.11.2017 /11:58 | Източник: СБЖ

Едно „общо събрание" на СБЖ, еволюирало в цинична демонстрация на къса памет, неблагодарност за години водена битка с ненаситни и алчни „емблеми" на българската компрометирана журналистика! Ако можеше да бъде обезглавено на часа, ръководството на СБЖ вече би било в миналото!

30.10.2017 /10:20 | Автор: Цецка Бончина, председател на 27-мо дружество на СБЖ | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 8 гости

Бързи връзки